Наистина ли България е толкова по-зле от Унгария? (DW)

Не може да бъде! - възкликнаха мнозина, след като стана ясно, че Унгария е с почти 40 места преди България по свобода на словото. Наистина ли разликата е толкова голяма? Да направим сравнение:

   

Анализ от Даниел Смилов:

“Репортери без граници” класираха България на 111-то място по свобода на словото, с което станахме най-зле представилата се страна не само в ЕС, но и на Балканите. В пряка конкуренция сме с държави от Африка, а Унгария е с почти 40 места преди нас. И понеже мнозина се запитаха дали наистина заслужаваме това място, нека разгледаме нещата в детайл.

Подобни класации по принцип не са толкова важни с конкретните места, които дават на страните, колкото с тенденциите и проблемите, които описват. Дори и да не сме точно 111-ти, всекиму би трябвало да е ясно, че България е в негативен тренд по отношение на медиите - квази монополите в пресата си съществуват, назначават се политически комисари в БНТ, криминалното преследване срещу собственици на независими медии стана правило, медийната собственост е неясна и т.н. Тези проблеми са достатъчни, за да смъкнат страната във всяка една класация.

Все пак нека да сравним малко по-систематично ситуацията в България и в Унгария, за да добием по-добра представа в какъв смисъл сме станали толкова изключителни, че от гледна точка на външните наблюдатели вече сме в собствена лига.

Съпоставка първа: плурализъм

И в България, и в Унгария медийният плурализъм е ограничен, но не унищожен (за разлика от Русия и други автократични режими). В Унгария затвори и последният голям опозиционен нетаблоиден вестник, притежаван от бивш приятел на премиера Виктор Орбан. В България нетаблоидни опозиционни вестници почти няма. Всъщност и таблоидни опозиционни вестници няма. Повечето издания на хартия са на г-н Пеевски, споменат изрично от “Репортери без граници”.

В унгарските телевизии плурализмът се дължи на една група с чуждестранен собственик. В България също има чужда собственост в основните комерсиални телевизии. Там протичат процеси на прегрупиране, но засега поне една от тези телевизии не е под пълния контрол на правителството.

Не бива да забравяме обаче куриозния случай с малка опозиционна телевизия, която беше купена от лице, официално несвързано с правителството, което просто я затвори. Тъй като не ставаше дума за свръхкомерсиална телевизия, логиката на тези действия очевидно беше не “пазарна”, а чисто политическа. Само заради този случай, който е удивителен с арогантността си, заслужаваме да сме в дъното на медийните класации.

РЕДАКЦИЯТА ПРЕПОРЪЧВА

Не, това не е заговор срещу България. Истина е.

Това е соросоидна пропаганда, заговор на гнилия Запад - катастрофалното класиране на България в новия индекс на "Репортери без граници" породи и такива реакции. Но те нямат нищо общо с истината. Коментар от А. Андреев: (26.04.2018)

Това обрича България на изостаналост

Така е в България: всичко е окей, за тях

Три провала - и нито дума в пленения парламент на България

Потискащо 111-то място за България

Чухте ли какво се изговори за Истанбулската конвенция?

Съпоставка втора: обществени медии

В Унгария управляващата партия има пълен контрол над обществените медии - и ги е превърнала в свое пропагандно оръдие. В България нещата са по-добре - БНТ и БНР имат по-висока степен на независимост (и по-голяма относителна тежест на медийния пазар). Това обаче не изключва запазването на лостове за индиректно влияние върху съдържанието, както и изпращането на политически комисари сред ръководството на тези медии.

Съпоставка трета: електронни медии и социални мрежи

Като цяло тези медии са свободни и плуралистични и в двете държави - опозицията има достъп основно до тях. В България правителството опита да направи собствена тролска фабрика, но постепенно тя се нормализира до политически “институт” и се зае с по-стандартна партийно-идеологическа дейност.

Съпоставка четвърта: начин на контрол

Политическата среда в България и в Унгария е различна. Концентрацията на власт в Унгария е много по-висока, не на последно място и заради избирателната система. С малко над 49% от гласовете партията на Орбан се сдоби с конституционно мнозинство и трети пореден мандат. Това дава възможност на тази партия да пренапише правилата и да създаде режим, при който контролира пряко обществените медии и оказва сериозен “пазарен” натиск върху частните. В резултат от този натиск непослушните започват да фалират, а послушните - да се окрупняват.

В България имаме управление в сложни коалиции, което означава, че медийният комфорт се договаря далеч по-трудно. Тъй като държи голяма част от медиите чрез депутата си Делян Пеевски, ДПС на практика е винаги на власт - формално или неформално. Смяната на властта е сигнал и за смяна на редакционната политика на тези издания. Това се случи през 2009, през 2013 и през 2014 година. Сега ДПС уж е официално в опозиция, но медиийната му империя е проправителствена.

Тоест, разликата между двете страни е в степента на неформалност на политическия контрол върху медиите. Това, което Орбан постига пряко и директно, в България се случва чрез задкулисни договорки. Кой вариант е по-добър - трудно е да се каже.

Съпоставка пета: държавна пропаганда и очерняне на опонента

На последните избори Орбан излезе извън границите на демократичното приличие, като обяви опозицията за предатели, дирижирани от Сорос. Беше организирана правителствена кампания с билбордове, допитване до населението и медийни прояви, която целеше да убеди хората, че политическите опоненти на Орбан са всъщност една гигантска криминална конспирация.

Всеки българин, видял билбордовете в Унгария, би ги разпознал безпогрешно - същата стилистика срещу опозицията използва не самото правителство, а неговата частна медийна патерица. Медиите на ДПС (в частно качество) произвеждат де факто същата пропаганда, като публикуват “книги” за опозиционните конспирации и навързват невероятни мрежи от Христо Иванов, през Костов, направо до Сатаната. Борисов и самото правителство обаче никога не са яли този лук, нито са го мирисали. (Това е ирония.)

Съпоставка шеста: наказателно преследване на медии

Тук България води убедително пред Унгария. Орбан плете криминални мрежи, опитва да затваря университети и да вдига данъците на НПО-та. При нас обаче неудобните издатели са всички до един подсъдими и срещу тях са задействани всякакви процедури, включително за отнемане на имуществото им, което държавни структури считат за незаконно придобито.

