понеделник, 26 май 2014 г.
Рекапитулация на Евровота
http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2014/05/26/2308326_rekapitulaciia_na_evrovota/
Дотук резултатите от изборите могат да бъдат обобщени така:
1. Безспорен успех на ГЕРБ. Минаване през два избора след края на мандата, при които партията остава най-голяма в страната, е заявка за трайно място в партийната система. ГЕРБ има и ще има важна роля вдясно.
2. Срив на БСП, който показва, че участието на партията във формати по модела БСП, ДПС, "Атака" е пагубен за нея. Въпросът с лидерството става неотложен. За Станишев това е поредната загуба: този път не само у дома, но и в Европа.
3. Провал на АБВ, който се дължи основно на липсата на ясен профил на формацията – едновременно русофилска и проевропейска. Тежестта на Първанов и Калфин е голяма обаче – при едни предсрочни парламентарни избори те могат да опитат да минат една по-ниска бариера от 4%.
4. ДПС традиционно са силни на евроизбори – представянето им се дължи не на тяхната нараснала абсолютно тежест, а на ниската активност на избирателите на останалите партии, особено тези на левицата.
5. С Пеевски продължават да се случват интересни неща. Операцията с неговото издигане, изглежда, се провали може би защото от АЛДЕ са дали ясен сигнал, че няма да го приемат в групата. Притеснително е, че електоратът на ДПС няма минимум критично отношение към ръководството. Освен ако не се окаже, че масово са гласували преференциално срещу Пеевски, но това ще се види по-късно.
6. Представянето на Бареков е надценено. То е функция на ниската избирателна активност, огромното число купени застъпници и наблюдатели (десетки хиляди), голямата сума, изхарчена за медии, както и безрезервната подкрепа на ТВ7. Провалът на формата БСП, ДПС, "Атака" е и провал за Бареков обаче: става ясно, че механичната подмяна на Сидеров с Бареков ще е много скъпа за БСП и ще е най-вероятно неприемлива за левицата. В крайна сметка ББЦ все още остава един скъп корпоративен проект, чието партийно бъдеще е неясно.
7. Много добър, макар и не отличен резултат за Реформаторския блок. Партията най-после е единен субект, загубата на време от лятото на миналата година е частично компенсирана. Новото ръководство в лицето на Радан Кънев отбелязва първи сериозен успех. Идеологически формацията стои добре, проевропейската й позиция беше решаваща за крайния резултат. Остава обаче много организационна работа и запазване на мобилизацията на единомишлениците, която се случи в последните дни преди вота.
8. Националистическият вот не се е изпарил. Не е отразен в резултата, защото се раздели и защото "Атака" се дискредитира от участието си в управленския формат. Това е по-скоро временен феномен обаче. Кой ще консолидира този вот ще е важен въпрос на парламентарните избори.
9. Останаха две социологически агенции: "Алфа Рисърч" и "Екзакта". ПР агенциите се увеличиха.
Предсрочни парламентарни избори са още по-наложителни. Пред БСП има два пътя: да приеме тази очевидност или да продължи болезнено да се самоубива, като се опитва да привлича подкрепа от Бареков с надежда да възпроизведе един така или иначе неработещ формат.
Голямата новина от евровота в ЕС не е само нарастването на дела на евроскептиците и националистите.
Основната новина е, че след пет години финансова и икономическа криза
левицата не успя да стане водеща сила в Европа
Това означава, че работещ ляв модел - социален и икономически - който да е алтернатива на сегашния просто няма. Левицата се лута между популистката крайност на Сириза и подгласянето на Меркел и ЕНП. Именно това отваря вратата за радикални популистки формации: ЕНП и социалистите и демократите са по съдържание едно и също в очите на все по-големи маси хора.
В този смисъл много сериозен размисъл трябва да се случи не само в нашата, но и в европейската левица.
сряда, 21 май 2014 г.
Партиите на Евровота: ГЕРБ
http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2014/05/21/2304173_partiite_na_evrovota_gerb/
Един човек работил в завод за шевни машини и си отнасял вкъщи всеки месец по една част. Когато ги събрал всичките, решил да ги сглоби и се получила лека картечница. Избирателите на ГЕРБ са в сходно положение – те си дават гласа и мислят, че участват в създаването на един политически продукт, а обикновено накрая получават странна и неочаквана сглобка. Защо става така и може ли най-голямата дясна партия да си остане шевна машинa?
ГЕРБ е ключово важна формация за развитието на дясното: тя запази огромно влияние сред избирателите – над милион гласуваха за нея през май миналата година, а и досега е най-голямата партия в страната (въпреки непрестанните опити за кражби на електорат и депутати). Нещо повече - тя има излаз към групи от граждани, с които традиционната десница и наследниците й от Реформаторския блок (РБ) трудно общуват – хората от провинцията, по-центристки ориентираните, както и тези с по-ниски доходи. В този смисъл ГЕРБ има потенциал да стане "народна" партия, но това, което й пречи, далеч не е маловажно и несъществено.
На първо място, генезисът на ГЕРБ беше популистки – партия, формирана около харизматичен лидер. И до днес съществуват сериозни съмнения доколко тя може да просъществува без Борисов, доколко е нещо по-различно от негова проекция. Това е важна характеристика, защото след февруари 2013 г. започна едно постепенно оттегляне на лидера й от светлините на прожекторите: докато преди това той бе непрекъснато в студията, търсеше и получаваше непрестанно репортерско внимание, след решението да подаде оставка изявите му станаха далеч по-премерени и епизодични. На какво се дължи това – не знаем: смяната на властта и съответната смяна в политиката на медиите може да е част от обяснението. Но остава впечатлението, че като плод на самостоятелно или наложено му решение самият
Бойко Борисов е пестелив и умерен, което е видно и в настоящата, нискокалорична кампания на ГЕРБ
Тази ниска калоричност е парадоксална в ситуация, в която ресурс има, правителството е слабо, а мнозинството е съшито с бели конци.
Партиите на евровота: ГЕРБ
Стартът на предизборната кампания на ГЕРБ
Фотограф: Надежда Чипева
Капитал
На второ място, ГЕРБ носи тежък багаж от съмнителни връзки с бизнес кръгове. Много се е писало по въпроса, но почти до края на мандата си Борисов беше в тясно сътрудничество с групата на Пеевски и Цветан Василев, която преживя завиден възход в периода 2009 - 2013 г., и то въпреки икономическата криза. Накупени бяха още медии, както и големи, структуроопределящи фирми и предприятия. Въпреки обръщането на тази група срещу самия Борисов, въпреки откритите заплахи за разправа срещу него все още той не е направил нито едно директно изказване срещу Пеевски или Цветан Василев, докато първият от своя страна не спестява да изразят чувствата си към бившия си приятел. Тази емоционална асиметрия не е обяснима просто с характерологическите специфики на типажите: освен усещане за недоизказаност по-тревожното е, че подобно поведение изглежда породено от скрити зависимости.
Интересно развитие в това отношение беше и питото кафе между Борисов и Местан, както и добрите думи за ДПС, които Борисов каза по време на кампанията. Да си спомним, че през 2009 г. една от основните точки на ГЕРБ бе да оставят ДПС извън властта. Да, сегашното поведение може да се тълкува като увертюра на Борисов с цел сваляне на правителството на Орешарски с помощта на Местан. Но едва ли някой политически лидер може да е толкова наивен да смята, че нещо подобно ще се случи. Още по-малко реалистична е коалиция ГЕРБ - ДПС в този парламент: една
такава маневра има потенциала да взриви социалния мир в страната и да повлече ГЕРБ към политическото дъно
Трето, управлението на ГЕРБ стана пословично с т.нар. полицейщина, символизирана най-вече от политиката на МВР и Цветанов. Проблемът започна със срастването на МВР и телевизията, громенето на бандити на живо, правенето на ПР чрез службите на държавата. Доколкото в процеса бяха разкрити и истински, опасни организирани групи, тази политика не се отрази негативно на ГЕРБ. Впрягането на службите срещу политически опоненти като случая Гуцанов или прословутите папки на Станишев показа, че ГЕРБ ще взаимстват опита на БСП с ДАНС и Алексей Петров, творчески ще го развият и усъвършенстват. Крайната фаза на полицейщината беше срастването между Цветанов и Пеевски в процеса на интензивното им общуване вътре и извън министерския кабинет. Тук вече като че ли ставаше дума по-скоро за взаимно изгодно сътрудничество в назначаване на магистрати и политици, медийни чадъри над определени фигури и пр. и пр.
Комбинацията от тези три стадия на "полицейщина" накърни драматично имиджа на ГЕРБ и настрои много групи срещу него, особено бизнеси
които се оказаха пред мощта на държавната машинария във всичките ѝ полицейско-данъчни превъплъщения.
Партиите на евровота: ГЕРБ
Стартът на предизборната кампания на ГЕРБ
Фотограф: Надежда Чипева
Капитал
Четвърто, ГЕРБ водеше учудващо промискуитетна коалиционна политика, както и бе изключително лежерен по идеологически въпроси. Уж член на ЕНП, Борисов предпочете да не влиза в специални отношения със "Синята коалиция", а да разчита на подкрепа от сложна палитра от партии, включваща дори "Атака" и РЗС. Заиграването на ГЕРБ с национализма бе видимо в началото на управлението му, макар че то постепенно отслабна. И досега обаче Борисов не обича да си затваря врати. Въпреки повече от година на сериозна политическа конфронтация все още не е немислимо Борисов (ако зависи от него) да влезе в коалиция с която и да било българска партия, включително БСП. Това е така, защото той е ситуационен играч, опитва се да извлече максимална изгода от положението, да не изпада в изолация (което е, изглежда, голямата му драма в сегашния парламент). Но тази ситуационност превръща ГЕРБ в непредвидим партньор и прави дългосрочни и принципни коалиции невъзможни.
Пето,
"дясното" в политиката на ГЕРБ е неясно и размито
По времето на Симеон Дянков ГЕРБ беше за строга финансова дисциплина, ниски социални разходи, нисък външен дълг и т.н. След избухването на протестите през 2013 г. Борисов се раздели неочаквано бързо с Дянков обаче, който дотогава изглеждаше основен идеологически стожер на целия политически проект. Тук отново виждаме вече споменатата ситуационност и повратливост, която е гаранция срещу идеологически догматизъм, но която също така повдига много въпроси за принципността на дадено управление. Основната идеологическа "котва" на Борисов остава членството в ЕНП и възхищението от политиката на Меркел по-специално. В този смисъл освобождаването от Дянков не бива да бъде четено като загърбване на всички идеи за финансово отговорно управление. А трябва да се каже, че поради догматизма на бившия финансов министър беше пропуснат моментът да се облекчи положението на най-уязвимите групи от населението, да се направят някои социални плащания, които държавата лесно би си позволила. В този смисъл раздялата с финансовия министър беше по-скоро закъсняла, но необходима политическа корекция. Липсата на обяснение защо всичко това се случва, какви са точно грешките и прочее остави впечатление, че Борисов е готов да зареже финансовата дисциплина с цел краткосрочни политически изгоди.
Въпреки този проблематичен багаж, така както стоят нещата в момента,
ГЕРБ носи сериозна отговорност за развитието на дясното. Три сценария са възможни:
Европейски: ГЕРБ се опитва да се наложи като европейска народна партия, къса проблематичните зависимости от бизнеси и символно скъсва с полицейщината, като за целта се разделя с Цветанов (макар че той самият не е единствен виновник за практиката). ГЕРБ се опитва да заложи по-дългосрочни програмни цели, да изчисти принципите си, което отваря вратите за коалиране с други партии от ЕНП и затваря вратите за заиграване с националисти и други популисти. Естествен и желан партньор при едно такова развитие би бил РБ, който би заемал по пропазарни и социално по-либерални позиции. ГЕРБ би бил народната, масова партия, докато РБ би бил по-отворен към интелигенцията, градската средна класа и т.н. За този вариант има предпоставки: напоследък общуването между двете формации върви на по-разумни начала, а и ГЕРБ се стреми да заеме проевропейски позиции по украинската криза и газовата политика на страната, като настоява за строго спазване на европейските правила.
Партиите на евровота: ГЕРБ
Бойко Борисов и Жан-Клод Юнкер на метростанция "Европейски съюз" при откриването на кампанията на ГЕРБ
Фотограф: Красимир Юскеселиев
Дневник
Унгарски: ГЕРБ прави националистически завой, продължава да фаворизира определени бизнеси и да преследва други чрез държавния апарат, опитва се да си осигури медиен монопол, оказва политически натиск срещу опозицията, доразвива полицейщината. Както опитът на "Фидес" и Виктор Орбан показва, това може да е силно популярен пакет, който с определена доза икономически успех може да гарантира впечатляващи електорални победи. При този вариант ГЕРБ се позиционира срещу дясно-либералното представителство на градската средна класа (РБ), опитва се да капитализира националистическия вот с акции срещу чуждестранни инвеститори, антиеврпейска реторика и пр. Естествени партньори на Борисов при една такава политика биха били партии като НФСБ, а защо не дори "Атака" и Бареков. Хубавото е, че в България предпоставките за този сценарий по-скоро не са налице. "Атака" зави много наляво и много в русофилска посока, за да направи идеологическия синтез възможен. По важното е, че ЕС все още има осезаема притегателна сила за българина, което Борисов добре усеща. В средносрочен план обаче подобно унгарско развитие не може да се изключва.
Български: Нещата продължават както досега, Борисов ситуационно се нагажда към една или друга партия, като влиянието на ГЕРБ постепенно спада. Този вариант е повторение на случилото се с НДСВ. Вярно е, че Борисов запази далеч по-високо доверие за собствената си формация, отколкото НДСВ имаше след четири години управление. Но пък вече той е извън властта, ерозията продължава и не е изключено да последва съдбата на Сакскобургготски, ако не успее бързо да стигне до избори (и то предлагайки ясна политическа алтернатива на тях). При българския вариант ГЕРБ не трябва да прави никакви особени партийни или идеологически реформи – може да задържи и полицейщината, и бизнес връзките, и другите зависимости, които биха му донесли краткосрочни изгоди, разбира се. В крайна сметка в този вариант ГЕРБ малко по малко ще освободи дясното пространство за други политически субекти.
Предстоящите европейски избори няма да отговорят окончателно на въпроса накъде се е запътил ГЕРБ, но ще покажат дали лидерите му имат съзнание за възможните алтернативи. Трябва да кажем, че не всеки вариант е по-добър от българския (статуквото) – унгарското развитие например е силно проблематично и от гледна точка на демокрацията, и на конституционализма. Така или иначе, избистрянето на ситуацията в българското дясно – и в ГЕРБ по специално - би помогнало на гражданите да се отърват от чувството, че вместо шевна машина винаги получават нещо друго – било то мафиотски патлак или просто детска пушка с тапа.
