Helene Grimaud/Ravel

Избори, които да направят изборите излишни (ClubZ)

1. Руските избори  бяха проведени така, сякаш трябва да сложат край на изборите в страната по принцип. Т. е. да покажат, че няма смисъл Владимир Путин да се явява на състезание. Целта беше той да бъде превърнат в персонализация на народната воля, която не може да бъде оспорвана. Както в древен Рим и Византия императорите са били потвърждавани с акламация – шумно изразено одобрение от народа, така тези избори бяха организирани като всенародна акламация на водача. Лени Рифенщал във филма си “Триумф на волята” през 30-те ни дава подобен пример за съдържателно сливане между народ и водач. Карл Шмит твърди, че подобна акламация надхвърля изборното представителство, на което стъпва либералната демокрация, и се превръща в съдържателна репрезентация – съвпадение по същество на интересите на народ и водач.

2. Президентските избори са отговорът на Русия на президентите до живот на Китай и в Централна Азия. Дали ще станем свидетели и на конституционна поправка в тази посока - неограничени мандати в Русия? Едва ли, защото за Владимир Путин е по-изгодно да покаже, че може да постигне същия резултат без подобни конституционни промени. Има много време до 2024 г., но дори тогава Путин вероятно би предпочел ротацията между премиер и президент. Фактът, че при предишната подобна ротация властта отново остана при него (дори като беше само премиер), показва голямата степен на неформалност в руския модел и влиянието на службите в него. “Вертикалът на властта” е  вече персонализиран и властта остава с личността, а не с институцията.

3. Както Иван Кръстев и Стивън Холмз твърдят, когато има автократична власт, смисълът на изборите е да демонстрира и провери лоялността на различните регионални администрации. Т. е. изборите са нещо като военно учение. Отличниците не са тези със 100% за Путин от 100% гласували, а тези, които са били най-близо до заданието си. Заданието, както е известно, бе за около 70% активност – то бе изпълнено.

4. Москва вече не е опозиционна както през 2012 г. Големите градове са овладяни. Бойкотът на опозицията на Навални няма видим ефект, макар че в условия на управляема демокрация заключения за "волята на народа" са винаги условни.   Опозиция на практика няма – тя е или маргинална, или подмолна.

5. Защо точно 76% гласуват за Путин от 67% гласували?Oтговорът е математически - това дава точно 51% гласували за Путин от всички с право на глас. Всичко над този резултат би приличало твърде много на СССР или изборите на Садам Хюсеин.

6. Райхстагът понякога пламва и преди избори - за мобилизация на електората. За тази цел е необходима извънредна ситуация, а от 2014 г. Русия е по принцип в такава - и с анексията на Крим, и с намесата в Сирия. Преди тези избори историята с отравянето на Скрипал в Англия изпълни ролята на допълнителна мобилизация на извънредни начала.

7. Лошото на политическата безалтернативност  от руски тип е, че промяна не може да се очаква по политически път. Когато Цезар става доживотен диктатор на Рим, промяната е вече възможна само чрез физическото му отстраняване. Тази логика прави автократичните режими подозрителни, репресивни и параноични. В този смисъл страхът от Майдан в Москва няма да изчезне заради този впечатляващ резултат, а може и да се усили. Затова "либерализация" не може да се очаква в Русия след изборите. Новините за Навални и за различните опозиционни медийни острови са лоши.

8. В международен план Путин едва ли ще смени формулата, която му носи успехи у дома. Възможно е непосредствено след изборите да е склонен на определени отстъпки за Украйна (без Крим) с цел да  пооправи отношенията си със Запада (да сложи край на санкциите). След такава победа може да си позволи и тактически отстъпки. Но преговорната му позиция е силна и може да продължи да плаши с радикализация и изостряне на отношенията.

9. Голямата промяна е, че политиката, която беше импровизирана през 2014 г. в Украйна, сега се превръща в реален мандат за управление. Вече не става дума за успешен експеримент, а за дългосрочна стратегия, която е получила одобрение от избирателя и даже акламация от народа.

 10. Основните черти на тази политика са следните.