Съпоставка седма: качество на журналистиката

Изчезването на нетаблоидната преса и масовото сваляне на стандартите в най-популярните електронни и печатни издания прави България абсолютен шампион в надпреварата към медийното дъно. Каквото в България се изговаря, в Унгария все още само си го мислят. Нормализирането на хомофобията лъсна релефно при дебатите около Истанбулската конвенция, които съвсем еднозначно показаха, че политически може да сме членове на Европейския съюз, но медийно членуваме основно в Кръчмарския съюз на световния цинизъм.

Медийният език, който се налага в България, е език на повсеместното недоверие към общи, колективни действия - към работата в обществена полза. Отношенията винаги са платени, всичко има цена, солидарността на национално или наднационално ниво е опасна. Българите са ощетени от историята и затова не дължат никому нищо.

Даниел Смилов

Този цинизъм го има и в Унгария - вижда се в антиимигрантските кампании на правителството. В България обаче той се е превърнал в житейска философия на средния българин. Жертва на масовото промиване на мозъци в тази посока изглежда е и самият премиер Борисов. За него медиите са просто на един или на друг олигарх и всичко, което пише в тях, е защита на интересите на собственика. Куриозното е, че Борисов управлява почти цяло десетилетие една държава, стигнала до това нерадостно положение, без да съзнава, че носи отговорност за него. Както и не дава вид да съзнава, че систематичното съвпадение между интересите на един определен олигарх и правителствените позиции чисто математически не може да бъде случайно.

Накрая: кой е по-по-най?

И така: кой заслужава палмата на първенството по проблеми в медийната среда - България или Унгария? Както се вижда от всичко изброено дотук, това е сложен въпрос. Може би и двете държави трябва да са някъде около 90-то място в подобни непрестижни класации. Но вместо да се тюхкаме, че съдията не е видял три корнера и един тъч в наша полза, с които бихме излезли с едни гърди пред Унгария, със сигурност е по-добре да се вгледаме в нещастната ни медийна гарнитура, която би загубила всеки мач. Както успя да загуби мача за Истанбулската конвенция, като от правен инструмент срещу домашното насилие направи “трети пол”.

Бъдещето е вече тук (портал "Култура")

Даниел Смилов
13.05.2018 г.

То е трансхуманно бъдеще, в което хората и машините ще се слеят и част от биологичните граници на живота ще бъдат преодолени. В него машините ще са „изкуствено“ свръхинтелигентни: знанието им ще бъде многократно по-голямо и по-сигурно от цялото знание на човечеството до този момент. Материалните ограничения няма да изчезнат, но те ще са много по-различни от сегашните ни представи – нашите богаташи ще изглеждат като бедняците на бъдещето по „стандарт на живот“. И това е може би най-малко изненадващата страна на предстоящото – в крайна сметка, ако Маркс бе жив днес, навярно би си помислил, че комунизмът е победил поне частично, тъй като всички получават гарантирано образование и здравеопазване в много по-висока степен, от възможната през XIX век.

Какви ще са политическите последици на бъдещето обаче? Какво ще се случи с демокрацията, капитализма, правата и свободите и другите основни политически идеали? Ясно е, че те ще се променят, но ако всичко от постигнатото дотук бъде просто отхвърлено и подменено, трансхуманизмът може да се окаже не утопия, а кошмарна, антихуманна реалност. 

ПРОБЛЕМ 1: РАВЕНСТВОТО

Сливането между човека и машината[1], с което ще се преодолеят част от биологичните ни ограничения, е и ще бъде скъпа процедура. Както сега е скъпо да се имплантира зъб, така ще бъде скъпо имплантирането на допълнителна памет или директна връзка с мрежи от суперкомпютри, даващи в реално време информация, практическо знание, професионална квалификация и т.н. Ако подобни операции са достъпни само за едни и недостъпни за други, формалното равенство пред закона и най-вече равенството на човешкото достойнство не могат да бъдат удържани.

Първият основен „клийвидж“ на бъдещите партийни системи (ако демокрацията оцелее), ще бъде точно по този въпрос: какви са етическите граници на трансхуманизма? Ясно е, че това бъдеще не може да бъде избегнато, но въпросът е кой, кога и по какви принципи на справедливостта ще получи достъп до него.

Левицата на бъдещето сигурно ще твърди, че никой не може да се възползва от него, докато всички – и най-бедният – не могат да го направят. Десницата пък може да се поблазни от идеи за пазарен достъп до трансхуманните подобрения. Компромисът между тези две позиции очевидно няма да е нито логичен, нито лесен.

ПРОБЛЕМ 2: ТРУДЪТ

От Джон Лок насам се смята, че човешкият труд е в основата на създаването на стойност. С изкуствения интелект това до известна степен ще се промени. Машините ще вземат много самостоятелни решения, ще се самообразоват и ще проявяват творчество. Например част от кодовете, които днес трябва да се пишат от програмисти, ще се пишат от машини. Днес се правят прогнози, според които голяма част от познатите ни професии ще изчезнат в близко бъдеще. Така както парната машина прави екстензивното земеделие все по-излишно, така и изкуственият интелект ще направи много от днешните работници и свободни професии (лекари, учители, адвокати) непотребни. Най-вероятно нови форми на човешки труд ще се окажат отново ценни, но поне ще има преходен период на „излишни“ хора, които не могат да се адаптират или не искат да го направят.

Изкушението да се ограничат правата на излишните – да гласуват, да се изразяват, да се сдружават – ще бъдат много силни. Демократичните партии ще се борят за запазването на целия пакет от права за всички, докато елитарните (аристократични, олигархични, меритократични) ще допускат определени изключения. Опасностите както от манипулативен популизъм, така и от автократичен елитизъм ще са изключително големи.

ПРОБЛЕМ 3: ХЛЯБ И ВИРТУАЛНИ ЗРЕЛИЩА

Древен Рим е управлявал плебса чрез хляб и зрелища. Плебсът е бил необходим като източник на воини и граждани – т.е. за запазване и легитимиране на властта. Но плебсът е бил излишен като материален производител (тази работа са я вършили робите). Затова плебсът е трябвало да бъде хранен и забавляван – за да се възпроизвежда, да е доволен и зает. В бъдещето, за което говорим, хлябът едва ли ще бъде проблем (макар че винаги ще има скъпи гастрономически предпочитания, които няма да могат да бъдат удоволетворени).