Един човек работил в завод за шевни машини и си отнасял вкъщи всеки месец по една част. Когато ги събрал всичките, решил да ги сглоби и се получила лека картечница. Избирателите на ГЕРБ са в сходно положение – те си дават гласа и мислят, че участват в създаването на един политически продукт, а обикновено накрая получават странна и неочаквана сглобка. Защо става така и може ли най-голямата дясна партия да си остане шевна машинa?
ГЕРБ е ключово важна формация за развитието на дясното: тя запази огромно влияние сред избирателите – над милион гласуваха за нея през май миналата година, а и досега е най-голямата партия в страната (въпреки непрестанните опити за кражби на електорат и депутати). Нещо повече - тя има излаз към групи от граждани, с които традиционната десница и наследниците й от Реформаторския блок (РБ) трудно общуват – хората от провинцията, по-центристки ориентираните, както и тези с по-ниски доходи. В този смисъл ГЕРБ има потенциал да стане "народна" партия, но това, което й пречи, далеч не е маловажно и несъществено.
На първо място, генезисът на ГЕРБ беше популистки – партия, формирана около харизматичен лидер. И до днес съществуват сериозни съмнения доколко тя може да просъществува без Борисов, доколко е нещо по-различно от негова проекция. Това е важна характеристика, защото след февруари 2013 г. започна едно постепенно оттегляне на лидера й от светлините на прожекторите: докато преди това той бе непрекъснато в студията, търсеше и получаваше непрестанно репортерско внимание, след решението да подаде оставка изявите му станаха далеч по-премерени и епизодични. На какво се дължи това – не знаем: смяната на властта и съответната смяна в политиката на медиите може да е част от обяснението. Но остава впечатлението, че като плод на самостоятелно или наложено му решение самият
Бойко Борисов е пестелив и умерен, което е видно и в настоящата, нискокалорична кампания на ГЕРБ
Тази ниска калоричност е парадоксална в ситуация, в която ресурс има, правителството е слабо, а мнозинството е съшито с бели конци.
Партиите на евровота: ГЕРБ
Стартът на предизборната кампания на ГЕРБ
Фотограф: Надежда Чипева
Капитал
На второ място, ГЕРБ носи тежък багаж от съмнителни връзки с бизнес кръгове. Много се е писало по въпроса, но почти до края на мандата си Борисов беше в тясно сътрудничество с групата на Пеевски и Цветан Василев, която преживя завиден възход в периода 2009 - 2013 г., и то въпреки икономическата криза. Накупени бяха още медии, както и големи, структуроопределящи фирми и предприятия. Въпреки обръщането на тази група срещу самия Борисов, въпреки откритите заплахи за разправа срещу него все още той не е направил нито едно директно изказване срещу Пеевски или Цветан Василев, докато първият от своя страна не спестява да изразят чувствата си към бившия си приятел. Тази емоционална асиметрия не е обяснима просто с характерологическите специфики на типажите: освен усещане за недоизказаност по-тревожното е, че подобно поведение изглежда породено от скрити зависимости.
Интересно развитие в това отношение беше и питото кафе между Борисов и Местан, както и добрите думи за ДПС, които Борисов каза по време на кампанията. Да си спомним, че през 2009 г. една от основните точки на ГЕРБ бе да оставят ДПС извън властта. Да, сегашното поведение може да се тълкува като увертюра на Борисов с цел сваляне на правителството на Орешарски с помощта на Местан. Но едва ли някой политически лидер може да е толкова наивен да смята, че нещо подобно ще се случи. Още по-малко реалистична е коалиция ГЕРБ - ДПС в този парламент: една
такава маневра има потенциала да взриви социалния мир в страната и да повлече ГЕРБ към политическото дъно
Трето, управлението на ГЕРБ стана пословично с т.нар. полицейщина, символизирана най-вече от политиката на МВР и Цветанов. Проблемът започна със срастването на МВР и телевизията, громенето на бандити на живо, правенето на ПР чрез службите на държавата. Доколкото в процеса бяха разкрити и истински, опасни организирани групи, тази политика не се отрази негативно на ГЕРБ. Впрягането на службите срещу политически опоненти като случая Гуцанов или прословутите папки на Станишев показа, че ГЕРБ ще взаимстват опита на БСП с ДАНС и Алексей Петров, творчески ще го развият и усъвършенстват. Крайната фаза на полицейщината беше срастването между Цветанов и Пеевски в процеса на интензивното им общуване вътре и извън министерския кабинет. Тук вече като че ли ставаше дума по-скоро за взаимно изгодно сътрудничество в назначаване на магистрати и политици, медийни чадъри над определени фигури и пр. и пр.
Комбинацията от тези три стадия на "полицейщина" накърни драматично имиджа на ГЕРБ и настрои много групи срещу него, особено бизнеси
които се оказаха пред мощта на държавната машинария във всичките ѝ полицейско-данъчни превъплъщения.
Партиите на евровота: ГЕРБ
Стартът на предизборната кампания на ГЕРБ
Фотограф: Надежда Чипева
Капитал
Четвърто, ГЕРБ водеше учудващо промискуитетна коалиционна политика, както и бе изключително лежерен по идеологически въпроси. Уж член на ЕНП, Борисов предпочете да не влиза в специални отношения със "Синята коалиция", а да разчита на подкрепа от сложна палитра от партии, включваща дори "Атака" и РЗС. Заиграването на ГЕРБ с национализма бе видимо в началото на управлението му, макар че то постепенно отслабна. И досега обаче Борисов не обича да си затваря врати. Въпреки повече от година на сериозна политическа конфронтация все още не е немислимо Борисов (ако зависи от него) да влезе в коалиция с която и да било българска партия, включително БСП. Това е така, защото той е ситуационен играч, опитва се да извлече максимална изгода от положението, да не изпада в изолация (което е, изглежда, голямата му драма в сегашния парламент). Но тази ситуационност превръща ГЕРБ в непредвидим партньор и прави дългосрочни и принципни коалиции невъзможни.
Пето,
"дясното" в политиката на ГЕРБ е неясно и размито
По времето на Симеон Дянков ГЕРБ беше за строга финансова дисциплина, ниски социални разходи, нисък външен дълг и т.н. След избухването на протестите през 2013 г. Борисов се раздели неочаквано бързо с Дянков обаче, който дотогава изглеждаше основен идеологически стожер на целия политически проект. Тук отново виждаме вече споменатата ситуационност и повратливост, която е гаранция срещу идеологически догматизъм, но която също така повдига много въпроси за принципността на дадено управление. Основната идеологическа "котва" на Борисов остава членството в ЕНП и възхищението от политиката на Меркел по-специално. В този смисъл освобождаването от Дянков не бива да бъде четено като загърбване на всички идеи за финансово отговорно управление. А трябва да се каже, че поради догматизма на бившия финансов министър беше пропуснат моментът да се облекчи положението на най-уязвимите групи от населението, да се направят някои социални плащания, които държавата лесно би си позволила. В този смисъл раздялата с финансовия министър беше по-скоро закъсняла, но необходима политическа корекция. Липсата на обяснение защо всичко това се случва, какви са точно грешките и прочее остави впечатление, че Борисов е готов да зареже финансовата дисциплина с цел краткосрочни политически изгоди.
Въпреки този проблематичен багаж, така както стоят нещата в момента,
ГЕРБ носи сериозна отговорност за развитието на дясното. Три сценария са възможни:
Европейски: ГЕРБ се опитва да се наложи като европейска народна партия, къса проблематичните зависимости от бизнеси и символно скъсва с полицейщината, като за целта се разделя с Цветанов (макар че той самият не е единствен виновник за практиката). ГЕРБ се опитва да заложи по-дългосрочни програмни цели, да изчисти принципите си, което отваря вратите за коалиране с други партии от ЕНП и затваря вратите за заиграване с националисти и други популисти. Естествен и желан партньор при едно такова развитие би бил РБ, който би заемал по пропазарни и социално по-либерални позиции. ГЕРБ би бил народната, масова партия, докато РБ би бил по-отворен към интелигенцията, градската средна класа и т.н. За този вариант има предпоставки: напоследък общуването между двете формации върви на по-разумни начала, а и ГЕРБ се стреми да заеме проевропейски позиции по украинската криза и газовата политика на страната, като настоява за строго спазване на европейските правила.
Партиите на евровота: ГЕРБ
Бойко Борисов и Жан-Клод Юнкер на метростанция "Европейски съюз" при откриването на кампанията на ГЕРБ
Фотограф: Красимир Юскеселиев
Дневник
Унгарски: ГЕРБ прави националистически завой, продължава да фаворизира определени бизнеси и да преследва други чрез държавния апарат, опитва се да си осигури медиен монопол, оказва политически натиск срещу опозицията, доразвива полицейщината. Както опитът на "Фидес" и Виктор Орбан показва, това може да е силно популярен пакет, който с определена доза икономически успех може да гарантира впечатляващи електорални победи. При този вариант ГЕРБ се позиционира срещу дясно-либералното представителство на градската средна класа (РБ), опитва се да капитализира националистическия вот с акции срещу чуждестранни инвеститори, антиеврпейска реторика и пр. Естествени партньори на Борисов при една такава политика биха били партии като НФСБ, а защо не дори "Атака" и Бареков. Хубавото е, че в България предпоставките за този сценарий по-скоро не са налице. "Атака" зави много наляво и много в русофилска посока, за да направи идеологическия синтез възможен. По важното е, че ЕС все още има осезаема притегателна сила за българина, което Борисов добре усеща. В средносрочен план обаче подобно унгарско развитие не може да се изключва.
Български: Нещата продължават както досега, Борисов ситуационно се нагажда към една или друга партия, като влиянието на ГЕРБ постепенно спада. Този вариант е повторение на случилото се с НДСВ. Вярно е, че Борисов запази далеч по-високо доверие за собствената си формация, отколкото НДСВ имаше след четири години управление. Но пък вече той е извън властта, ерозията продължава и не е изключено да последва съдбата на Сакскобургготски, ако не успее бързо да стигне до избори (и то предлагайки ясна политическа алтернатива на тях). При българския вариант ГЕРБ не трябва да прави никакви особени партийни или идеологически реформи – може да задържи и полицейщината, и бизнес връзките, и другите зависимости, които биха му донесли краткосрочни изгоди, разбира се. В крайна сметка в този вариант ГЕРБ малко по малко ще освободи дясното пространство за други политически субекти.
Предстоящите европейски избори няма да отговорят окончателно на въпроса накъде се е запътил ГЕРБ, но ще покажат дали лидерите му имат съзнание за възможните алтернативи. Трябва да кажем, че не всеки вариант е по-добър от българския (статуквото) – унгарското развитие например е силно проблематично и от гледна точка на демокрацията, и на конституционализма. Така или иначе, избистрянето на ситуацията в българското дясно – и в ГЕРБ по специално - би помогнало на гражданите да се отърват от чувството, че вместо шевна машина винаги получават нещо друго – било то мафиотски патлак или просто детска пушка с тапа.
четвъртък, 15 май 2014 г.
Партиите на Евровота: ДПС и Бареков
http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2014/05/15/2295913_partiite_na_evrovota_dps_i_barekov/
През 16-ти век части на Европа били поразени от т.нар. танцувална чума – без особена причина в градове като Страсбург тълпи започвали да танцуват непрестанно, в продължение на месец, докато краката на хората не издържали повече и те рухвали, като мнозина умирали от инфаркти, удари или просто от изтощение. Никой не е успял да даде задоволително обяснение на този феномен от психологията на масите. По сходен начин стои и въпросът с възникването на партийни образувания като "България без цензура", макар че настоящият текст ще предложи нещо като теория по въпроса.
Бареков не може да бъде обяснен без ДПС
въпреки че на пръв поглед двете формации изглеждат много различни. Едната – стожер на партийността; другата – партийна пеперуда, събираща прашец от най-неочаквани източници на аромати. И наистина, ДПС е най-постоянната характеристика на партийната ни система, най-стабилният фактор в нея. ДПС е и реален партиен феномен – партия, представител на интересите на определени групи граждани, на определени региони на страната. В този смисъл движението изпълнява традиционните функции на една партия, и през последните две десетилетия е изиграло съществена роля за интегрирането на българските турци в политическия процес.
Същевременно, обаче, ДПС постепенно се превърна и в корпоративна структура, представителство на специфични бизнес интереси около групите на Цветан Василев и Делян Пеевски, а мнозина подозират, че всъщност основният икономически фактор зад тях е самият Ахмед Доган. Детайлна публична информация за конкретните връзки между тези играчи не съществува, но е очевидно, че те действат като мрежова структура, в която успехът зависи в една или друга степен от всеки един от участниците. Банката подкрепя медиите, медиите подкрепят партията, партията подкрепя и банката и медиите и т.н. Този прост цикъл е облечен юридически в сложни и непроницаеми вериги от формални собственици и други обвързани лица, които в цялост представляват впечатляваща мрежа с влияние във всички сектори на обществения живот – съдебната власт не на последно място.
Най-опасният момент за просперитета на една такава структура е смяната на политическата власт, тъй като тя разчита на изключително тесни връзки с правителството.
От 2001 г. мрежата е била неизменно на власт
както по времето на Сакскобурготски (когато Пеевски прохождаше в политиката и обществения живот), така и при тройната коалиция, при която тя се разгърна и укрепна още повече. Първата криза дойде при победата на ГЕРБ през 2009 г., след която медиите на групата трябваше да сменят политиката си буквално в рамките на един ден и от най-върл опонент на Борисов, да се превърнат в негов най-всеотдаен защитник. Предложената сделка беше ясна – медийна и финансова подкрепа срещу политически гръб и влияние в правителството. Новите отношения – които постепенно се установиха - са се консумирали по много начини, като най-видимият от тях стана бивакът, който Делян Пеевски си устрои в кабинета на вътрешния министър Цветанов, неограниченият достъп до него (което означава и до другите министри), основаването на публично-частни партньорства със съмнителни цели, като опъването на медиен чадър върху криминални фигури (по признание на самия Пеевски).