Първо, агресивна защита на руските интереси в съседни държави, която включва политически и икономически средства. Прецедентите от опита за преврат в Черна Гора, например, не бива да се третират като изключение. 

Второ, конфронтационна позиция спрямо Запада, интензитетът на която може да варира тактически. Но конфронтацията носи ползи за Путин – в това той е вече официално убеден и управомощен да действа съответно. 

Трето, ще продължат и ще се засилят руские опити за разделяне на ЕС. По независещи от него причини Путин бе по-успешен тук, отколкото очакваше (Брекзит, например). Но Русия вероятно ще усили опитите си да внася разкол в ЕС. България в тази схема играе ролята на бедна, слаба и корумпирана държава, чийто провал може да илюстрира слабостта на ЕС. 

Четвърто, противопоставянето между Тръмп, Конгреса и двете основни американски партии е реалният интерес на Русия. Т. е. интересът ѝ не е силен Тръмп, а слаби САЩ. Тук също – без да са основни действащи лица – руснаците получиха повече от очакваното. 

Пето, икономическите трудности на Русия могат да бъдат  временно отново загърбени – акламацията означава, че руснаците са склонни да търпят икономически лишения за сметка на международнo признание.  

Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията.

Шпионски игри - БНТ (Още от деня)

Отровен беше двоен агент и дъщеря му, криза в отношенията между Великобритания и Русия, реципрочно изгонени дипломати. По темата в студиото на "Още от деня" говори Даниел Смилов, политолог.

"Днес слушах Борис Джонсън - външният министър на Великобритания. Те не са особено ентусиазирани от идеята за нова студена война, но очевидно, че това е скандал, който не може да остане без отговори и без да се стигне до дъното му", каза Смилов.

Той подчерта, че Великобритания е успяла да си осигури солидарността на своите партньори от Европа и каза, че България е част от тези партньори.

"Към момента има достатъчно доказателства за предварителни много сериозни въпроси към Русия, това, което е много тревожно, че вместо да отговаря на тях, Русия ги отхвърля и всъщност отговаря с реципрочни действия", каза Смилов.

"Не може да се каже, че няма информация, за която да се отговоря и ако има добронамерено отношение от руска страна, тя би трябвало все пак да разгледа сериозно този казус, ако става дума за вещество с руски произход, което без знанието на руското правителство някакси се разхожда по света, имайте предвид, че това е много опасно вещество, то е за масово поразяване", продължи той.

Вижте целия разговор във видеото.

Между дипломацията и шпионажа - анализ на Даниел Смилов
"Още от деня" | "Между дипломацията и шпионажа" - 21.03.2018

Ерата "Берлускони" приключи. А ерата "Борисов"?

И Борисов, и Берлускони са носители на многобройни оскари за главна мъжка роля в политическите продукции на България и Италия, пише Даниел Смилов в коментар за популизма в Европа за "Дойче веле".

Италия беше първа. Не става въпрос за 20-те години на миналия век, нито за последните парламентарни избори, спечелени от антиевропейските партии "Пет звезди" и "Лига". Думата е за 1990-те, когато изгря звездата на Силвио Берлускони. Този медийно-политически хибрид, изваден сякаш от съвременен "Декамерон", даде началото на популистката трансформация на европейската партийна система. Всичко, което предстоеше през следващите две десетилетия в Европа, можеше да се види в модела "Берлускони": екстравагантното и на моменти скандално говорене и поведение; критиката на "политическите елити" от страна на един алтернативен, медийно и корпоративно генериран елит; уклонът към национализъм; флиртът и приятелството с Путин; изоставянето на класическите партийни идеологии; подмяната на партийните структури с директна медийна мобилизация на гласоподавателите; приоритизирането на медийната популярност пред експертността.

България беше една от първите държави, която последва италианския пример чрез избора на Симеон Сакскобургготски през 2001 година. Феноменът цар-премиер беше българският творчески принос към модела "Берлускони". Резултатът обаче не беше особено траен. Осиновеният наследник - Бойко Борисов - се оказа по-точно копие на Берлускони.