Виртуалната реалност ще създаде евтина и много продуктивна възможност за развлечения и зрелища, които дори римляните не са можели да си позволят. Огромно количество хора днес могат да бъдат (и са) зарибявани в електронни игри и забавления: от по-стандартни и невинни като шахмат и мрежи за запознанства, до виртуалната реалност на сексуални, милитаристични или всякакъв друг вид фантазии, пред които римляните биха се изчервили.

Общото между всички тях е, че виртуалната реалност е евтин заместител на реалната реалност (ако в това съчетание има смисъл). Скъпо е да се изпрати мисия до Марс, но е далеч по-евтино да се направи реалистичен симулатор на подобна мисия, чрез който милиони да могат да „покорят“ Червената планета.
Вярно е, че не е същото. Но с напредъка на науката мозъкът ни няма да може да прави разликата: стимулите, които ще получава, ще са същите като от реалността.

Политическият въпрос, който това развитие поставя, е въпросът на Великия Инквизитор от „Братя Карамазови“: искате да бъдете щастливи или свободни? Виртуалната реалност отнема свободата и приковава човека към някакъв симулатор. Както във филма „Матрицата“, хората могат да бъдат сведени до мозък във вана, закачен с жици към машина. Същевременно по този начин те биха могли да реализират и най-смелите си фантазии (виртуално).

Партията на Великия Инквизитор ще убеждава хората, че електронната дрога е добра за тях. Партията на Нео ще се бори с Матрицата и ще настоява за реално, а не виртуално качество на живот.

ПРОБЛЕМ 4: ИДЕНТИЧНОСТ И ИНДИВИДУАЛНОСТ

Ако човек има пълен достъп до знанието на цялото човечество, ако има и пълен достъп до професионални умения, които би могъл да усвои просто като ги „свали“ на своята разширена външна памет от някаква обща мрежа, тогава какво определя неговата идентичност и индивидуалност? Биологически индивидуалността ни е заложена в ДНК-то, ретината, пръстовите отпечатъци и т.н. Но на този биологичен носител ще може да се „качи“ всякакво социално съдържание – от ловец и рибар, до философ и учен. И ако човек реши често да се променя – ту да е рибар, ту да е философ или нещо друго – кой ще е маркерът на неговата идентичност? Биологичният хардуер или социалният „софтуер“, който е натоварен на него?

Нещо повече, индивидът може да запази правото си да избира между програми „рибар“, „философ“, „йога“ и т.н., но тези програми ще са заготовки, приготвени от някой друг. Този, който произвежда заготовките, ще може да манипулира и дори да предопределя избора на индивидите. А и ако индивид „свободно“ е избрал да си натовари най-новата версия на програмата „рибар“, в какъв смисъл той е свободен, докато рибарства? И в какъв смисъл „той“ е той – т.е. самият себе си?

Политическият проблем тук не е за „Големия брат“, който винаги те гледа, а за „Големия Супер брат“, който знае кой си по-добре от самия теб, който е написал кода, програмата на твоето собствено „Аз“. Идентичността, както и частната сфера стават почти невъзможни в радикалните варианти на нашето бъдеще.

В него Партията на личността ще брани частните пространства отчаяно, докато Партията на публичността ще се бори за пълна прозрачност. В крайна сметка правото на анонимност ще бъде в основата на тази борба: едните ще твърдят, че анонимността е единственият начин да се гарантира индивидуалност, докато другите ще настояват, че публичната идентификация е необходима с цел гарантиране на сигурност и борба с корупцията.

ПРОБЛЕМ 5: БИОМЕТРИЧНИ ДАННИ И КАПИТАЛИЗЪМ

Хайек и Мизес правилно са критикували централизираното планиране като несъвършен метод за агрегиране на информация за цените на стоките и стойността в едно общество. И наистина, командната икономика на социализма се оказва жалка в сравнение с капиталистическата система, така както трабантът и волгата бяха жалки (и оскъдни) в сравнение с опела и мерцедеса.

С развитието на супер мощни компютри и изкуствен интелект плановото стопанство може да преживее неочакван ренесанс обаче. Особено ако те се съчетаят с подробни бази данни на населението, които с биометрични и други индикатори могат да дадат изключително подробна картина на предпочитанията на хората.

И днес на базата на двадесетина лайка във Фейсбук може да бъде изграден профил на всеки, който предвижда по-добре от родителите му негови основни решения. На базата на петдесетина лайка изградените профили предвиждат много предпочитания на човека по-добре, отколкото той сам може да го направи. Представете си до какво може да доведе натрупването на гигантска социална и биометрична информация за всеки. Отговор: до изключително точни предвиждания на неговите решения и предпочитания.

Китайското правителство не случайно е започнало да прави такива бази данни, които засега са доброволни, но в бъдеще ще станат задължителни и ще се обвържат с идентификацията на личността.[2]Така във всеки един момент правителството ще знае кой какво предпочита, но също така дали е лоялен и дали на него може да се разчита. Всеки ще има пазарен и политически рейтинг – кредитен и властови (за назначаване на длъжности например).

Въпросът е кой ще притежава и ще има достъп до тази информация? Ако е частна компания, тя ще има изключително пазарно предимство. Например ще може да отгатва с най-голяма точност движението на борсите и винаги ще печели. Ако пък е държавата, то от частна инициатива ще преминем към централизирано планиране (със или без симулация на конкуренция, в зависимост от предпочитанията).

Ако мислим в традиционни категории, необходимо ще бъде антимонополно законодателство при набирането и генерирането на такива бази данни, както и при контрола върху свръхмощните компютри. Ако има само един такъв компютър, дали системата ще е капиталистическа или социалистическа, няма да има никакво значение – цялата власт ще е концентрирана в ръцете или на една фирма, или на правителството.

От тази гледна точка партиите на бъдещето ще се сблъскват основно за характера на необходимото антимонополно законодателство – парадоксално, комунистите и ултра-либертарианците (тези, които не искат никаква държава) могат да се съюзят в борбата срещу него.