Разбира се, симбиозата между мрежата и ГЕРБ, макар и доста успешна, не е била през цялото време щастлива. Причината за това е политически голямата тежест на ГЕРБ, дължаща се на Борисовото обаяние по отношение на масовото съзнание. В резултат, партията ГЕРБ по-трудно е била могла да бъде изнудвана: това означава, че за да постигне целите си,
мрежата е трябвало да увеличи разходвания ресурс – и финансов, и медиен и полицейско-съдебен
Нещо повече, като голяма партия, в ГЕРБ имаше фигури - Дянков и Плевнелиев, например - които бяха вътрешни опоненти на Цветанов - главния интерфейс (макар че тази сложна дума в случая е неудачна) в общуването с мрежата. Борисов имаше и лукса да балансира, да арбитрира между отделните интереси, като този арбитраж беше важен в ключови моменти: президентската кампания, скандалите между Пеевски и Любомир Павлов и Огнян Донев и т.н. С малки изключения, мрежата успяваше да спечели Борисов на своя страна, като малко по малко основните конкуренти бяха отстранени или изолирани.
И така до февруари 2013 г., когато стана ясно, че Борисов може и да не остане на власт. Дали мрежата активно е съдействала за това или просто се е стремила да се пре-застрахова от евентуална загуба не знаем. От публична гледна точка промяната стана видима с метаморфозата на Бареков в борец срещу ГЕРБ и безцензурните му обиколки из страната в подкрепа на антиправителствените протести.
Към месец май 2013 г. вече беше абсолютно ясно, че
мрежата е сменила политическия курс и се готви да управлява в коалиция с БСП
Символното забиване на нож в гърба на стария патрон дойде в деня за размисъл с костинбродската афера. Тя, разбира се, може да бъде четена и като опит да се повлияе на изборния резултат, но смисълът й всъщност беше друг. Да покаже на бившия политически господар, че целият ресурс на мрежата – от медиите до прокуратурата – ще бъде впрегнат срещу него. Нещо повече, тази операция беше и ясен сигнал към новия политически патрон – БСП: тя трябваше да му демонстрира на живо мощта на структурите, както и да въвлече представители на столетницата (най-вече в лицето на Мая Манолова) в своеобразно съучастие. По този начин тесните отношения бяха оповестени и официализирани.
Резултатът от изборите се оказа изключително изгоден за мрежата: слаба БСП, силна ДПС, необходимост от медиен, финансов и полицейско-съдебен ресурс за привличането на Волен Сидеров като трето колело на коалиционната талига. Вместо да се бори за благосклонността на новите политически господари, мрежата се оказа в положение те да зависят от нея. И тук се стигна до един впечатляващ акт на самозабравяне – изнудването на БСП за назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Може само да се гадае дали самият Станишев е бил изнудван или се е поддал на Стокхолмски синдром в комбинация с желание за личен реванш спрямо Борисов. Но че ръководните органи на БСП се чувстваха изнудени след злополучното решение е безспорен факт, потвърден от физиономиите и част от изказванията на членовете им.
Последващите събития и избухналите протести имаха нееднозначен ефект върху позиционирането на мрежата във властта. От една страна, в краткосрочен план нейната роля нарастна неимоверно, защото БСП пое курс към оставане на власт на всяка цена. За тази цел му беше нужна всеотдайната медийна подкрепа на вестниците в страната (които, с изключение на два-три, бяха подчинени от мрежата), както и на телевизията на Бареков. За необходимостта от финансово-полицейски ресурс - както за удържане на подкрепата на Атака, така и за отцепването на депутати от ГЕРБ - вече стана дума: в крайна сметка има ли някой, който вярва, че отцепниците, например, са били мотивирани от принципни, идеологически съображения?
Партиите на евровота: ДПС и Бареков
Плакат на ДПС - засега Делян Пеевски не се е появявал на предизборно събитие на партията или поне не е съобщавано за такова
[ДПС]
В по-дългосрочен план, обаче,
протестите нанесоха много силен удар на мрежата
На първо място тя стана публична и се официализира като част от властта, което автоматично я отслаби. На второ място тя компрометира основните си политически носители – ДПС и БСП: тяхното заложничество по отношение на специфични корпоративни интереси стана публична тайна. Трето протестите станаха повод за вътрешни сътресения в мрежата, за възникване на конфликти под повърхността.
И наистина, Пеевски може би си е повярвал твърде много и в дългосрочен план е поискал по-голям дял от общото начинание. Цветан Василев – като банкер – не би могъл да не страда от репутационните щети, които самото асоцииране с Пеевски вече му носи. ДПС, от друга страна, също страда от публичната представа, че е доминирано от Пеевски. Затова към края на 2013 г. започнаха процеси на преформулиране на отношенията в мрежата, на пренаместване на играчи с цел намаляване на репутационните щети и по-изгодно позициониране при следващата смяна на властта, която изглежда неизбежна. Един от сценариите в този процес е преобразяването на Пеевски от медиен могул в евродепутат.
Другият важен сценарий е
пускането на втори политически кон в надпреварата – Бареков – който да балансира нарастналата роля на тандема ДПС–Пеевски
както и да направи Цветан Василев политически малко по-самостоятелен играч. Тези процеси не ознаменуват разпад или вътрешен раздор в мрежата: напротив, става дума за купуване на време, в което тя да успее да компенсира понесените репутационни щети, без да изпадне от властта. Ако ББЦ влезе в един следващ парламент, тя ще направи нови пасианси между БСП и ДПС възможни.
Това е генезисът на Барековата формация. Останалото, както знаем, са:
Танци (с хореография от Нешка Робева), кебапчета и таблети + телевизия
Един въпрос, който все пак изниква, обаче, е не е ли това твърде изтъркан похват на политическо инженерство? Не сме ли виждали всичко това – дори в по-автентичен и убедителен вариант с Яне и особено с Волен? Логиката при новата формация е чисто рекламна, като при перилните препарати, където е важна не оригиналността, а честотата на повторението. Посланията са прости: пени се като Волен, накисва като Яне, а струва по-малко от тях, защото не иска от вас нищо, а ще раздава таблети и кебапчета. Пък обещава и още.
Зад тази семплост на ситуацията прозира нещо по-драматично, което г-н Бареков улавя. Продължаващият срив на доверието в политическата система роди огромни маси от отчуждени от политическото хора. Единственият начин те да бъдат привлечени към гласуване в момента изглежда директната материална изгода: плащане, таблет, пък дори и кебапче, влизат в тази мотивационна схема. Бареков разчита на този вот, без да се стреми да изгражда трайни, дълбоки и базирани на принцип лоялности. Неговият проект е ситуационен – основната му задача е да реши временни проблеми в адаптирането към властта на определени мрежи.
ББЦ в този смисъл е симптом
Ако основните партии не намерят начин да комуникират с отчуждените от политическото хора, ако не им дадат позитивен хоризонт на очаквания за България като политическа общност, безцензурни формации, ситуационни играчи ще продължат да избуяват предизборно като инструменти на групи с достатъчен финансов ресурс и апетит за властта.
Танцувалната чума си отишла така, както и дошла – неочаквано, без обяснение. Всъщност, нейната продължителност е била функция на енергичността и издръжливостта на участниците. Макар че всички признават особената енергичност на г-н Бареков, трябва да се каже, че паралелите с родната действителност свършват тук: дори и един танцьор да се изчерпи, появата на ситуационни партии, които се опитват да разбъркват политическия пасианс в полза на влиятелни мрежи, мобилизирайки гласовете на политически отчуждените, изглежда е по-траен феномен по нашите ширини.
През 16-ти век части на Европа били поразени от т.нар. танцувална чума – без особена причина в градове като Страсбург тълпи започвали да танцуват непрестанно, в продължение на месец, докато краката на хората не издържали повече и те рухвали, като мнозина умирали от инфаркти, удари или просто от изтощение. Никой не е успял да даде задоволително обяснение на този феномен от психологията на масите. По сходен начин стои и въпросът с възникването на партийни образувания като "България без цензура", макар че настоящият текст ще предложи нещо като теория по въпроса.
Бареков не може да бъде обяснен без ДПС
въпреки че на пръв поглед двете формации изглеждат много различни. Едната – стожер на партийността; другата – партийна пеперуда, събираща прашец от най-неочаквани източници на аромати. И наистина, ДПС е най-постоянната характеристика на партийната ни система, най-стабилният фактор в нея. ДПС е и реален партиен феномен – партия, представител на интересите на определени групи граждани, на определени региони на страната. В този смисъл движението изпълнява традиционните функции на една партия, и през последните две десетилетия е изиграло съществена роля за интегрирането на българските турци в политическия процес.
Същевременно, обаче, ДПС постепенно се превърна и в корпоративна структура, представителство на специфични бизнес интереси около групите на Цветан Василев и Делян Пеевски, а мнозина подозират, че всъщност основният икономически фактор зад тях е самият Ахмед Доган. Детайлна публична информация за конкретните връзки между тези играчи не съществува, но е очевидно, че те действат като мрежова структура, в която успехът зависи в една или друга степен от всеки един от участниците. Банката подкрепя медиите, медиите подкрепят партията, партията подкрепя и банката и медиите и т.н. Този прост цикъл е облечен юридически в сложни и непроницаеми вериги от формални собственици и други обвързани лица, които в цялост представляват впечатляваща мрежа с влияние във всички сектори на обществения живот – съдебната власт не на последно място.
Най-опасният момент за просперитета на една такава структура е смяната на политическата власт, тъй като тя разчита на изключително тесни връзки с правителството.
От 2001 г. мрежата е била неизменно на власт
както по времето на Сакскобурготски (когато Пеевски прохождаше в политиката и обществения живот), така и при тройната коалиция, при която тя се разгърна и укрепна още повече. Първата криза дойде при победата на ГЕРБ през 2009 г., след която медиите на групата трябваше да сменят политиката си буквално в рамките на един ден и от най-върл опонент на Борисов, да се превърнат в негов най-всеотдаен защитник. Предложената сделка беше ясна – медийна и финансова подкрепа срещу политически гръб и влияние в правителството. Новите отношения – които постепенно се установиха - са се консумирали по много начини, като най-видимият от тях стана бивакът, който Делян Пеевски си устрои в кабинета на вътрешния министър Цветанов, неограниченият достъп до него (което означава и до другите министри), основаването на публично-частни партньорства със съмнителни цели, като опъването на медиен чадър върху криминални фигури (по признание на самия Пеевски).
Разбира се, симбиозата между мрежата и ГЕРБ, макар и доста успешна, не е била през цялото време щастлива. Причината за това е политически голямата тежест на ГЕРБ, дължаща се на Борисовото обаяние по отношение на масовото съзнание. В резултат, партията ГЕРБ по-трудно е била могла да бъде изнудвана: това означава, че за да постигне целите си,
мрежата е трябвало да увеличи разходвания ресурс – и финансов, и медиен и полицейско-съдебен
Нещо повече, като голяма партия, в ГЕРБ имаше фигури - Дянков и Плевнелиев, например - които бяха вътрешни опоненти на Цветанов - главния интерфейс (макар че тази сложна дума в случая е неудачна) в общуването с мрежата. Борисов имаше и лукса да балансира, да арбитрира между отделните интереси, като този арбитраж беше важен в ключови моменти: президентската кампания, скандалите между Пеевски и Любомир Павлов и Огнян Донев и т.н. С малки изключения, мрежата успяваше да спечели Борисов на своя страна, като малко по малко основните конкуренти бяха отстранени или изолирани.
И така до февруари 2013 г., когато стана ясно, че Борисов може и да не остане на власт. Дали мрежата активно е съдействала за това или просто се е стремила да се пре-застрахова от евентуална загуба не знаем. От публична гледна точка промяната стана видима с метаморфозата на Бареков в борец срещу ГЕРБ и безцензурните му обиколки из страната в подкрепа на антиправителствените протести.
Към месец май 2013 г. вече беше абсолютно ясно, че
мрежата е сменила политическия курс и се готви да управлява в коалиция с БСП
Символното забиване на нож в гърба на стария патрон дойде в деня за размисъл с костинбродската афера. Тя, разбира се, може да бъде четена и като опит да се повлияе на изборния резултат, но смисълът й всъщност беше друг. Да покаже на бившия политически господар, че целият ресурс на мрежата – от медиите до прокуратурата – ще бъде впрегнат срещу него. Нещо повече, тази операция беше и ясен сигнал към новия политически патрон – БСП: тя трябваше да му демонстрира на живо мощта на структурите, както и да въвлече представители на столетницата (най-вече в лицето на Мая Манолова) в своеобразно съучастие. По този начин тесните отношения бяха оповестени и официализирани.
Резултатът от изборите се оказа изключително изгоден за мрежата: слаба БСП, силна ДПС, необходимост от медиен, финансов и полицейско-съдебен ресурс за привличането на Волен Сидеров като трето колело на коалиционната талига. Вместо да се бори за благосклонността на новите политически господари, мрежата се оказа в положение те да зависят от нея. И тук се стигна до един впечатляващ акт на самозабравяне – изнудването на БСП за назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Може само да се гадае дали самият Станишев е бил изнудван или се е поддал на Стокхолмски синдром в комбинация с желание за личен реванш спрямо Борисов. Но че ръководните органи на БСП се чувстваха изнудени след злополучното решение е безспорен факт, потвърден от физиономиите и част от изказванията на членовете им.
Последващите събития и избухналите протести имаха нееднозначен ефект върху позиционирането на мрежата във властта. От една страна, в краткосрочен план нейната роля нарастна неимоверно, защото БСП пое курс към оставане на власт на всяка цена. За тази цел му беше нужна всеотдайната медийна подкрепа на вестниците в страната (които, с изключение на два-три, бяха подчинени от мрежата), както и на телевизията на Бареков. За необходимостта от финансово-полицейски ресурс - както за удържане на подкрепата на Атака, така и за отцепването на депутати от ГЕРБ - вече стана дума: в крайна сметка има ли някой, който вярва, че отцепниците, например, са били мотивирани от принципни, идеологически съображения?
Партиите на евровота: ДПС и Бареков
Плакат на ДПС - засега Делян Пеевски не се е появявал на предизборно събитие на партията или поне не е съобщавано за такова
[ДПС]
В по-дългосрочен план, обаче,
протестите нанесоха много силен удар на мрежата
На първо място тя стана публична и се официализира като част от властта, което автоматично я отслаби. На второ място тя компрометира основните си политически носители – ДПС и БСП: тяхното заложничество по отношение на специфични корпоративни интереси стана публична тайна. Трето протестите станаха повод за вътрешни сътресения в мрежата, за възникване на конфликти под повърхността.
И наистина, Пеевски може би си е повярвал твърде много и в дългосрочен план е поискал по-голям дял от общото начинание. Цветан Василев – като банкер – не би могъл да не страда от репутационните щети, които самото асоцииране с Пеевски вече му носи. ДПС, от друга страна, също страда от публичната представа, че е доминирано от Пеевски. Затова към края на 2013 г. започнаха процеси на преформулиране на отношенията в мрежата, на пренаместване на играчи с цел намаляване на репутационните щети и по-изгодно позициониране при следващата смяна на властта, която изглежда неизбежна. Един от сценариите в този процес е преобразяването на Пеевски от медиен могул в евродепутат.