Приликите между Берлускони и Борисов

Паралелите между българския премиер и Силвио Берлускони са очевидни. Някои от тях са повърхностни, други - по-съществени. И двамата са с подчертано неаристократичен произход и идват от "бизнеса", т.е. натрупали са състояние, преди да влязат във властта. Вярно, има разлика в размера на състоянието и характера на бизнесите им, но тези разлики са съразмерни на изоставането на България спрямо Италия. В миналото и на двамата има тъмни моменти, като количественото надмощие тук не е в полза на Берлускони. И двамата са играли някаква роля (макар и второстепенна) в режимите преди тях. Берлускони е личен приятел на социалиста Бетино Кракси, който го подкрепя при основаването на "Форца Италия". Борисов си е общувал и с Тодор Живков, и с Царя, като по собствени признания се е учил и от двамата. И Берлускони, и Борисов имат сходен темперамент и уважение към dolce vita: вторият е по-дискретен в това отношение от първия, но градските легенди за двамата си приличат.

Най-важният паралел между двамата е в ролята на медиите за политическия им възход. И Берлускони, и Борисов са медиен продукт на групи, които стоят зад тях. Единият притежава директно огромна медийна империя, другият е в по-сложни отношения с медийните структури. В България проблемът с формалната собственост нито е прозрачен, нито е решаващ.
Медийният генезис на политическата кариера на двамата водещи политици обуславя една от най-важните им черти - усещането за различие между реалност и образ, което те създават. Усещането за виртуозно изпълнена политическа роля, която все пак не съвпада със същността им.

И наистина: и Борисов, и Берлускони са носители на многобройни оскари за главна мъжка роля в политическите продукции на България и Италия. Упадъкът на киноиндустриите и на двете държави в този смисъл беше повече от компенсиран от постиженията на политическата им кинематография. Ролите, които двамата изпълниха през последните две десетилетия, също са сходни. Започнаха като борци срещу корупцията в политическата система. След това станаха "балансьори". Последната им роля е на "единствена надежда за Европа".

Преди изборите в Италия мнозина виждаха в Берлускони, "Форца Италия" и оглавяваната от нея коалиция най-добрия проевропейски вариант. По същия начин Борисов и ГЕРБ са се позиционирали като последна европейска надежда в българската партийна система. И това не е трудно, доколкото и БСП, и т.нар. патриоти се преместиха в откровено антиевропейска посока, а ДПС продължава да обитава собствена етно-корпоративна планета, на която незнайно защо се вее флагът на либералите от АЛДЕ.

Краят на една епоха

Това, което се случи в Италия в неделя, беше краят на Берлускони като актьор в главната роля. Неговият центристки популизъм беше окончателно засенчен от по-първичния, радикален популизъм и отляво, и отдясно. Берлускони успяваше да използва енергията на масите за идване на власт, след което водеше политика в център-дясното пространство. Актьорското му майсторство се състоеше точно в тази способност да хвърля мост между предизборен радикализъм и следизборна нормализация. Явно обаче публиката вече е отегчена от тези изпълнения.

По-точно казано: Италия демонстрира резултата от един процес на създаване на настроения и избиратели, които след това политиците не могат да контролират. Над две десетилетия Берлускони и медийната му ваятелница моделираха един специфичен образ на избирателя - невярващ на елита, готов да рискува, импулсивен, антисолидарен както на национално, така и на европейско ниво. Избирател, на който другите са му длъжни, а той не дължи никому нищо. Днес образът на този избирател е вече завършен - той е реалност. И парадоксът е, че този избирател няма нужда от Берлускони, собствения му създател.

Същият процес наблюдаваме и в България. Той започна като медийно конструиране на реалност след 2001 година. Днес хората са трайно невярващи и отчуждени от политиката като инструмент, който може да им реши проблемите по колективен начин. Вместо това те гласуват за радикални политици, които им обещават по-скоро да сложат прът в колелата на "нормалната" политика. Които им обещават просто да ги изолират от всяка неблагоприятна промяна с магически средства - стена на границата, отказ от членство в наднационални структури, бойкот на общи политики и т.н.