ПРОБЛЕМ 6: ДЕМОКРАЦИЯ И МАНИПУЛАЦИЯ

И днес хората трудно разбират логиката на политическия си избор. Както идването на Тръмп на власт, така и Брекзит показаха, че може лесно да се конструират случайни мнозинства от разнородни елементи. Любителите на ниските данъци, на пушките, на човешките зародиши, на протекционизма, на изкопаемите горива, на правата на средната класа и на консервативните ценности нямат много общо по между си. Ако трябва да се търси една личност, която да обобщава в себе си всички тези предпочитания, то тя ще е изключително вътрешно противоречива. И това е качеството, с което Тръмп спечели (както спечелиха и фигури като Борис Джонсън, например).

„Кембридж аналитика“ бяха обвинени, че те са конструирали емоционалните профили, чрез които и Тръмп, и Брекзит успяха да конструират неочаквани и вътрешно противоречиви мнозинства. Ролята на тази компания е силно преувеличена, но тя ни показва как биха могли да изглеждат политическите кампании на бъдещето. При наличието на подробни профили на гласоподавателите, кампаниите ще се превърнат в съревнование между мощността на компютрите. Това, което ще е някаква гаранция срещу злоупотреби, ще е самата конкуренция между партиите. Но представете си, че двете основни партии се договорят и образуват картел? Тези картели все по-трудно ще се разпознават, защото след края на големите идеологии мнозинствата са все по-случайни и вътрешно некохерентни. Дали едно случайно мнозинство е плод на съзнателна манипулация или не, ще е все по-трудно да се установява.

В една такава среда доверието в партиите ще е изключително ниско, екстрапарламентарните играчи ще обвиняват в картелизация, ще възникват нови (популистки) формации с претенция да изчистят корумпирания елит. Ще се множат и конспиративните теории за властта.

Бъдещето е вече тук.

(Следва)

[1] Виж Sapiens: A Brief History of Humankind от Yuval Noah Harari.
[2] “Супер Биг Брадър” в Китай:https://www.facebook.com/playgroundenglish/videos/656564178010249/.

Честит ден на Европа!

Датата 9 май - Денят на победата и Денят на Европа, събра в студиото на "Денят започва с култура" писателката Силвия Томова, доц. д-р Даниел Смилов и проф. Стилиян Йотов. Към дискусията с коментара си се присъедини и Александър Андреев - журналист от "Дойче веле". (видео)

От моя гледна точка обединена Европа е много добро решение. Първо е решение за едно мирно съществуване - 70 години мир в Европа е почти безпрецедентно. Проблемът е, че мирът е станал такава даденост, че хората вече почти не го считат за ценност в Европа, отбеляза доц. Смилов.

Той допълни, че "от рационална гледна точка има и допълнителни основания" за съществуването на обединена Европа. Едно от тях е "гигантската конкуренция" в света, с която ще се наложи да се справя всяка европейска държава, но самостоятелно. В този смисъл ЕС е икономическа необходимост, обобщи политологът.

Аз вярвам в бъдещето на обединена Европа. Голямо предизвикателство е човек по някакъв начин да предвари събитията, с някаква институционална фантазия да се опитва да създаде някакъв модел, които не следва събитията, а създава условия те да се развият. За голямо съжаление обаче в някакъв момент тази енергия започва да се изчерпва и сега сме в такъв период, коментира проф. Йотов.

За него Европа е не само икономически проект, но и политически. Европа не бива да се отказва от ролята си на глобален играч, а това възможно само ако европейските страни са обединени, убеден е той.

По думите на Силвия Томова тя е единственият евроскептик в дискусията.

Европа е икономически гигант, но е политически и военно джудже. Тя е раздирана от политически противоречия и се е отдалечила от идеите на своите основатели. В самото начало се е говорило за Европа на отечеството, докато сега се говори за Европа на гражданите, което означава граждани, откъснати от своята национална идентичност. Това доведе до такива проблеми, наред с мигрантската криза, като обособяването на Вишеградската четворка, като противоречията между Севера и Юга, Изтока и Запада, двойните стандарти по отношение на храните. За съжаление, Европа не е такъв политически колос каквито са в момента Русия, Китай и САЩ, каза Томова.

Писателката прогнозира, че Европа ще се разпадне, ако продължи да работи в интерес на големите корпорации, вместо за обикновените граждани.

В коментара си журналистът Александър Андреев сподели виждането си за ценното, което ни дава. Той припомня е един друг въпрос: Искате ли тоталната война?

Цялата дискусия вижте във видеото.

Между Деня на победата и Деня на Европа
"Денят започва с култура" | "9 май - Ден на победата и Ден на Европа" - 09.05.2018

ВЛАСТ, ЕКСПЛОАТАЦИЯ И РЕВОЛЮЦИЯ (портал "Култура")

200 ГОДИНИ КАРЛ МАРКС

Даниел Смилов

Карл Маркс е съвременна икона на популярната култура. За едни той е Спасител, за други е Сатана, но за всички вече се е превърнал в  мит и легенда наред със Супермeн, Мики Mаус, капитализма, Шварценегер, демокрацията и Холивуд. Така както Омир Симпсън (от сериала „Семейство Симпсън”) „предвиди” избирането на Доналд Тръмп за президент десетилетие преди събитието, така и Маркс се счита, че е предвидил кризата на финансовите пазари от 2008 г. още през XIX век.

Тоест като на всеки мит, така и на Маркс му се приписват демонични пророчески способности, както и авторството на идеи, които трудно могат да бъдат счетени за негови собствени. По този начин днес той е профет на глобализацията, откривател на бизнес цикъла, пионер на анализа на кризите на капитализма… Да, в някакъв смисъл Маркс има приноси в тези сфери, но там той нито е уникален, нито е първопроходец, нито пък е най-важният автор.  

За сметка на това уникалните Марксови позиции – тези, които наистина го характеризират като мислител и революционер, много често биват неглижирани или направо пропускани като нещо отегчително и демоде. Три са основните тези, без които неговото учение няма особена „добавена стойност”: властта, експлоатацията и революцията.  