Другият важен сценарий е
пускането на втори политически кон в надпреварата – Бареков – който да балансира нарастналата роля на тандема ДПС–Пеевски
както и да направи Цветан Василев политически малко по-самостоятелен играч. Тези процеси не ознаменуват разпад или вътрешен раздор в мрежата: напротив, става дума за купуване на време, в което тя да успее да компенсира понесените репутационни щети, без да изпадне от властта. Ако ББЦ влезе в един следващ парламент, тя ще направи нови пасианси между БСП и ДПС възможни.
Това е генезисът на Барековата формация. Останалото, както знаем, са:
Танци (с хореография от Нешка Робева), кебапчета и таблети + телевизия
Един въпрос, който все пак изниква, обаче, е не е ли това твърде изтъркан похват на политическо инженерство? Не сме ли виждали всичко това – дори в по-автентичен и убедителен вариант с Яне и особено с Волен? Логиката при новата формация е чисто рекламна, като при перилните препарати, където е важна не оригиналността, а честотата на повторението. Посланията са прости: пени се като Волен, накисва като Яне, а струва по-малко от тях, защото не иска от вас нищо, а ще раздава таблети и кебапчета. Пък обещава и още.
Зад тази семплост на ситуацията прозира нещо по-драматично, което г-н Бареков улавя. Продължаващият срив на доверието в политическата система роди огромни маси от отчуждени от политическото хора. Единственият начин те да бъдат привлечени към гласуване в момента изглежда директната материална изгода: плащане, таблет, пък дори и кебапче, влизат в тази мотивационна схема. Бареков разчита на този вот, без да се стреми да изгражда трайни, дълбоки и базирани на принцип лоялности. Неговият проект е ситуационен – основната му задача е да реши временни проблеми в адаптирането към властта на определени мрежи.
ББЦ в този смисъл е симптом
Ако основните партии не намерят начин да комуникират с отчуждените от политическото хора, ако не им дадат позитивен хоризонт на очаквания за България като политическа общност, безцензурни формации, ситуационни играчи ще продължат да избуяват предизборно като инструменти на групи с достатъчен финансов ресурс и апетит за властта.
Танцувалната чума си отишла така, както и дошла – неочаквано, без обяснение. Всъщност, нейната продължителност е била функция на енергичността и издръжливостта на участниците. Макар че всички признават особената енергичност на г-н Бареков, трябва да се каже, че паралелите с родната действителност свършват тук: дори и един танцьор да се изчерпи, появата на ситуационни партии, които се опитват да разбъркват политическия пасианс в полза на влиятелни мрежи, мобилизирайки гласовете на политически отчуждените, изглежда е по-траен феномен по нашите ширини.
събота, 10 май 2014 г.
Подбрани опорни точки
http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/05/10/2295904_podbrani_oporni_tochki/
Българската Темида - първа по добро зрение в Европа!
"Южен поток" е морски, дори когато върви по сушата.
Европейското право започва на два-три километра в нашата суша. Това е така, защото не можем да направим компресорна станция в морето.
Украинците са фашисти, които горят хора, а руснаците са предимно Достоевски и Толстой, и само освобождават.
Западът е виновен за кризата в Украйна, защото не чете достатъчно Достоевски, а непрекъснато подмамва украинците с по-добрия си живот.
Руският газ е скъп, но е сладък и мирише хубаво. За разлика от обикновения газ, който сами си произвеждаме.
По-добре е да диверсифицираме възможностите на Русия да подава газа по две тръби, защото така тя ще може да поддържа добра цена и спрямо България, и спрямо Украйна.
Против сме по отношение на общ газов Европейски съюз, защото в преки преговори с Русия договаряме по-висока цена на газа отколкото повечето от останалите държави членки.
Таско Ерменков, Явор Куюмджиев, Николай Малинов и Страхил Стоилов са патриоти, защото много обичат Русия. И разбират от енергетика.
Голям русофил е човек, който получава медал от Путин. Още по-голям русофил е този, който сам си купува медала и сам си го дава.
Който не е русофил е русофоб.
ЕРП-тата дължат на държавна компания сумата X, a компанията им дължи сумата X+Y. ЕРП-тата трябва първо да се издължат на държавата, а после да си търсят правата пред зоркия поглед на Темида. А тя вижда, но не бърза, и все ще изчака до мандат на друго правителство, за да плаща то лихви и неустойки.
За ситуацията е виновен президентът Плевнелиев, защото си говори с ЕРП-та и то във Виена.
Орешарски е министър-председател.
Станишев е лидер на социалистите в Европа.
България е освободена от страха, защото не знае вече от какво по-напред да се страхува.
Българската Темида - първа по добро зрение в Европа!
"Южен поток" е морски, дори когато върви по сушата.
Европейското право започва на два-три километра в нашата суша. Това е така, защото не можем да направим компресорна станция в морето.
Украинците са фашисти, които горят хора, а руснаците са предимно Достоевски и Толстой, и само освобождават.
Западът е виновен за кризата в Украйна, защото не чете достатъчно Достоевски, а непрекъснато подмамва украинците с по-добрия си живот.
Руският газ е скъп, но е сладък и мирише хубаво. За разлика от обикновения газ, който сами си произвеждаме.
По-добре е да диверсифицираме възможностите на Русия да подава газа по две тръби, защото така тя ще може да поддържа добра цена и спрямо България, и спрямо Украйна.
Против сме по отношение на общ газов Европейски съюз, защото в преки преговори с Русия договаряме по-висока цена на газа отколкото повечето от останалите държави членки.
Таско Ерменков, Явор Куюмджиев, Николай Малинов и Страхил Стоилов са патриоти, защото много обичат Русия. И разбират от енергетика.
Голям русофил е човек, който получава медал от Путин. Още по-голям русофил е този, който сам си купува медала и сам си го дава.
Който не е русофил е русофоб.
ЕРП-тата дължат на държавна компания сумата X, a компанията им дължи сумата X+Y. ЕРП-тата трябва първо да се издължат на държавата, а после да си търсят правата пред зоркия поглед на Темида. А тя вижда, но не бърза, и все ще изчака до мандат на друго правителство, за да плаща то лихви и неустойки.
За ситуацията е виновен президентът Плевнелиев, защото си говори с ЕРП-та и то във Виена.
Орешарски е министър-председател.
Станишев е лидер на социалистите в Европа.
България е освободена от страха, защото не знае вече от какво по-напред да се страхува.
понеделник, 5 май 2014 г.
Партиите на Евровота: БСП - не по-лоша от всички останали?
http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2014/05/05/2293465_partiite_na_evrovota_bsp_ne_po-losha_ot_vsichki/
Що е то: едричко, червеничко, на запад гледа, на руски говори; неспечелило избори - на висок стол седи, незагубило избори - аха да падне; за малки хора приказва, за големи комисионни мисли; Европа му все в устата, както и на Путин тръбата; големи айдуци преследва, но с не по-малки такива; на две се рядко разцепва, но после пак го залепват; и нищо старо не забравя, с чекисти май ще е до края?
БСП преживя тежка година, която започна с частична еуфория от резултатите на изборите през май 2013 г. и е на път да завърши с частично разочарование на европейските избори, на които най-вероятно отново ще се нареди втора след ГЕРБ. Основният успех на партията през годината беше оцеляването на кабинета "Орешарски". Този своеобразен "сървайвър" мобилизира всичките й ресурси и първоначално успя да консолидира активисти и привърженици около лидера Станишев. Цената на тази консолидация се оказа твърде висока за някои, обаче, и те се отделиха в новата формация АБВ, разчитайки на експертизата на Калфин и политическата тежест на Първанов. Оцеляването на Орешарски и Станишев, в този смисъл, костваше партийно разцепление, което като цяло се случва рядко в дисциплинираните редици на столетницата.
От обективна гледна точка, страната изпадна в управленско безвремие: никакви реформи и големи инфраструктурни проекти, липса на външни инвестиции, мизерен растеж въпреки позитивните сигнали от еврозоната, продължаващ репутационен колапс по отношение на корупция, свобода на медии и пр. БСП и привържениците й сигурно ще възразят на една такава оценка, като посочат следните постижения на кабинета "Орешарски", случили се на фона на "безпрецедентни протести":
- Увеличаването на социални плащания към определени групи – майки, ученици, както и увеличаването на пенсиите. Тези политики са факт, но те са по-скоро управленски детайл, който с нищо не променя голямата картина. Вярно е, че, воден от доктринерски разбирания за финансова дисциплина, ГЕРБ пропусна шанса да облекчи положението на най-уязвимите в социално отношение групи, което му струваше и падането от власт. Още служебното правителство започна да поправя тези грешки. Редно е да се каже, обаче, че през изминалата година символичните увеличения на някои плащания бяха по-скоро жест към потенциалните избиратели на левицата. Макар и като цяло правилни и неизбежни, тези плащания не решават нито един от големите управленски проблеми на страната – те са едно носене по течението, което всяко правителство след февруари 2013 г. би направило;
- Намаляването (удържането?) на цената на тока. Тук отново става дума за носене по течението, този път с опасни последици. Липсата на желание за предоговаряне на споразуменията с производителите на ток и изкуственото задържане на цената на енергията води системата към финансов колапс, който поне засега не е ясно как ще бъде избегнат;
- "Реиндустриализация". Вместо за политика, тук става въпрос за добре-звучаща дума. Не е ясно какво ще прави държавата, за да реиндустриализира икономиката. В най-добрия случай ще създава благоприятни условия за (високо)технологичен бизнес – нещо, което трябва да се прави така или иначе. В най-лошия – ще се платят дълговете на собствениците на стари и ръждясали предприятия. Тук отново политиката се използва основно за да се възбуди соц-въображението на електората с фантазми за изобилна електрификация и пр. Целта е предизборна, нещо като тунелът под Шипка и влакът стрела до Бургас;
Ребалансиране на регионите на страната: 500 млн. лева бяха изхарчени за общини на ДПС и БСП. Да вземеш от едни, за да дадеш на други е политика, но по-добрата политика е, когато ситуацията на всички се подобрява. За съжаление, вместо бедните региони да се дърпат към нивото на по-богатите, подобни мерки могат най-много да изравняват всички на едно ниско ниво. Да не говорим и за дискрецията при разпределението на средствата, която е условие за неефективност и корупция. В крайна сметка, дотук основните мерки на левицата могат да бъдат четени в предизборен ключ – раздаване на средства на потенциални избиратели. От това става ясно, че макар и отричаща възможността за предсрочни избори, през изминалата година БСП основно се е готвила за такива;
Отваряне на големи (руски) инфраструктурни проекти: засега Белене остава на реторическо ниво, макар че остават и висящите претенции от двете страни, както и поръчан реактор, който ще се чудим какво да правим. С две думи, инвестиции има, резултат нулев. По сходен начин държавата инвестира вече поне 200 млн. в "Южен поток", което може би обяснява жертвоготовността на левицата в защитата на този проект. Проектът трудно ще се реализира в настоящата политическа среда и рискува да заседне в ситуацията на "Белене" – поети ангажименти към Русия и местни фирми (с финансово измерение), но нищо като възвръщаемост;
- "Освобождаване от страха" – под тази формулировка се има предвид широко оповестеното прекратяване на използването на държавната машина срещу политическите опоненти (което безспорно го имаше при ГЕРБ). Има ли реална деполитизация на полиция, прокуратура, независими органи, обаче? Това, което знаем, е, че коалицията БСП–ДПС подмени назначения на ГЕРБ със свои в ЦИК, Сметната палата, МВР и т.н. Политизацията на ВСС не се е променила особено, така че явно държавата е престанала да "страхува" едни, което не означава, че не "страхува" други. Самото назначаване на Пеевски в ДАНС беше ясен сигнал за желание за политика на саморазправа срещу политически опоненти. Вярно, Пеевски в крайна сметка не остана на поста, но може ли авторите на идеята за назначаването му да си приписват заслуга за това? Все едно при неуспешен опит за грабеж бандитът да ви обърне внимание, че е подобрил подготовката ви за справяне с такива като него.
С това "успехите" на левицата се изчерпват, за сметка на реалните негативи, които и тя, и страната инкасираха през изминалата година. На първо място, вкопчването на социалистите във властта на всяка цена доведе до сериозно противопоставяне и до загуба на доверие в основните политически институции. Правителство и парламент са на критично ниски нива на подкрепа, като президентската институция и съдилищата са също засегнати.
В една такава среда на ниско доверие БСП избра особена тактика - не да повишава подкрепата за себе си, а да руши тази в другите. Може ние да не сме добри, но не сме по-лоши от останалите. И да гласувате, нищо няма да се промени – пак ще получите същото. Трябва да се признае на левицата, че успя до значителна степен с тази си стратегия. Първо, пиар машината беше впрегната да развива психози срещу евентуално връщане на ГЕРБ във властта. По-късно огънят се насочи и срещу нови формации, като РБ, които се опитваха да използват енергията на протеста. Накрая се включи и Бареков, задачата на когото е да не остави неокаляно петно в пейзажа. Посланието е едно – няма избор. Нещата са патови, каквото и да правите, голяма промяна не може да се случи.
Това не е реалност, колкото и да ви убеждават определени социолози. В политиката подобни фаталистични заклинания са просто пиар стратегия, обслужваща управляващото статукво. Засега тя изглежда работи, но "безалтернативността" е слаба позиция. Костовото управление си отиде драматично с подобно послание. БСП са наясно, че през май няма как да не изконсумират протестен вот, но надеждата им е той да отиде в удобни присъдружни организации, като тази на Бареков, който ще направи възможни нови пасианси между БСП и ДПС.
Вторият негатив за социалистите е влошената им коалиционна валентност. Оставането с ДПС е свързано с траен брак с Пеевски; залитането към Бареков добавя и Цветан Василев – вече в официалната роля на кум, което още повече оголва проблематични корпоративни зависимости. Да, БСП остава желан партньор за ДПС, Атака, ББЦ, но каквато и коалиция от тези субекти да формирате, едва ли някой ще е очарован от нея. В този смисъл, обещанието на левицата е за коалиционна безпътица, за затъване в невъзможни формули, които ще изкривяват лицата на симпатизантите у нас и на партньорите в чужбина.