И трите са политически идеи, което е в някакъв смисъл иронично за мислител, който редуцира политиката до икономика – до „надстройка” на икономическата „база”.

ВЛАСТТА

Маркс е анархист – той отрича необходимостта от власт в едно добре уредено общество. В комунизма държавата с всички нейни органи за организирано насилие трябва просто да изчезне и обществото да премине към самоорганизация. От тази гледна точка днес Маркс би могъл да стане член на всяко либертарианско общество, което громи необходимостта от власт, авторитет и държава.

Това, което би скарало Маркс с либертарианците, е пътят до самоорганизацията на обществото. Той предлага да се мине напряко до това състояние чрез елиминирането на частната собственост върху средствата за производство. Като просвещенски мислител Маркс смята стремежа към свобода и автономия за двигател на историята – неговата философия е еманципаторска. За разлика от учителя си Хегел обаче, той вижда този стремеж и неговите ограничения основно в материални и обществени структури, а не в идеи. Тези структури са борещите се класи, и най-вече икономическата база, обслужвана от политическата надстройка. Или, ако използваме клишето, двигател на историята е диалектиката между производителни сили и производствени отношения.

През огромната част на тази история едни хора са притежавали и властвали над други хора. Властта и собствеността са били едно и също нещо и в робовладелството, и във феодализма. Едва капитализмът освобождава масите от това да бъдат буквално притежавани от господарите си – и затова, както и заради изумителната му производителност, Маркс му е сериозен „фен”. С капитализма всички стават формално и политически равни – масите получават граждански права. Но това не е достатъчно за Маркс заради втората му важна идея – експлоатацията.

ЕКСПЛОАТАЦИЯТА

Въпреки че капитализмът формално освобождава хората от това да са собственост на други, те отново попадат в робство по по-перфиден начин – биват ограбвани, без да го забелязват. За да проработи идеята за ограбването, Маркс използва така наречената трудова теория за стойността (открита преди него), според която ценността в дадена стока зависи от количеството вложен труд в нея. И наистина, ако направим социологическо проучване, ще видим, че зад всяка стока в съвременното общество стои някакво усреднено количество вложен труд.

Да кажем средно един стол се изработва за 1 час от един средно добър работник, което му дава средна стойност за обществото от 1 лев. Да кажем, че в същото това общество един средно добър работник може да бъде нает за 100 лева на месец, за да прави столове. Ако той работи 240 часа на месец (т.е. всеки ден по 8 часа без почивен ден), ще изработи 240 стола или 240 лева. От тях собственикът на предприятието ще му прибере 140 и ще му даде само 100. Ерго, работникът, който не притежава предприятието (т.е. средствата за производство), е ощетен и ограбен – т.е. експлоатиран.

РЕВОЛЮЦИЯТА

Нещата според Маркс не могат да се оправят по мирен, политически път. Политиката е просто инструмент за задълбочаване и укрепване на експлоатацията на класата на работниците – на пролетариата от класата на капиталистите. Затова единственият изход е чрез насилствено отхвърляне на политическия строй, който поддържа тази експлоатация – т.е. революция. Теорията на Маркс е теория на екзистенциален конфликт – или едните, или другите. В това тя си прилича с теорията на Карл Шмит за политиката – вечен конфликт между „приятели” и „врагове”.

Проблемът на Марксовото творчество е, че и трите му централни идеи са всъщност грешни, но за сметка на това са атрактивни и опасни.

ИЛЮЗИЯТА НА АНАРХИЗМА

Властта не е просто доминация и насилие. В един сложен свят тя е не само неизбежна, но всъщност може да е полезна. Властта компенсира за индивида липсата му на експертиза по много въпроси, така както докторът му помага да се излекува. Оставяйки се във властта на лекарите, ние не губим свободата си, а просто се грижим по разумен начин за здравето си. Всеки самолекувал се с „Гугъл“ ще разбере мъдростта на тази позиция.

Властта е също така правилникът за движение по пътищата. От гледна точка на разума е все едно дали тръгваме на зелено или синьо и дали караме от ляво или дясно на пътя. Но е добре да има едно единствено властово решение по този въпрос. И е добре да не се договаряме всеки ден наново по него.

Властта е също така необходима регулация. Всички имат интерес да строят по морето и в Банско, но ако всички го направят едновременно, ще бетонират и двете. Ако няма адекватна власт това ще се случви (и се е случвало).

Отхвърляйки изобщо идеята за легитимна власт, Маркс се позиционира в един маргинален лагер, в който компания му правят единствено философските анархисти и либертарианците. Огромното мнозинство от хората днес са с републикански нагласи, възникнали още от времето на политеята на Аристотел. Властта е легитимна тогава, когато се упражнява от мнозинството в интерес на обществото като цяло. Този по същество демократичен идеал е отхвърлен от Маркс в името на анархистка утопия, която той така и не развива достатъчно убедително.

ИЛЮЗИЯТА НА ЕКСПЛОАТАЦИЯТА И ПЪТЯТ КЪМ ТОТАЛИТАРИЗЪМ

Много спорове са се водили за трудовата теория за стойността, която Маркс използва. Съвременната икономика определя цената на стоката, която е важен индикатор за стойност, като пресечната точка на търсене и предлагане (а не чрез вложения труд в нея). Търсенето и предлагането предполагат свобода на договаряне между индивидите и способност всеки да преценява стойността на стоката.

Но да приемем за момент, че Маркс е прав да обвързва стойността с труда – в крайна сметка, ако се направи регресионен анализ на стойността на всички стоки, най-вероятно ще се намери корелация с количеството труд, вложено в тях. Това е описателно вярно – въпросът е какво следва нормативно от едно подобно твърдение? С други думи, кой има правото да определя стойността на отделните стоки и кой носи отговорността за това определение?

На този политически въпрос Маркс и капитализмът дават различен отговор. В капиталистическата система индивидите – всеки един от тях – имат право да определят стойността като участници на пазара. Един с труда си, друг с предприемаческите си умения и т.н. Те могат да грешат в преценката както индивидуално, така и колективно – в първия случай се стига до индивидуална загуба, а във втория до мащабни кризи като през 2008 г.

Маркс не харесва тази индивидуална свобода, и за да я отмени, я представя в черните краски на „експлоатацията”. Да си представим обаче, че лош предприемач наема работник за производство на столове и му дава 100 лева заплата, срещу което работникът произвежда 240 стола. Те се оказват обаче неудобни за седене и грозни на вид и никой не ги купува. Работникът получава своите 100 лева заплата, а предприемачът генерира 150 лева загуба (заплатата плюс материали и пр.) Кой е ограбен и експлоатиран в този случай? Капитализмът твърди, че това е следствие на понасянето на отговорност за свободно решение – предприемачът е рискувал и е загубил. Никой не го е експлоатирал, нито обрал. Същото е и с работника, който се е цанил да произвежда столове при този работодател – и той е направил грешна преценка.

Да приемем за момент, че тази свобода на договаряне е наистина някакъв корен на злото и трябва да бъде изтръгната. Каква е Марксовата алтернатива? Тя е властова – стойността на стоките и това кой и колко произвежда от тях се определя командно от държавата. Тук пътят до командната икономика и тоталитарната държава е бърз и пряк. Има нужда от тотална власт, коята подменя пазара и задава цялостен план за производство на стоки и услуги – от космически кораби до тоалетна хартия. Свободата както на предприемачеството, така и на труда да избира работодател, се отменят и се стига до развития социализъм, където всеки има жителство в определен град и е назначен на някаква работа до живот. А тривиални решения като формата на вратата на „Трабанта” например, се вземат централно и направо от парламента.

С други думи, за да се бори с експлоатацията, Маркс прехвърля правомощието за определяне на стойността в ръцете на властта. Тази власт може – и исторически е била – партийната върхушка, авангард на пролетариата. Това следва от идеята на Маркс за пролетарска диктатура, която да унищожи класите и след това да се отмени самата, като се стигне до самоорганизация на обществото. Но дори решенията да не се вземат от партийна върхушка, а от мнозинството от хората, властта отново ще е тоталитарна – тя ще решава всеки въпрос за стойността за всяка стока, тя ще налага на индивидите унифицирана ценово-стойностна листа на света.  Тоест  ако хората нямат свободата да определят сами какво има стойност, какво трябва да се произвежда и купува, и ако не могат да носят отговорност за този избор – то тогава това ще го прави властта.

В този смисъл анархистът Маркс става профет на тоталната, тоталитарната власт, която се вмъква във всекидневните решения, дори в интимния свят на хората. В името на един илюзорен анархистичен идеал, той всъщност става адвокат на тоталитарима. Този тоталитаризъм не е измислица на Ленин, Сталин или Мао. Просто няма начин без мащабно, масово насилие да отнемеш свободата на хората да решават какво си струва и какво не си струва да правят, и да я замениш с гигантска командно-административна машина. 

РЕВОЛЮЦИЯТА ИЛИ НЕИЗБЕЖНОСТТА НА НАСИЛИЕТО

Поради споменатия проблем е ясно, че за Маркс революционното насилие е неизбежност – може би той не си е представял гигантската загуба на живот в СССР, Китай, Кампучия и т.н., но така или иначе е калкулирал, че определена загуба на живот си „струва” с цел постигане на идеала.

Цивилизованият свят тръгва по различен път обаче. Път на договаряне, на реформи, на еволюционни промени. Създава се социалната държава с придобивки като универсално социално осигуряване и здравеопазване, обществено образование и т.н. Правата на работниците се защитават от профсъюзи и регулация. Създават се държавни буфери и регулаторни и контролни органи в опит да се избегнат или смекчат кризи на пазарите. Това не са идеални решения и те имат нужда от постоянна фина настройка. Но те са далеч по-ефективни, хуманни и разумни от тоталитаризма, предлаган от Маркс. Най-важното, всички тези механизми запазват свободата на индивидите да определят стойностното в живота и не водят до командно-административна принуда на гигантско равнище.

В този смисъл е най-малкото некоректно на Маркс да му се приписва прогресът, който човечеството регистрира от „Новия курс“ на Рузвелт насам със създаването на държавата на благоденствието. Ако Маркс е имал роля за този прогрес, то тя е била ролята на плашилото, което е стимулирало по-разумни решения. Но тези решения определено не са Марксови или дори марксистки.

Рационалната критика сама по себе си не е отнела митичния статус на никого. Масовите икони на съвремието – от Маркс до Тръмп – поляризират: те са или мразени, или обичани. В крайна сметка митът е въпрос и на вяра, и на емоция. Но ако нещо важно може да бъде научено от Маркс, това е задължението да се опиташ да разбереш света си и (ако трябва) да го промениш. А ако сгрешиш в анализа и действията си, отговорността е твоя, а не на диалектиката на производителни сили и производствени отношения.   

Публично и лично (Клуб Z)

Даниел

Смилов

|

Мнения

02.05.2018, 9:55 ч.

последна редакция

02.05, 10:09 ч

В българската политика се разтвори нов, дълбок клийвидж или направо разлом: този между публичното и личното. Той се изразява в това, че в публично качество политиците представляват едно нещо, а в лично качество – съвсем друго и понякога точно обратното на първото.

Най-очевиден пример е г-н Волен Сидеров. В публично качество той (заедно с ГЕРБ) е член на управляващото мнозинство, което е силно проевропейско по официална заявка. В лично качество обаче г-н Сидеров ходи до Крим, където говори за “злините”, причинени от ЕС на отечеството, мечтае за евразийско бъдеще и отрича незаконността на агресията на Русия срещу Украйна.

Неговият колега г-н Красимир Каракачанов е в сходна позиция. Той е министър на отбраната на натовска държава в публично качество, но в лично качество се изрива пред думи като НАТО, ЕС, “европейско” или “атлантическо”. Обривът му обикновено добива материална форма в медийните изяви на г-н Ангел Джамбазки.

Следващият в класацията, но не по значение, е г-н президентът Румен Радев, при когото имаме многопластов разлом между публична и частна персона. Всички знаят, че от публична гледна точка той е държавен глава на страна от ЕС и НАТО - бивш натовски генерал, който държи устойчив евроатлантически курс. Всички обаче знаят също така, че от лична гледна точка той има същите психо-соматични симптоми като г-н Каракачанов. Президентът ги прикрива по-успешно с поддържането на добра физическа форма и правенето на спонтанни коремни възлизания, и накъсани по военному изказвания.