Третата слабост е в пълзящата международна изолация на БСП, която ще лъсне в пълна сила след идващите избори за ЕП. Украинската криза и газовите авантюри с Южен поток само подсилиха впечатлението, че управляващите не са особено желани в страните от ЕС. Посещенията на Орешарски са достатъчно показателни, но и отношението към Станишев е в тази категория. Макар и лидер на ПЕС, той очевидно няма солова роля в европейската предизборна кампания на социалистите (или дори забележима роля в хора). Като цяло, България пропиля една възможност да остави позитивна следа в политиката на европейско ниво: изказвания на Ханес Свобода, например, показват, че политиката на управляващото мнозинство у нас е по-скоро притеснителна и конфузна за евросоциалистите. Като добавим и откритото говорене за "руски агенти" в България от страна на Барозу, изолацията на БСП добива релефни очертания, които трудно могат да се прикрият с протоколни визити на Шулц.
В заключение, през изминалата година БСП заложи на ницшеанска стратегия – каквото не ни убива, ни прави по-силни. С това тя изостави най-силната страна на една левица – капацитетът за прогресивна, позитивна социална промяна. Консолидация на ядрото, мобилизация на присъдружен бизнес, разчитането на социален инженеринг с контра-протести, инструментализиране на корпоративно-политически проекти, като този на Бареков. Вярно е, че ситуацията, в която левицата попадна беше сложна: трудна, почти невъзможна коалиция, разчитаща на гласове от Атака. Но представете си, например, че Станишев беше ударил по масата и не беше се поддал на изнудването с назначаването на Пеевски. Да, кабинетът Орешарски може би щеше да падне (макар че силно се съмнявам в това – ДПС просто блъфираха). За сметка на това, обаче, щяхме да имаме левица в политически възход, водена от лидер със сериозни европейски перспективи, доказал, че може да отстоява на корпоративен натиск. Днес кабинетът "Орешарски" все още се крепи, но европейските перспективи и възходът на левицата, както и вярата, че политиката може да контролира нелегитимните мераци на бизнеса ги няма.
Консервативното втвърдяване на БСП имаше и вреден ефект върху т.нар. "нови леви". По-разумните от тях просто се дистанцираха, останали заключени между лоялността си към местното ляво и протеста, който те привидяха като "десен". Една група от тези "нови леви" парадоксално се сталинизира, обаче, като зае боен курс в подкрепа на режима на Путин, мощен анти-американизъм и социално-икономическа реторика от 50-те. Защо БСП окуражава такъв тип говорене и подкрепя основните му представители – някои от които се добраха дори до декоративните места на евролистата - остава загадка. Най-вероятно надеждата е, че на фона на такова радикално говорене, БСП може да започне да изглежда "по-европейски".
Голямата дилема на социалистите на идващите избори не е това с колко места тя ще приключи. И с две по-малко от ГЕРБ да вземе, все ще се намерят анализатори да обяснят защо това няма значение. По-важен е другият въпрос – кога левицата ще излезе от модуса "сървайвър", кога ще се разграничи от корпоративно-овладяната ДПС, кога ще се отвори за истинска про-европейска модернизация. Засега смислен план по отношение на тези три важни задачи в ляво не се вижда. Залага се на повече от вече познатото. Страната, а и самата БСП, трудно могат да издържат на режим "оцеляване" още една година, обаче.
Що е то: едричко, червеничко, на запад гледа, на руски говори; неспечелило избори - на висок стол седи, незагубило избори - аха да падне; за малки хора приказва, за големи комисионни мисли; Европа му все в устата, както и на Путин тръбата; големи айдуци преследва, но с не по-малки такива; на две се рядко разцепва, но после пак го залепват; и нищо старо не забравя, с чекисти май ще е до края?
БСП преживя тежка година, която започна с частична еуфория от резултатите на изборите през май 2013 г. и е на път да завърши с частично разочарование на европейските избори, на които най-вероятно отново ще се нареди втора след ГЕРБ. Основният успех на партията през годината беше оцеляването на кабинета "Орешарски". Този своеобразен "сървайвър" мобилизира всичките й ресурси и първоначално успя да консолидира активисти и привърженици около лидера Станишев. Цената на тази консолидация се оказа твърде висока за някои, обаче, и те се отделиха в новата формация АБВ, разчитайки на експертизата на Калфин и политическата тежест на Първанов. Оцеляването на Орешарски и Станишев, в този смисъл, костваше партийно разцепление, което като цяло се случва рядко в дисциплинираните редици на столетницата.
От обективна гледна точка, страната изпадна в управленско безвремие: никакви реформи и големи инфраструктурни проекти, липса на външни инвестиции, мизерен растеж въпреки позитивните сигнали от еврозоната, продължаващ репутационен колапс по отношение на корупция, свобода на медии и пр. БСП и привържениците й сигурно ще възразят на една такава оценка, като посочат следните постижения на кабинета "Орешарски", случили се на фона на "безпрецедентни протести":
- Увеличаването на социални плащания към определени групи – майки, ученици, както и увеличаването на пенсиите. Тези политики са факт, но те са по-скоро управленски детайл, който с нищо не променя голямата картина. Вярно е, че, воден от доктринерски разбирания за финансова дисциплина, ГЕРБ пропусна шанса да облекчи положението на най-уязвимите в социално отношение групи, което му струваше и падането от власт. Още служебното правителство започна да поправя тези грешки. Редно е да се каже, обаче, че през изминалата година символичните увеличения на някои плащания бяха по-скоро жест към потенциалните избиратели на левицата. Макар и като цяло правилни и неизбежни, тези плащания не решават нито един от големите управленски проблеми на страната – те са едно носене по течението, което всяко правителство след февруари 2013 г. би направило;
- Намаляването (удържането?) на цената на тока. Тук отново става дума за носене по течението, този път с опасни последици. Липсата на желание за предоговаряне на споразуменията с производителите на ток и изкуственото задържане на цената на енергията води системата към финансов колапс, който поне засега не е ясно как ще бъде избегнат;
- "Реиндустриализация". Вместо за политика, тук става въпрос за добре-звучаща дума. Не е ясно какво ще прави държавата, за да реиндустриализира икономиката. В най-добрия случай ще създава благоприятни условия за (високо)технологичен бизнес – нещо, което трябва да се прави така или иначе. В най-лошия – ще се платят дълговете на собствениците на стари и ръждясали предприятия. Тук отново политиката се използва основно за да се възбуди соц-въображението на електората с фантазми за изобилна електрификация и пр. Целта е предизборна, нещо като тунелът под Шипка и влакът стрела до Бургас;
Ребалансиране на регионите на страната: 500 млн. лева бяха изхарчени за общини на ДПС и БСП. Да вземеш от едни, за да дадеш на други е политика, но по-добрата политика е, когато ситуацията на всички се подобрява. За съжаление, вместо бедните региони да се дърпат към нивото на по-богатите, подобни мерки могат най-много да изравняват всички на едно ниско ниво. Да не говорим и за дискрецията при разпределението на средствата, която е условие за неефективност и корупция. В крайна сметка, дотук основните мерки на левицата могат да бъдат четени в предизборен ключ – раздаване на средства на потенциални избиратели. От това става ясно, че макар и отричаща възможността за предсрочни избори, през изминалата година БСП основно се е готвила за такива;
Отваряне на големи (руски) инфраструктурни проекти: засега Белене остава на реторическо ниво, макар че остават и висящите претенции от двете страни, както и поръчан реактор, който ще се чудим какво да правим. С две думи, инвестиции има, резултат нулев. По сходен начин държавата инвестира вече поне 200 млн. в "Южен поток", което може би обяснява жертвоготовността на левицата в защитата на този проект. Проектът трудно ще се реализира в настоящата политическа среда и рискува да заседне в ситуацията на "Белене" – поети ангажименти към Русия и местни фирми (с финансово измерение), но нищо като възвръщаемост;
- "Освобождаване от страха" – под тази формулировка се има предвид широко оповестеното прекратяване на използването на държавната машина срещу политическите опоненти (което безспорно го имаше при ГЕРБ). Има ли реална деполитизация на полиция, прокуратура, независими органи, обаче? Това, което знаем, е, че коалицията БСП–ДПС подмени назначения на ГЕРБ със свои в ЦИК, Сметната палата, МВР и т.н. Политизацията на ВСС не се е променила особено, така че явно държавата е престанала да "страхува" едни, което не означава, че не "страхува" други. Самото назначаване на Пеевски в ДАНС беше ясен сигнал за желание за политика на саморазправа срещу политически опоненти. Вярно, Пеевски в крайна сметка не остана на поста, но може ли авторите на идеята за назначаването му да си приписват заслуга за това? Все едно при неуспешен опит за грабеж бандитът да ви обърне внимание, че е подобрил подготовката ви за справяне с такива като него.
С това "успехите" на левицата се изчерпват, за сметка на реалните негативи, които и тя, и страната инкасираха през изминалата година. На първо място, вкопчването на социалистите във властта на всяка цена доведе до сериозно противопоставяне и до загуба на доверие в основните политически институции. Правителство и парламент са на критично ниски нива на подкрепа, като президентската институция и съдилищата са също засегнати.
В една такава среда на ниско доверие БСП избра особена тактика - не да повишава подкрепата за себе си, а да руши тази в другите. Може ние да не сме добри, но не сме по-лоши от останалите. И да гласувате, нищо няма да се промени – пак ще получите същото. Трябва да се признае на левицата, че успя до значителна степен с тази си стратегия. Първо, пиар машината беше впрегната да развива психози срещу евентуално връщане на ГЕРБ във властта. По-късно огънят се насочи и срещу нови формации, като РБ, които се опитваха да използват енергията на протеста. Накрая се включи и Бареков, задачата на когото е да не остави неокаляно петно в пейзажа. Посланието е едно – няма избор. Нещата са патови, каквото и да правите, голяма промяна не може да се случи.
Това не е реалност, колкото и да ви убеждават определени социолози. В политиката подобни фаталистични заклинания са просто пиар стратегия, обслужваща управляващото статукво. Засега тя изглежда работи, но "безалтернативността" е слаба позиция. Костовото управление си отиде драматично с подобно послание. БСП са наясно, че през май няма как да не изконсумират протестен вот, но надеждата им е той да отиде в удобни присъдружни организации, като тази на Бареков, който ще направи възможни нови пасианси между БСП и ДПС.
Вторият негатив за социалистите е влошената им коалиционна валентност. Оставането с ДПС е свързано с траен брак с Пеевски; залитането към Бареков добавя и Цветан Василев – вече в официалната роля на кум, което още повече оголва проблематични корпоративни зависимости. Да, БСП остава желан партньор за ДПС, Атака, ББЦ, но каквато и коалиция от тези субекти да формирате, едва ли някой ще е очарован от нея. В този смисъл, обещанието на левицата е за коалиционна безпътица, за затъване в невъзможни формули, които ще изкривяват лицата на симпатизантите у нас и на партньорите в чужбина.
Третата слабост е в пълзящата международна изолация на БСП, която ще лъсне в пълна сила след идващите избори за ЕП. Украинската криза и газовите авантюри с Южен поток само подсилиха впечатлението, че управляващите не са особено желани в страните от ЕС. Посещенията на Орешарски са достатъчно показателни, но и отношението към Станишев е в тази категория. Макар и лидер на ПЕС, той очевидно няма солова роля в европейската предизборна кампания на социалистите (или дори забележима роля в хора). Като цяло, България пропиля една възможност да остави позитивна следа в политиката на европейско ниво: изказвания на Ханес Свобода, например, показват, че политиката на управляващото мнозинство у нас е по-скоро притеснителна и конфузна за евросоциалистите. Като добавим и откритото говорене за "руски агенти" в България от страна на Барозу, изолацията на БСП добива релефни очертания, които трудно могат да се прикрият с протоколни визити на Шулц.
В заключение, през изминалата година БСП заложи на ницшеанска стратегия – каквото не ни убива, ни прави по-силни. С това тя изостави най-силната страна на една левица – капацитетът за прогресивна, позитивна социална промяна. Консолидация на ядрото, мобилизация на присъдружен бизнес, разчитането на социален инженеринг с контра-протести, инструментализиране на корпоративно-политически проекти, като този на Бареков. Вярно е, че ситуацията, в която левицата попадна беше сложна: трудна, почти невъзможна коалиция, разчитаща на гласове от Атака. Но представете си, например, че Станишев беше ударил по масата и не беше се поддал на изнудването с назначаването на Пеевски. Да, кабинетът Орешарски може би щеше да падне (макар че силно се съмнявам в това – ДПС просто блъфираха). За сметка на това, обаче, щяхме да имаме левица в политически възход, водена от лидер със сериозни европейски перспективи, доказал, че може да отстоява на корпоративен натиск. Днес кабинетът "Орешарски" все още се крепи, но европейските перспективи и възходът на левицата, както и вярата, че политиката може да контролира нелегитимните мераци на бизнеса ги няма.
Консервативното втвърдяване на БСП имаше и вреден ефект върху т.нар. "нови леви". По-разумните от тях просто се дистанцираха, останали заключени между лоялността си към местното ляво и протеста, който те привидяха като "десен". Една група от тези "нови леви" парадоксално се сталинизира, обаче, като зае боен курс в подкрепа на режима на Путин, мощен анти-американизъм и социално-икономическа реторика от 50-те. Защо БСП окуражава такъв тип говорене и подкрепя основните му представители – някои от които се добраха дори до декоративните места на евролистата - остава загадка. Най-вероятно надеждата е, че на фона на такова радикално говорене, БСП може да започне да изглежда "по-европейски".
Голямата дилема на социалистите на идващите избори не е това с колко места тя ще приключи. И с две по-малко от ГЕРБ да вземе, все ще се намерят анализатори да обяснят защо това няма значение. По-важен е другият въпрос – кога левицата ще излезе от модуса "сървайвър", кога ще се разграничи от корпоративно-овладяната ДПС, кога ще се отвори за истинска про-европейска модернизация. Засега смислен план по отношение на тези три важни задачи в ляво не се вижда. Залага се на повече от вече познатото. Страната, а и самата БСП, трудно могат да издържат на режим "оцеляване" още една година, обаче.
неделя, 27 април 2014 г.
Партиите на Евровота: Реформаторският вот
http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2014/04/27/2288704_partiite_na_evrovota_reformatorskiiat_blok/
10 е хубаво число и май Ванга е казала, че спасението ще дойде, когато единицата и нулата се съберат върху интегралната бюлетина, когато кръгчето стане квадрат, и когато бюрекът изпече кебапче. Звездите явно са благосклонни към реформаторите, защото и Кобилкина сподели, че потентността на българските мъже спаднала драматично, което дава автоматично предимство на листа, водена от дама. Изследванията на Кънчо Стойчев и Андрей Райчев показват същото, когато сложите числата им в торба, разтръскате ги и след това ги изсипете направо в екселска таблица.