Президентската ракета-носител – БСП – е еманацията на разлома между публично и лично в нашата политика. От публична гледна точка това е партия, член на семейството на европейските социалисти, която е дала за техен лидер от най-свидното си – самия Сергей Станишев. От лична гледна точка партията се персонифицира от г-жа Корнелия Нинова, обаче, за която не е ясно дали се среща с г-н Решетников, но се държи така, все дно той й е личен, таен съветник. В резултат на това от публична гледна точка социалистите са за ЕС и НАТО, но от лична гледна точка горят техните флагове.

Нов, важен нюанс в разлома внася ДПС. Нейният депутат г-н Делян Пеевски от публична гледна точка е в опозиция на ГЕРБ. От лична гледна точка обаче той е бизнесмен, усвояващ държавни поръчки, който подкрепя безкомпромисно Борисов с цялата мощ на медийната си империя. Нещо повече, от публична гледна точка той понякога няма вестници или ги продава на трети лица. От лична гледна точка подобни раздели са фиктивни, обаче, което се доказва от непроменената редакционна политика на въпросните издания. В ДПС разликата между публично и лично се е въплатила и в разделението между Карадайъ – официалния лидер, и Ахмед Доган – реалния лидер. Официално ДПС са проевропейски, но в лично качество седалището им е в черноморската акватория на “Лукойл”.

Различните     

От парламентарно представените има двама български политици, при които убедителен разлом между публично и лично не може да се получи. Първият е г-н Валери Симеонов, при когото има пълно и често мигновено съвпадение между това, което казва, и това, което му е на ума и сърцето. Поради тази му способност мнозина са заложили на него да свали правителството “Борисов 3” с някоя по-непремерена и неортодоксална идея в расистко-хомофобския спектър. Същевременно обаче той предизвика и искрена възхита с вербалната си ерупция по отношение на унизителното за България поведение на руския патриарх Кирил, посрещнато с поклони до пояса от останалите български политици. А на президента Радев това поведението явно му се услади дотолкова, че той бърза да отиде за втора порция в Москва.   

Другият политик, при когото разлом между публично и лично е невъзможен, е премиерът Бойко Борисов. Това е така, защото личното при него изглежда не съществува. Или поне е винаги потисната, дълбока тайна, която той енергично отрича. Например, никой не знае в личен план дали Борисов е консерватор, либерал, социалист, монархист или нещо друго. Знае се, че той е завършил по един “университет” по всяка една от изброените идеологии, без да си избере лична любимка. По същия начин не е ясно в личен план Борисов дали е ляв или десен. Това, което се знае, е, че той е “балансьор” в публичен план и гледа да е винаги в средата на това, което другите предлагат. Напоследък тази балансираща функция бе изнесена и на международната сцена, където Борисов е приятел в еднаква степен както с Меркел, Макрон и Мей, така и с Путин и Ердоган.

Най-интересни са личните отношения между г-н Борисов и г-н Пеевски обаче. Докато вторият в личен план безкористно подкрепя премиера и громи неговите опоненти, Борисов винаги ядосано отрича, че имат нещо общо. Тази асиметрия в поведението навява съмнения, че поне единият от тях е неискрен. А най-вероятно и двамата.

Резултатът 

Кашата между публично и лично е толкова голяма, че тя стана отличителната черта на българската политика:

• От публична гледна точка у нас има свобода на словото, но от лична гледна точка бизнесмени купуват телевизия с цел да я затворят. Ако си спомняте, имаше такава телевизия – BiT, която (хубава или лоша) беше антиправителствена. За нейна беда;
•  Онзи опозиционен бизнесмен, подкрепящ правителството в лично качество, който ту има, ту няма медии, вече стана обект на внимание не само на родни антрeфилета, но и на докладите на “Репортери без граници”;
• От публична гледна точка подкрепяме Великобритания, но понеже от лична не ѝ вярваме, в крайна сметка от публична гледна точка не изгонихме нито дипломат, нито шпионин. А да кажеш, че нямаме такива, не би било вярно;
• От публична гледна точка сме европейци, но понеже от лична гледна точка сме хомофоби, останахме комай единствените, нератифицирали Истанбулската конвенция;
• Когато наши политици - президентът Радев, например - отиват в Русия, хората се чудят дали са там в публично качество или в частно като Сидеров. А по-лошото е, че вече май е все едно;
• По принцип, ако човек харесва “Пинк Флойд” в лично качество не е задължително да подкрепя Маргарет Тачър в публичността. Обикновено даже е обратното. У нас обаче, ако някой обича Достоевски или Алла Пугачова, задължително трябва да подкрепя Путин и нощните му вълци;
• По същата логика се сърдим заради един лешник по-малко от ЕС, но не се сърдим на Русия за двойно по-високата цена на природния газ, който получаваме по “братска” линия;
• От публична гледна точка, когато покупателната ти способност е по-малка, е нормално да се сдобиваш с по-малко стока или с такава с по-ниско качество. Това е обективен икономически закон. От лична гледна точка той е много дразнещ обаче и затова публично ще се борим срещу него;
• От публична гледна точка проекти като АЕЦ “Белене” са съмнителни и едва ли ще доведат до обществена полза. От лична гледна точка те са много привлекателни за енергийните лобита и почитателите на Алла Пугачова. И май личното ще надделее над общественото по този въпрос;
• От публична гледна точка у нас корупция има по високите етажи на властта. От лична гледна точка корупция има само сред опозицията, притежателите на неудобни медии, личните врагове на управляващите и случайни електрони без политически чадър.

По изброените причини по повечето важни публични класации вече сме на 111-о място. Но в личен план, това трудно се забелязва.

Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията.