Като оставим подобни поличби настрана, Реформаторският блок (РБ) влиза в евровота
с надеждата да мобилизира групи от избиратели, разочаровани и критично настроени към сегашното управление
Тези избиратели искат да се видят представени чрез партия, която е силно проевропейска, не се възползва от популистки похвати в кампанията си и за която няма съмнение, че е зависима от корпоративни интереси. На фона на останалите политически субекти РБ естествено се позиционира по този начин, което е позитив в неговата стартова позиция.
Потенциалните негативи идват от две посоки обаче. Първо, много време беше загубено в конституирането на РБ и в изясняването на вътрешната му структура. Макар че към момента основните проблеми изглеждат решени, загубеното време трудно може да се компенсира. Още повече че кампанията съвпада с поредица от празници и неработни дни, което силно стеснява прозореца за интензивно общуване с избирателите. В този смисъл РБ трябва да разчита на изключително наситена, масирана кампания, в която основните му послания звучат не само на един глас, но често и отчетливо. Доколко такава кампания може да се организира и проведе в оставащото време е въпрос на ресурси, отношения с медиите и лидерска енергия: макар и трудни, коалицията има полезни ходове и в трите направления.
Вторият потенциален проблем идва от структурата на избирателите на РБ
видима на базата на социологическите проучвания. За блока ще гласуват основно два вида избиратели, които имат различни предпочитания за евентуален изход от едни предсрочни парламени избори. Те могат да се подредят (по степен на желаност) така:
Избирател А:
1) РБ да спечели мнозинство на избори
2) РБ да е най-голямата партия в парламента
3) РБ и ГЕРБ да имат мнозинство и да управляват на базата на коалиционно споразумение
4) Голяма коалиция с участие на РБ (пак със споразумение)
5) РБ е опозиция при всеки друг вариант.
Избирател Б:
1) РБ да спечели мнозинство
2) РБ да е най-голямата партия
3) Временна голяма коалиция или нещо като служебно правителство с подкрепа на РБ
4) РБ да е опозиция при всеки друг вариант.
И А и Б са за оставка на сегашното правителство и предсрочни избори, но те виждат бъдещия парламент по различен начин. За избирател Б изборите са необходими, макар че е вероятно те да приключат с резултат, не по-добър от сегашния: за него и ГЕРБ, и БСП са проекция на един и същ управленски модел.
Доколко разминаването във възгледите на А и Б е реален политически проблем? Едните избиратели биха предпочели да опитат вариант на коалиционно управление с ГЕРБ при определени условия, докато другите предпочитат да се премине директно към голяма коалиция/временно управление (с подкрепата на ГЕРБ, БСП, ДПС и др.) или пък опозиция (чисто като бройка А са може би по-многобройни, но това в случая е без особено значение).
Ако си представим реални следизборни ситуации
(разглеждаме хипотези за предсрочни парламентарни избори според очакванията, на които разделихме избирателите) обаче, различията между А и Б се стопяват почти напълно. Ето най-вероятните варианти към момента:
Вариант 1: РБ и ГЕРБ (като по-голяма партия) имат мнозинство и могат да сформират правителство. Тогава изглежда неоправдано РБ да иска направо голяма коалиция с ГЕРБ, БСП и ДПС за временно правителство. Защо да се дава бонус на загубили изборите партии (БСП и ДПС), които са се дискредитирали достатъчно с настоящото управление? Реалният избор за РБ би бил или да се съгласи на участие в коалиция с ГЕРБ, или да премине в опозиция. Тогава обаче защо да не се проучат възможностите за едно съвместно управление, като се обсъдят детайлни споразумения и пр.? И А, и Б допускат, че до коалиция може и да не се стигне при принципни различия – трябва да се види има ли ги и какви са. Да се отрича a priori възможността за разговори е арогантно, а и политически наивно и необосновано. Как ще завършат тези разговори е отделен въпрос.
Вариант 2: ГЕРБ и РБ нямат достатъчно гласове за мнозинство. Тогава е ясно, че отново между А и Б няма особени различия – предпочитаните варианти са или голяма коалиция/временно управление, или опозиция.
Разликите между А и Б може би са важни за предизборната кампания. А биха искали да видят БСП и ДПС изведени като основен опонент (докато ГЕРБ е конкурент). За Б всички останали партии са опоненти и са еднакви. И тук ми се струва, че разликите са минимални и се стопяват в реална ситуация.
РБ е опозиционна партия и системно налага този профил
В този смисъл основните му опоненти са управляващите – всичко друго би било подвеждане и объркване на избирателя. Разбира се, РБ може и трябва да има своите критики към ГЕРБ, но да ги третира като основен опонент наравно с управляващите би било по-скоро недоразумение в сегашната ситуация.
Като цяло избирател А цели промяна на политическото статукво чрез смяна на управлението. Избирател Б цели по-цялостна ревизия на партийната система. Тези две цели не си противоречат една на друга в политическата ни реалност. Смяна на управлението е необходимо за по-дълбока партийна промяна. Да, тя може да не е достатъчна, но без нея така или иначе не може да се мине. Едва ли някой мисли, че след смяна на сегашното управление всички проблеми веднага ще се решат, но това не значи, че статуквото трябва да се крепи. И А, и Б със сигурност биха подкрепили една такава позиция.
В този смисъл
потенциалното принципно разминаване вътре в електората на РБ
е по-скоро псевдопроблем. Той е доста успешно използван от опонентите на РБ обаче, които системно го представят като раздиран от някакви дълбоки вътрешни противоречия по отношение на позиционирането си спрямо ГЕРБ. Тази ПР стратегия на управляващите е разбираема: по този начин те се опитват да предотвратят дори в зародиш възможностите за общ фронт срещу тях. Един такъв общ фронт е нещото, което наистина ги притеснява в момента, защото е ясно, че БСП–ДПС не е печеливш формат и няма да може да има мнозинство в един нов парламент.
В такава ситуация, ако РБ сам се затвори в ъгъла на политическото пространство като опозиция на всички (и съответно на никой конкретно), рискува да стане доста удобна опозиция.
10 е хубаво число и май Ванга е казала, че спасението ще дойде, когато единицата и нулата се съберат върху интегралната бюлетина, когато кръгчето стане квадрат, и когато бюрекът изпече кебапче. Звездите явно са благосклонни към реформаторите, защото и Кобилкина сподели, че потентността на българските мъже спаднала драматично, което дава автоматично предимство на листа, водена от дама. Изследванията на Кънчо Стойчев и Андрей Райчев показват същото, когато сложите числата им в торба, разтръскате ги и след това ги изсипете направо в екселска таблица.
Като оставим подобни поличби настрана, Реформаторският блок (РБ) влиза в евровота
с надеждата да мобилизира групи от избиратели, разочаровани и критично настроени към сегашното управление
Тези избиратели искат да се видят представени чрез партия, която е силно проевропейска, не се възползва от популистки похвати в кампанията си и за която няма съмнение, че е зависима от корпоративни интереси. На фона на останалите политически субекти РБ естествено се позиционира по този начин, което е позитив в неговата стартова позиция.
Потенциалните негативи идват от две посоки обаче. Първо, много време беше загубено в конституирането на РБ и в изясняването на вътрешната му структура. Макар че към момента основните проблеми изглеждат решени, загубеното време трудно може да се компенсира. Още повече че кампанията съвпада с поредица от празници и неработни дни, което силно стеснява прозореца за интензивно общуване с избирателите. В този смисъл РБ трябва да разчита на изключително наситена, масирана кампания, в която основните му послания звучат не само на един глас, но често и отчетливо. Доколко такава кампания може да се организира и проведе в оставащото време е въпрос на ресурси, отношения с медиите и лидерска енергия: макар и трудни, коалицията има полезни ходове и в трите направления.
Вторият потенциален проблем идва от структурата на избирателите на РБ
видима на базата на социологическите проучвания. За блока ще гласуват основно два вида избиратели, които имат различни предпочитания за евентуален изход от едни предсрочни парламени избори. Те могат да се подредят (по степен на желаност) така:
Избирател А:
1) РБ да спечели мнозинство на избори
2) РБ да е най-голямата партия в парламента
3) РБ и ГЕРБ да имат мнозинство и да управляват на базата на коалиционно споразумение
4) Голяма коалиция с участие на РБ (пак със споразумение)
5) РБ е опозиция при всеки друг вариант.
Избирател Б:
1) РБ да спечели мнозинство
2) РБ да е най-голямата партия
3) Временна голяма коалиция или нещо като служебно правителство с подкрепа на РБ
4) РБ да е опозиция при всеки друг вариант.
И А и Б са за оставка на сегашното правителство и предсрочни избори, но те виждат бъдещия парламент по различен начин. За избирател Б изборите са необходими, макар че е вероятно те да приключат с резултат, не по-добър от сегашния: за него и ГЕРБ, и БСП са проекция на един и същ управленски модел.
Доколко разминаването във възгледите на А и Б е реален политически проблем? Едните избиратели биха предпочели да опитат вариант на коалиционно управление с ГЕРБ при определени условия, докато другите предпочитат да се премине директно към голяма коалиция/временно управление (с подкрепата на ГЕРБ, БСП, ДПС и др.) или пък опозиция (чисто като бройка А са може би по-многобройни, но това в случая е без особено значение).
Ако си представим реални следизборни ситуации
(разглеждаме хипотези за предсрочни парламентарни избори според очакванията, на които разделихме избирателите) обаче, различията между А и Б се стопяват почти напълно. Ето най-вероятните варианти към момента:
Вариант 1: РБ и ГЕРБ (като по-голяма партия) имат мнозинство и могат да сформират правителство. Тогава изглежда неоправдано РБ да иска направо голяма коалиция с ГЕРБ, БСП и ДПС за временно правителство. Защо да се дава бонус на загубили изборите партии (БСП и ДПС), които са се дискредитирали достатъчно с настоящото управление? Реалният избор за РБ би бил или да се съгласи на участие в коалиция с ГЕРБ, или да премине в опозиция. Тогава обаче защо да не се проучат възможностите за едно съвместно управление, като се обсъдят детайлни споразумения и пр.? И А, и Б допускат, че до коалиция може и да не се стигне при принципни различия – трябва да се види има ли ги и какви са. Да се отрича a priori възможността за разговори е арогантно, а и политически наивно и необосновано. Как ще завършат тези разговори е отделен въпрос.
Вариант 2: ГЕРБ и РБ нямат достатъчно гласове за мнозинство. Тогава е ясно, че отново между А и Б няма особени различия – предпочитаните варианти са или голяма коалиция/временно управление, или опозиция.
Разликите между А и Б може би са важни за предизборната кампания. А биха искали да видят БСП и ДПС изведени като основен опонент (докато ГЕРБ е конкурент). За Б всички останали партии са опоненти и са еднакви. И тук ми се струва, че разликите са минимални и се стопяват в реална ситуация.
РБ е опозиционна партия и системно налага този профил
В този смисъл основните му опоненти са управляващите – всичко друго би било подвеждане и объркване на избирателя. Разбира се, РБ може и трябва да има своите критики към ГЕРБ, но да ги третира като основен опонент наравно с управляващите би било по-скоро недоразумение в сегашната ситуация.
Като цяло избирател А цели промяна на политическото статукво чрез смяна на управлението. Избирател Б цели по-цялостна ревизия на партийната система. Тези две цели не си противоречат една на друга в политическата ни реалност. Смяна на управлението е необходимо за по-дълбока партийна промяна. Да, тя може да не е достатъчна, но без нея така или иначе не може да се мине. Едва ли някой мисли, че след смяна на сегашното управление всички проблеми веднага ще се решат, но това не значи, че статуквото трябва да се крепи. И А, и Б със сигурност биха подкрепили една такава позиция.
В този смисъл
потенциалното принципно разминаване вътре в електората на РБ
е по-скоро псевдопроблем. Той е доста успешно използван от опонентите на РБ обаче, които системно го представят като раздиран от някакви дълбоки вътрешни противоречия по отношение на позиционирането си спрямо ГЕРБ. Тази ПР стратегия на управляващите е разбираема: по този начин те се опитват да предотвратят дори в зародиш възможностите за общ фронт срещу тях. Един такъв общ фронт е нещото, което наистина ги притеснява в момента, защото е ясно, че БСП–ДПС не е печеливш формат и няма да може да има мнозинство в един нов парламент.
В такава ситуация, ако РБ сам се затвори в ъгъла на политическото пространство като опозиция на всички (и съответно на никой конкретно), рискува да стане доста удобна опозиция.
петък, 18 април 2014 г.
За срещата РБ-ГЕРБ и императивите на практическия разум
http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2014/04/18/2284599_za_sreshtata_rb-gerb_i_imperativite_na_prakticheskiia/
Загубени в кьорфишеци, или пак за коалиционната политика на Реформаторите - 27 юли
Партиите на евровота: ГЕРБ - 21 май
ГЕРБ и Реформаторският блок ще обсъждат днес енергийната политика на България - 14 май
Много искам да гласувам за вас, защо вие не искате (отворено писмо до Реформаторския блок) - 30 апр
Партиите на евровота: Реформаторският блок - 27 апр
Видео: Какво си казаха Реформаторският блок и ГЕРБ - 17 апр
ГЕРБ и реформаторите се разбраха само за едно – нужни са предсрочни избори (допълнена и видео) - 17 апр
ГЕРБ - 24 мар
След девет месеца протести и политическа нестабилност двете основни опозиционни партии седнаха за пръв път на една маса, за да обсъдят открито собствените си позиции и вижданията си за бъдещето.
Това само по себе си е забележително събитие – рядко нещо толкова елементарно, разумно и подразбиращо се в политиката е било отлагано толкова дълго. Още повече, че подобни срещи са в състояние да променят настроенията и атмосферата в страната в полза на опозицията. В момента има отчетлива тенденция на загуба на доверие в БСП, като някои агенции дават над 3% преднина на ГЕРБ. Правителството на г-н Орешарски не е произвело сериозна позитивна новина в близките месеци. Напротив, инвестициите са рекордно спаднали, трупат се трудно решими проблеми в енергетиката, проекти като "Южен поток" изглеждат обречени, а министър-председателят е канен основно в екзотични далекоизточни държави.