И в България, и в Унгария има срастване между управляващи партии и медийни групи (БНР)

май 3, 2018

Паралели между Унгария и България могат да се правят в срастването между управляващите партии и различни медийни групи. Това заяви в интервю за предаването "Хоризонт до обед" доц. Даниел Смилов от Центъра за либерални стратегии, който е гост-преподавател в Централноевропейския университет в Будапеща: 

"Виждате колко интересно се получава в Унгария, че резултатите от изборите всъщност водят до промяна в медийната ситуация, което е един от тези аспекти на срастване. По принцип не би трябвало да има такава пряка връзка между изборни резултати и медии. Самият факт, че това се случва в Унгария, е проблематично."

В Унгария като особено тревожна тенденция може да се открои концентрацията между политическа и медийна власт, посочи Смилов:

"В България подобен ефект се постига с неформални договорености от страна на управляващите партии и определени бизнес и медийни групи. В Унгария поради концентрацията на политическата власт във "Фидес" като че ли правителството има възможност по-директно да се намесва в медийната среда и това е най-вече видимо в публичните медии."

Разликите в медийната среда се обясняват с политическия модел – докато у нас има управление, функциониращо чрез сложни парламентарни коалиции, в Унгария има управление със свръхмнозинство, отбеляза политологът. Относно класацията на „Репортери без граници“ за свободата на словото, което отрежда на Унгария 73 място, а на България – на 11-то  Даниел Смилов отбеляза, че и в България, и в Унгария медийната среда може да се определи като много тежка. Не бих се фиксирал върху точните места. За съжаление обаче у нас има стабилна негативна тенденция, дори тенденция на влошаване от година на година, което е тревожно, подчерта още Смилов:

"В Унгария преди изборите опозицията беше атакувана много сериозно чрез държавно спонсорирана медийна кампания едва ли не като национален предател. Това у нас не го виждаме в такава директна форма. Става индиректно чрез близки до правителството медийни групи. В Унгария като че ли беше прекрачена една по-червена линия - самата държава да спонсорира такъв тип кампании.“ 

Европейският парламент ще дебатира проекторезолюция за плурализма и свободата на медиите. Ако бъде одобрен от евродепутатите и Европейската комисия ще стане норма свободата на медиите да бъде включена в годишния евродоклад за демокрацията, принципите на правовата държава и основните права. Запитан дали подобен механизъм за контрол ще сработи Даниел Смилов коментира:

"Сега се обсъжда вземането на по-строги мерки, да речем обвързаността на спазването на ценностите, които са заложени в договорите на Европейския съюз, с финансирането на държавите и това ще бъде една доста щекотлива тема. Вече държави като Унгария или Полша са изказали несъгласие, особено по отношение на въпроси като независимост на съдебната власт, такъв тип критерии да влизат и да бъдат свързвани с финансирането, но според мен, един такъв инструмент има смисъл да се направи, защото той може реално да допринесе за решаване на тези въпроси. Само с декларации, само с мониторинг ми се струва, че те не могат да бъдат решени."

Цялото интервю чуйте в звуковия файл.

Bulgaria Could Be A Positive Example for the Region (Emerging Europe)

original link 



Daniel Smilov

Bulgaria became a member of the EU in 2007, a year before the start of the Great Recession. Despite this unfortunate timing, the country has benefited significantly from EU membership – its GDP per capita has reached around 50 per cent of the EU average (from 25 per cent in 2000), and its economy has weathered the global downturn relatively well. Ten years after accession, the eurozone is finally picking up strongly again. The Bulgarian economy is responding well: GDP grew by close to 4 per cent in 2017. Yet, the country has not taken full advantage of the opportunities provided by the EU. Although Bulgaria is catching up with the rest of the member states, this happens at a slower pace in comparison with Poland and Romania. Bulgarians look to the future with optimism, but also with the understanding that the country needs a sustained effort at reforms.

The third cabinet of Boyko Borissov’s centre-right GERB was created after the snap elections in the beginning of 2017. It emerged under the motto of “stability”. The main idea was that the country needs a government in a difficult international situation (with the crisis in Ukraine and Syria), and for the purposes of its maiden presidency of the Council of the EU in 2018. The coalition between GERB and the firebrand national-populists of the United Patriots (UP) was set up as a compromise necessary to carry the country through at least to the European parliament and local elections in 2019. From such a narrow point of view the coalition has been a success: the government is still in place and the parliamentary majority is intact.

Prospects for early parliamentary elections are slim, which is good news, since Bulgarian politics has gone through a period of serious turbulence since 2013: there have been two pre-term parliamentary elections and numerous regular and interim cabinets. Yet, below this relatively calm surface, unresolved structural problems persist.

Most importantly, Bulgaria still has a reputational problem in the EU: it is regarded as the most corrupt and poorest member state. This reputation affects the chances of the country to join the more exclusive clubs of the EU – the Schengen area and the eurozone, as the latter is much more important than the former. Reputational costs also partly explain the lack of significant foreign direct investment in Bulgaria over the last several years.

The EU presidency was seen as a good chance for Bulgaria to demonstrate that it is making substantial progress in the fields of the fight against corruption and the reform of the judiciary. Unfortunately, although the last Cooperation and Verification Mechanism report (the main monitoring tool of the European Commission) sounded upbeat, the very fact that the procedure was not discontinued indicates that there are serious outstanding problems.

The problem is not one of poor PR by the government. In substance, there have been political failures in dealing with the non-accountable public prosecutor’s office, the fallout of the criminal collapse of the KTB bank – the fourth-largest bank in the country, and with the creation of working anti-corruption institutions. The media environment continues to deteriorate. Last, but not least, the rise of eurosceptic political parties casts a dark shadow on the future, as in many other EU states. Although in terms of public attitudes Bulgaria continues to be among the most Euro-enthusiastic nations, political entrepreneurs peddle populist and nationalistic projects, which may have long-term negative effects. Further, successive Bulgarian governments have been tempted by big Russian-sponsored projects, such as a new nuclear power plant and gas pipelines. Since the economic rationality of these projects remains suspect, they have not been realised. But the fact that they continue to be discussed is a demonstration of Russian geopolitical influence.

All in all, Bulgaria’s best hopes are connected with effective membership in a stable and prosperous EU. Despite existing problems, the country has the potential to catch up with more advanced nations and has done so over the last decade. If successful, it could become a positive example for the region of the Balkans as a whole.

—

The views expressed in this opinion editorial are the author’s own and do not necessarily reflect Emerging Europe’s editorial policy.