На този фон една консолидация на опозиционните сили е много лоша новина за управляващите, а срещи между РБ и ГЕРБ имат потенциала да постигнат точно това. От тази гледна точка е странно колко медийно време беше отделено на кафето между Борисов и Местан, което, колкото и да е важно, не беше нещо повече от договаряне на промени в Изборния кодекс, може би на кандидат за Съдебния инспекторат, а и опит на ДПС да направи БСП още по-послушна в коалиционната кохабитация. За разлика от ритуала на кафето, срещата РБ–ГЕРБ беше в по-рационален, прозрачен формат, но не беше адекватно отразено, при все, че последиците й може да са по-значими. Следните бележки ми се струват важни, когато се анализира подобно политическо общуване:
1) Инициативата на РБ да се говори открито пред всички за потенциално политическо взаимодействие, е отлична: макар и закъсняла, тя представлява силен ход. Крайно време е аргументите да се сложат на масата и да се обсъдят. Публикуването на видеото от срещата е показателно за това, че в подобни разговори много проблеми могат да получат конкретни, очевидни и рационални отговори;
2) Срещата и разговорите между страните демонстрираха, че и РБ и ГЕРБ имат интерес другият да се представи добре на предстоящи избори. За РБ е ясно, че извън ГЕРБ няма нито един дори потенциален политически партньор. Тъй като не може да се надява на мнозинство (и самостоятелно управление), изключвайки ГЕРБ, РБ автоматично се превръща в маргинализирана опозиция. За ГЕРБ пък РБ е също единственият реален партньор, ако, разбира се, не иска да прави невъзможни пируети и да се сдобрява отново с г-н Пеевски и ДПС, което би станало на цената на сериозна дискредитация. Плюс това ДПС би предпочело винаги да изолира ГЕРБ и да се коалира с по-слабите социалисти, на които лесно се налага. В ГЕРБ през 2013 г. се надяваха на подобен вариант и останаха горчиво излъгани – сигурно са си взели бележка за вбъдеще;
3) За добро или зло, на предстоящите избори гласовете на БСП-ДПС и ГЕРБ-РБ ще се броят заедно. Това единствено би дало някаква яснота за настроенията в страната. Повече гласове за РБ–ГЕРБ би било силен аргумент за предсрочни избори – и двете формации имат интерес от подобно развитие;
4) Различия в позициите на двете партии, разбира се, има; те са и конкуренти за определен електорат. Но това не значи, че те трябва да си затварят очите за общата стратегическа рамка на нещата към момента. В медийното отразяване на срещата бяха преекспонирани различията – да речем в областта на енергетиката. Внимателното изслушване на разговорите, обаче, показва, че особени принципни различия няма или са преодолими, чрез разумен компромис;
5) "Патериците" са пропагандно клише, което управляващите успешно използваха. Това е странно, защото никой не обвинява ДПС, например, че е патерица на БСП. Партии със сходни програми, ценности и интереси трябва да могат да работят заедно. Дали ще се стигне до коалиция и пр. е отделен въпрос, зависещ от резултатите на изборите. Но ако това стане, в него няма да има нищо лошо, ако е на базата на публични дискусии и ясно разписани ангажименти. Това е белег на разумното управление;
6) Част от електората на РБ изпитва естетическо притеснение от ръководството на ГЕРБ (което е ирелевантно) или пък са склонни да виждат Бойко Борисовата партия като "мафия". За да не отблъсне тези хора, ръководството на РБ явно се чувства длъжно да се дистанцира публично от ГЕРБ. Тук става въпрос за недоразумение, обаче. Заявката за евентуални координирани действия, признанието за общи политически интереси не е индулгенция за (към момента недоказани) мафиотски прегрешения на ГЕРБ и лидера му Бойко Борисов. Ако такива се докажат, разбира се, всякакво сътрудничество би било недопустимо. Дотогава, обаче, да се пази РБ от евентуална морална щета ми се вижда прекомерно пуританство. Особено на фона на сегашното правителство, което не отстъпва по корпоративни зависимости или по партизанска инструментализация на дъжавния апарат на никой от своите предшественици. И накрая, нещата, които РБ смята за проблемни - като политиката, символизирана от Цветанов в МВР, трябва да се казват и да е ясно, че каквото и да е сътрудничество без искрени и радикални промени от страна на ГЕРБ в този сектор не може да има.
7) И накрая, необходим е силен проевропейски блок в настоящата ситуация, в която европейската принадлежност на България е поставена под въпрос. Авторитетни агенции като Ройтерс и Дойче веле говорят за страната като най-слабото звено в ЕС, Барозу открито спомена наличието на "руски агенти" сред българските политици. В една такава изпълнена с рискове за страната атмосфера партиите, които са с ясна проевропейска ориентация – а ГЕРБ и особено РБ са такива - трябва да са склонни на съвместни действия, било то в опозиция или като управляващи.
Всичко това го казвам не като анализ от типа "Реалполитик – прагматични съображения за идване на власт на всяка цена". Мисля, че в ситуацията, в която сме, едно такова поведение се диктува от правилата на политическия морал и грижата за общото благо. Въпрос на политически/практически разум е да се подбере добрата алтернатива на съществуващото политическо безвремие. Доколкото няма категоричен морален принцип, който да се нарушава, дори и Кант не би бил против.
Загубени в кьорфишеци, или пак за коалиционната политика на Реформаторите - 27 юли
Партиите на евровота: ГЕРБ - 21 май
ГЕРБ и Реформаторският блок ще обсъждат днес енергийната политика на България - 14 май
Много искам да гласувам за вас, защо вие не искате (отворено писмо до Реформаторския блок) - 30 апр
Партиите на евровота: Реформаторският блок - 27 апр
Видео: Какво си казаха Реформаторският блок и ГЕРБ - 17 апр
ГЕРБ и реформаторите се разбраха само за едно – нужни са предсрочни избори (допълнена и видео) - 17 апр
ГЕРБ - 24 мар
След девет месеца протести и политическа нестабилност двете основни опозиционни партии седнаха за пръв път на една маса, за да обсъдят открито собствените си позиции и вижданията си за бъдещето.
Това само по себе си е забележително събитие – рядко нещо толкова елементарно, разумно и подразбиращо се в политиката е било отлагано толкова дълго. Още повече, че подобни срещи са в състояние да променят настроенията и атмосферата в страната в полза на опозицията. В момента има отчетлива тенденция на загуба на доверие в БСП, като някои агенции дават над 3% преднина на ГЕРБ. Правителството на г-н Орешарски не е произвело сериозна позитивна новина в близките месеци. Напротив, инвестициите са рекордно спаднали, трупат се трудно решими проблеми в енергетиката, проекти като "Южен поток" изглеждат обречени, а министър-председателят е канен основно в екзотични далекоизточни държави.
На този фон една консолидация на опозиционните сили е много лоша новина за управляващите, а срещи между РБ и ГЕРБ имат потенциала да постигнат точно това. От тази гледна точка е странно колко медийно време беше отделено на кафето между Борисов и Местан, което, колкото и да е важно, не беше нещо повече от договаряне на промени в Изборния кодекс, може би на кандидат за Съдебния инспекторат, а и опит на ДПС да направи БСП още по-послушна в коалиционната кохабитация. За разлика от ритуала на кафето, срещата РБ–ГЕРБ беше в по-рационален, прозрачен формат, но не беше адекватно отразено, при все, че последиците й може да са по-значими. Следните бележки ми се струват важни, когато се анализира подобно политическо общуване:
1) Инициативата на РБ да се говори открито пред всички за потенциално политическо взаимодействие, е отлична: макар и закъсняла, тя представлява силен ход. Крайно време е аргументите да се сложат на масата и да се обсъдят. Публикуването на видеото от срещата е показателно за това, че в подобни разговори много проблеми могат да получат конкретни, очевидни и рационални отговори;
2) Срещата и разговорите между страните демонстрираха, че и РБ и ГЕРБ имат интерес другият да се представи добре на предстоящи избори. За РБ е ясно, че извън ГЕРБ няма нито един дори потенциален политически партньор. Тъй като не може да се надява на мнозинство (и самостоятелно управление), изключвайки ГЕРБ, РБ автоматично се превръща в маргинализирана опозиция. За ГЕРБ пък РБ е също единственият реален партньор, ако, разбира се, не иска да прави невъзможни пируети и да се сдобрява отново с г-н Пеевски и ДПС, което би станало на цената на сериозна дискредитация. Плюс това ДПС би предпочело винаги да изолира ГЕРБ и да се коалира с по-слабите социалисти, на които лесно се налага. В ГЕРБ през 2013 г. се надяваха на подобен вариант и останаха горчиво излъгани – сигурно са си взели бележка за вбъдеще;
3) За добро или зло, на предстоящите избори гласовете на БСП-ДПС и ГЕРБ-РБ ще се броят заедно. Това единствено би дало някаква яснота за настроенията в страната. Повече гласове за РБ–ГЕРБ би било силен аргумент за предсрочни избори – и двете формации имат интерес от подобно развитие;
4) Различия в позициите на двете партии, разбира се, има; те са и конкуренти за определен електорат. Но това не значи, че те трябва да си затварят очите за общата стратегическа рамка на нещата към момента. В медийното отразяване на срещата бяха преекспонирани различията – да речем в областта на енергетиката. Внимателното изслушване на разговорите, обаче, показва, че особени принципни различия няма или са преодолими, чрез разумен компромис;
5) "Патериците" са пропагандно клише, което управляващите успешно използваха. Това е странно, защото никой не обвинява ДПС, например, че е патерица на БСП. Партии със сходни програми, ценности и интереси трябва да могат да работят заедно. Дали ще се стигне до коалиция и пр. е отделен въпрос, зависещ от резултатите на изборите. Но ако това стане, в него няма да има нищо лошо, ако е на базата на публични дискусии и ясно разписани ангажименти. Това е белег на разумното управление;
6) Част от електората на РБ изпитва естетическо притеснение от ръководството на ГЕРБ (което е ирелевантно) или пък са склонни да виждат Бойко Борисовата партия като "мафия". За да не отблъсне тези хора, ръководството на РБ явно се чувства длъжно да се дистанцира публично от ГЕРБ. Тук става въпрос за недоразумение, обаче. Заявката за евентуални координирани действия, признанието за общи политически интереси не е индулгенция за (към момента недоказани) мафиотски прегрешения на ГЕРБ и лидера му Бойко Борисов. Ако такива се докажат, разбира се, всякакво сътрудничество би било недопустимо. Дотогава, обаче, да се пази РБ от евентуална морална щета ми се вижда прекомерно пуританство. Особено на фона на сегашното правителство, което не отстъпва по корпоративни зависимости или по партизанска инструментализация на дъжавния апарат на никой от своите предшественици. И накрая, нещата, които РБ смята за проблемни - като политиката, символизирана от Цветанов в МВР, трябва да се казват и да е ясно, че каквото и да е сътрудничество без искрени и радикални промени от страна на ГЕРБ в този сектор не може да има.
7) И накрая, необходим е силен проевропейски блок в настоящата ситуация, в която европейската принадлежност на България е поставена под въпрос. Авторитетни агенции като Ройтерс и Дойче веле говорят за страната като най-слабото звено в ЕС, Барозу открито спомена наличието на "руски агенти" сред българските политици. В една такава изпълнена с рискове за страната атмосфера партиите, които са с ясна проевропейска ориентация – а ГЕРБ и особено РБ са такива - трябва да са склонни на съвместни действия, било то в опозиция или като управляващи.
Всичко това го казвам не като анализ от типа "Реалполитик – прагматични съображения за идване на власт на всяка цена". Мисля, че в ситуацията, в която сме, едно такова поведение се диктува от правилата на политическия морал и грижата за общото благо. Въпрос на политически/практически разум е да се подбере добрата алтернатива на съществуващото политическо безвремие. Доколкото няма категоричен морален принцип, който да се нарушава, дори и Кант не би бил против.
вторник, 8 април 2014 г.
Партиите: между какво избираме?
http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2014/04/08/2276291_partiite_mejdu_kakvo_izbirame/
Когато Липсет и Рокан въвеждат понятието "кливидж" (cleavage) в политологията, партиите са изглеждали стабилни формации, организирани около дълбоки социални "разломи": капитал vs работници; светски vs религиозни нагласи; център vs периферия и т.н. Днешните партии – особено тези у нас – са загубили претенцията да представляват толкова трайни и непроменливи социални различия. Те са се превърнали в леки като идеология и организация конструкции, чиято цел е да мобилизират електорална и политическа подкрепа чрез медийна презентация, PR, харизматично лидерство, а често и чрез откровено шарлатанство.
Протестите, започнали през 2013 г., подчертаха необходимостта от сериозна реформа на партиите. Към политическото представителство се натрупа много сериозно недоверие, което започва да застрашава управляемостта на страната: опасността е в това, че който и да бъде на власт, нe би бил в състояние да провежда трудни, дългосрочни реформи, просто защото хората няма да му вярват.
Предстоящите избори са шанс да се внесе повече яснота в разположението на партиите, да се отсее огромното количество плява от малкото рационални зърна. За да се случи това обаче, е необходимо да надникнем зад булото на номинално "лявото" и "дясното" у нас, защото те скриват повече, отколкото показват. Вярно е, че за "левицата" гласуват като цяло хора от по-малки населени места, по-ниско образовани и с по-ниски доходи. Но разликите между масовите "леви" и "десни" партии в това отношение не са толкова драматични, че да дават основания да описваме България като реално раделена на две. Точно поради слабостта на традиционните "кливиджи" – които сами по себе си не могат да гарантират ясна идентификация на партиите – у нас избуяват ситуационни, опортюнистични "миникливиджи", които обясняват по-голямата част от партийното разнообразие. Основните от тях са следните четири:
Представителство на граждани vs представителство на корпорации
Слабостта на "лявото" и "дясното", която стана особено видима след 2001 г., направи възможно директното навлизане на корпорациите в политиката. Формациите на Ковачки и Марешки бяха може би най-видимият пример, но по-важни са партиите, които възникнаха и възникват като представителство на медийно-корпоративни групи. Първи пример в тази посока беше "Атака", която се появи като производна на СКАТ. Днес моделът се повтаря с НФСБ (отново СКАТ), а и с Барековата формация, зад която стои далеч по-голяма "приятелска" медийна компания, която всячески я "промотира".
Нещо повече - корпоративното представителство започна да засяга и основните партии. Връзката между Пеевски и ДПС е водещият пример. Фигури, тясно обвързани с групировки, започнаха да доминират партийни ръководства, да определят ключови политики на партиите, да бъдат назначавани на отговорни държавни постове. Разбира се, бизнесът има право да участва в партиите, включително със свои представители – те могат да бъдат номинирани и за държавен пост. Но когато подобни представители станат водещи и доминиращи, имаме трайни изменения в политическата функция на партиите.
А у нас стана така, че правителство трудно може да бъде формирано и да оцелее без помощ от партии с медиийно-корпоративно представителство. По времето на мандата на ГЕРБ ролята на определени медийно-корпоративни групи нарасна неимоверно. С падането на правителството на Борисов тяхната роля не намаля, а, напротив, отново нарасна, защото се оказа, че тези групи имат силно влияние върху гласовете в НС, необходими за правителство и кворум (ДПС и "Атака").
Накратко, икономическите групировки у нас прозряха, че с помощта на телевизия, пари, колоритни водещи и малко антикорупция и национализъм могат да произведат политически субекти, които да държат баланса на управлението между големите партии. Структурно условие, което спомага за реализацията на тази стратегия, е липсата на съдържателен медиен плурализъм и достатъчно конкуренция. У нас имаме де факто монопол на пазара на вестници, както и монопол при разпространението им. Не случайно медийната група в такава привилегирована позиция е с изявена проправителствена ориентация при последните три правителства.
Политизиране на наказателната политика vs гарантиране на независимост на институциите
Втората основна разделителна линия в новата ни партийна система е между партиите, които политизират наказателната политика, и останалите. Основните партии трябва по принцип да гарантират независимата и ефективна работа на регулаторни и съдебни органи чрез номинация и избор на професионалисти, доказали самостоятелния си начин на мислене, както и чрез отказ от упражняване на натиск върху решенията на подобни органи. През последните години у нас се наложи различна практика обаче. При ГЕРБ нещата започнаха да стават особено видими, когато полицейската и наказателната политика се превърнаха в основен медиен инструмент за генериране на обществена подкрепа. Започна откровено партизиране на наказателната политика, натиск върху независимостта на съда, натиск срещу политически опоненти през репресивните органи на властта. Феноменът доби публичност като "полицейщина".
Възникнаха и възникват партийни формации, които открито залагат на такава политизация, за да генерират подкрепа. РЗС и "България без цензура" са откровени примери: първата превърна лидера си Яне Янев в подвижна (макар и слабоефективна) антикорупционна агенция, нещо, което и Барековият проект се опитва да копира с героично-заплашителните пози на Росен Петров и непрекъснатото производство на сигнали и компромати (основно кьорфишеци за медийна употреба).
В резултат на общата политизация МВР, службите, дори съдилищата започнаха да приличат на патерица или бухалка в политическата надпревара. Всяко ново правителство води изцяло до нови екипи в ключови служби. Нещо повече - срещу предходните обикновено започват процеси, както в случаите с Цветанов, Алексей Петров и т.н. Партизанщината е и основна причина за депрофесионализацията на службите, която е очевидна.
Проевропейски партии vs националисти и проруски формации
На фона на надигащия се популизъм и национализъм в Европа основните български партии се разделиха на такива, които инструментализират национализма, за да генерират подкрепа, и такива, които настояват на проевропейската си ориентация. Кризата в Украйна доведе до странна амалгама между националисти и русофили, което внесе интересен нюанс в този кливидж.
Основни партии започнаха да се заиграват с исторически силните проруски настроения сред мнозина българи. Традиционните връзки с Русия – и културни, и енергийни – станаха аргумент против ясната принадлежност на България в европейското пространство, ЕС и НАТО. Това естествено отвори възможност и за по-отчетлива позиция на проевропейските партии, за които европейската принадлежност е завоевание.
За разлика от някои държави в Западана Европа основните политически партии у нас не успяха да изградят санитарен кордон дори срещу радикално-националистически формации, като "Атака" например. Нещо повече - стана така, че без такива формации не може да бъде създаден управленски формат. "Успехът" на "Атака" явно стана и вдъхновител на други подобни партии като НФСБ и ББЦ, които също инструментализират национализма. Познат ефект на подобно развитие е увеличаващият се натиск и върху най-големите партии – ГЕРБ и БСП – също да използват национализма, за да не губят гласове по посока на по-малките си и агресивни конкуренти.
Протест vs контрапротест
Последният кливидж, който структурира партийната ни система, е отношението към гражданското общество. През последните години политическият елит се научи да мимикрира "гражданска" активност и "протест". Разбира се, автентична гражданска активност съществува и през 2013 г. тя стана видима както през февруари, така и през лятото и есента. Но покрай тази автентична енергия се появиха партийни играчи, които се опитваха да я мимикрират. Тук шампиони станаха отново хората на Бареков, които организираха специално фестивално-политическо шествие из страната, съчетаващо развлечението с форми на гражданско участие. Автобусите и влакове с хора, които дори и не знаят за какво са извозени до столицата, беше другият белег на културата на "контрапротеста". Дори уважавани, стари партии – като БСП – не останаха равнодушни и се включиха ентусиазирано в масовото извозване и закупуването на тромби със сгъстен въздух.
Дългосрочният ефект от подобна мимикрия най-вероятно ще е силно негативен – той фрустрира хората и ги води до убеждението, че с демократични действия нищо не може да се постигне. Тираните идват на власт или при голям страх, или при голямо отчаяние. От тази гледна точка няма нищо особено добро във факта,че партиите, инструментализиращи мимикрията на гражданска активност, станаха важна черта на новата ни партийна система.
Заключение
Този анализ показва, че зад привидното "ляво" и "дясно" на партиите в страната картината е далеч по-пъстра. Реалното състезание тече по четирите разломни линии, описани по-горе. Макар че трудно ще откриете тези линии в официалните програми на партиите, те са реалните маркери на тяхната идентичност. Затова, когато избираме на 25 май, е добре да сме наясно за какво точно гласуваме.
Графиките по-долу са опит да се позиционират основните български партии по набелязаните четири разделителни линии, като към тях е добавена и петата ос – ляво/дясно. Всяка партия получава позиция на скала от 1 до 10 по всеки един от петте показателя.
Графика 1. Основните девет партии
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Графика 2: ГЕРБ, БСП, ДПС
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Графика 3: РБ, ББЦ, АБВ
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Графика 4: "Атака", НФСБ, Зелените
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Когато Липсет и Рокан въвеждат понятието "кливидж" (cleavage) в политологията, партиите са изглеждали стабилни формации, организирани около дълбоки социални "разломи": капитал vs работници; светски vs религиозни нагласи; център vs периферия и т.н. Днешните партии – особено тези у нас – са загубили претенцията да представляват толкова трайни и непроменливи социални различия. Те са се превърнали в леки като идеология и организация конструкции, чиято цел е да мобилизират електорална и политическа подкрепа чрез медийна презентация, PR, харизматично лидерство, а често и чрез откровено шарлатанство.
Протестите, започнали през 2013 г., подчертаха необходимостта от сериозна реформа на партиите. Към политическото представителство се натрупа много сериозно недоверие, което започва да застрашава управляемостта на страната: опасността е в това, че който и да бъде на власт, нe би бил в състояние да провежда трудни, дългосрочни реформи, просто защото хората няма да му вярват.
Предстоящите избори са шанс да се внесе повече яснота в разположението на партиите, да се отсее огромното количество плява от малкото рационални зърна. За да се случи това обаче, е необходимо да надникнем зад булото на номинално "лявото" и "дясното" у нас, защото те скриват повече, отколкото показват. Вярно е, че за "левицата" гласуват като цяло хора от по-малки населени места, по-ниско образовани и с по-ниски доходи. Но разликите между масовите "леви" и "десни" партии в това отношение не са толкова драматични, че да дават основания да описваме България като реално раделена на две. Точно поради слабостта на традиционните "кливиджи" – които сами по себе си не могат да гарантират ясна идентификация на партиите – у нас избуяват ситуационни, опортюнистични "миникливиджи", които обясняват по-голямата част от партийното разнообразие. Основните от тях са следните четири:
Представителство на граждани vs представителство на корпорации
Слабостта на "лявото" и "дясното", която стана особено видима след 2001 г., направи възможно директното навлизане на корпорациите в политиката. Формациите на Ковачки и Марешки бяха може би най-видимият пример, но по-важни са партиите, които възникнаха и възникват като представителство на медийно-корпоративни групи. Първи пример в тази посока беше "Атака", която се появи като производна на СКАТ. Днес моделът се повтаря с НФСБ (отново СКАТ), а и с Барековата формация, зад която стои далеч по-голяма "приятелска" медийна компания, която всячески я "промотира".
Нещо повече - корпоративното представителство започна да засяга и основните партии. Връзката между Пеевски и ДПС е водещият пример. Фигури, тясно обвързани с групировки, започнаха да доминират партийни ръководства, да определят ключови политики на партиите, да бъдат назначавани на отговорни държавни постове. Разбира се, бизнесът има право да участва в партиите, включително със свои представители – те могат да бъдат номинирани и за държавен пост. Но когато подобни представители станат водещи и доминиращи, имаме трайни изменения в политическата функция на партиите.
А у нас стана така, че правителство трудно може да бъде формирано и да оцелее без помощ от партии с медиийно-корпоративно представителство. По времето на мандата на ГЕРБ ролята на определени медийно-корпоративни групи нарасна неимоверно. С падането на правителството на Борисов тяхната роля не намаля, а, напротив, отново нарасна, защото се оказа, че тези групи имат силно влияние върху гласовете в НС, необходими за правителство и кворум (ДПС и "Атака").
Накратко, икономическите групировки у нас прозряха, че с помощта на телевизия, пари, колоритни водещи и малко антикорупция и национализъм могат да произведат политически субекти, които да държат баланса на управлението между големите партии. Структурно условие, което спомага за реализацията на тази стратегия, е липсата на съдържателен медиен плурализъм и достатъчно конкуренция. У нас имаме де факто монопол на пазара на вестници, както и монопол при разпространението им. Не случайно медийната група в такава привилегирована позиция е с изявена проправителствена ориентация при последните три правителства.
Политизиране на наказателната политика vs гарантиране на независимост на институциите
Втората основна разделителна линия в новата ни партийна система е между партиите, които политизират наказателната политика, и останалите. Основните партии трябва по принцип да гарантират независимата и ефективна работа на регулаторни и съдебни органи чрез номинация и избор на професионалисти, доказали самостоятелния си начин на мислене, както и чрез отказ от упражняване на натиск върху решенията на подобни органи. През последните години у нас се наложи различна практика обаче. При ГЕРБ нещата започнаха да стават особено видими, когато полицейската и наказателната политика се превърнаха в основен медиен инструмент за генериране на обществена подкрепа. Започна откровено партизиране на наказателната политика, натиск върху независимостта на съда, натиск срещу политически опоненти през репресивните органи на властта. Феноменът доби публичност като "полицейщина".
Възникнаха и възникват партийни формации, които открито залагат на такава политизация, за да генерират подкрепа. РЗС и "България без цензура" са откровени примери: първата превърна лидера си Яне Янев в подвижна (макар и слабоефективна) антикорупционна агенция, нещо, което и Барековият проект се опитва да копира с героично-заплашителните пози на Росен Петров и непрекъснатото производство на сигнали и компромати (основно кьорфишеци за медийна употреба).
В резултат на общата политизация МВР, службите, дори съдилищата започнаха да приличат на патерица или бухалка в политическата надпревара. Всяко ново правителство води изцяло до нови екипи в ключови служби. Нещо повече - срещу предходните обикновено започват процеси, както в случаите с Цветанов, Алексей Петров и т.н. Партизанщината е и основна причина за депрофесионализацията на службите, която е очевидна.
Проевропейски партии vs националисти и проруски формации
На фона на надигащия се популизъм и национализъм в Европа основните български партии се разделиха на такива, които инструментализират национализма, за да генерират подкрепа, и такива, които настояват на проевропейската си ориентация. Кризата в Украйна доведе до странна амалгама между националисти и русофили, което внесе интересен нюанс в този кливидж.
Основни партии започнаха да се заиграват с исторически силните проруски настроения сред мнозина българи. Традиционните връзки с Русия – и културни, и енергийни – станаха аргумент против ясната принадлежност на България в европейското пространство, ЕС и НАТО. Това естествено отвори възможност и за по-отчетлива позиция на проевропейските партии, за които европейската принадлежност е завоевание.
За разлика от някои държави в Западана Европа основните политически партии у нас не успяха да изградят санитарен кордон дори срещу радикално-националистически формации, като "Атака" например. Нещо повече - стана така, че без такива формации не може да бъде създаден управленски формат. "Успехът" на "Атака" явно стана и вдъхновител на други подобни партии като НФСБ и ББЦ, които също инструментализират национализма. Познат ефект на подобно развитие е увеличаващият се натиск и върху най-големите партии – ГЕРБ и БСП – също да използват национализма, за да не губят гласове по посока на по-малките си и агресивни конкуренти.
Протест vs контрапротест
Последният кливидж, който структурира партийната ни система, е отношението към гражданското общество. През последните години политическият елит се научи да мимикрира "гражданска" активност и "протест". Разбира се, автентична гражданска активност съществува и през 2013 г. тя стана видима както през февруари, така и през лятото и есента. Но покрай тази автентична енергия се появиха партийни играчи, които се опитваха да я мимикрират. Тук шампиони станаха отново хората на Бареков, които организираха специално фестивално-политическо шествие из страната, съчетаващо развлечението с форми на гражданско участие. Автобусите и влакове с хора, които дори и не знаят за какво са извозени до столицата, беше другият белег на културата на "контрапротеста". Дори уважавани, стари партии – като БСП – не останаха равнодушни и се включиха ентусиазирано в масовото извозване и закупуването на тромби със сгъстен въздух.
Дългосрочният ефект от подобна мимикрия най-вероятно ще е силно негативен – той фрустрира хората и ги води до убеждението, че с демократични действия нищо не може да се постигне. Тираните идват на власт или при голям страх, или при голямо отчаяние. От тази гледна точка няма нищо особено добро във факта,че партиите, инструментализиращи мимикрията на гражданска активност, станаха важна черта на новата ни партийна система.
Заключение
Този анализ показва, че зад привидното "ляво" и "дясно" на партиите в страната картината е далеч по-пъстра. Реалното състезание тече по четирите разломни линии, описани по-горе. Макар че трудно ще откриете тези линии в официалните програми на партиите, те са реалните маркери на тяхната идентичност. Затова, когато избираме на 25 май, е добре да сме наясно за какво точно гласуваме.
Графиките по-долу са опит да се позиционират основните български партии по набелязаните четири разделителни линии, като към тях е добавена и петата ос – ляво/дясно. Всяка партия получава позиция на скала от 1 до 10 по всеки един от петте показателя.
Графика 1. Основните девет партии
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Графика 2: ГЕРБ, БСП, ДПС
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Графика 3: РБ, ББЦ, АБВ
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Графика 4: "Атака", НФСБ, Зелените
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Абонамент за:
Публикации (Atom)