Това е и драмата на Борисов, която прави последната му роля - на европейска надежда - да изглежда вяла и обречена. Тази роля за пръв път го поставя и в слаба позиция. Само в последните дни той трябваше да оттегли ратификацията на Истанбулската конвенция и да отстъпи на БСП и президента сцената за проруски постановки по повод националния празник (които сами по себе си надхвърлиха мярата и родиха дори дипломатически конфуз). А неуспехите в символната война правят Борисов силно уязвим, защото насочват вниманието към другата страна на неговото управление - балансирането между различни бизнес интереси с техните медии, прокурори и служби.

Сделката за българския бизнес на ЧЕЗ оголва точно този проблем. Детайлите не са ясни, но едно е сигурно - никоя банка няма да даде 300 милиона евро заем на малка фирма, която не може да го обезпечи по нормалния ред. За да стане такова чудо, зад малката фирма трябва или да стои държавата, или други мощни играчи със знанието, участието и одобрението на държавата. Това няма как да бъде прикрито с театрална постановка и от най-добрия актьор, а още повече от такъв, чиито роли напоследък не се получават. Задава се и друга разголваща сцена - тази с АЕЦ "Белене" - в резултат на която българският данъкоплатец може да бъде натоварен с милиарди чрез заеми или сметки за ток.

Неясното бъдеще

Сега коментарите от следизобрна Италия слагат акцента върху непредвидимостта и неяснотата на ситуацията. Едно обаче е ясно: избирателят, който беше създаден от мекия популизъм "а ла Берлускони" вече е реалност и не може да бъде контролиран от своя създател. Той търси по-радикални, по-смели опции и е готов да прави грешки, както стана във Великобритания в случая с Брекзит.

Можем да предположим, че грешките и залитанията в източната част на континента ще са повече от тези на Запад, като Италия ще е вододелът. Все пак докато на Запад ще се спори за бъдещето на ЕС, на Изток под въпрос може да се окаже бъдещето на демокрацията и реалните (а не виртуални) граници на руското влияние.

Но най-важното е, че задаващата се криза може и трябва да роди и нови, отговорни политици. Такива, които не се плъзгат по вълни от популистки настроения, които сами са генерирали. Такива, които са готови да жертват популярност в полза на истината и общото благо. Като междувременно успяват все пак да спечелят и изборите. Това е задачата в епохата след Берлускони.

От Русия с любов (и още нещо)

"Дневник" препечатва анализа на политолога Даниел Смилов от портала "Култура". 

Руският политолог Семьон Слепаков има теория, която добре обяснява неочаквано възникналото напрежение в отношенията между нашите две братски страни. Тази теория е "патриотическа-еротическа" и основната ѝ теза е, че външната политика на Русия стъпва на една предпоставка – да бъде обичана, колкото трудно или неудобно понякога да е това:

А мы, а мы без любви не можем 
А мы, а мы без любви не хотим
Для нас это чувство всех прочих важней и дороже,
А мы без любви – не дадим, не дадим, не дадим! 
(Виж видеото за цялата теория.)[1]

При посещението на руския патриарх Кирил у нас по повод честванията на 3-и март въпросът за липсата на достатъчнa (по руски оценки) българска любов беше остро и многократно повдигнат. Беше направена официална забележка на президента Радев, че българските чувства трябва да бъдат отправени единствено към руската страна, а не към други субекти на международните отношения (особено пък поляци, украинци, литовци или румънци). Многопосочната любов обърква и не може да създаде трайна и солидна основа на българо-руските отношения.

Негативният бащински отзив на патриарха внесе смут сред българските сановници. Дали пък наистина не можем да се понапънем още малко и да удовлетворим високите руски изисквания за чистота и еднопосочност на чувството? Вярно е, че президентът и вицепрезидентът ни направиха много в това отношение: при посрещането вицепрезидентът дори се поклони на руската страна по-ниско, отколкото изглеждаше физически възможно. След като ескортира патриарха по време на визита му, президентът Радев пък търпеливо и без излишно достойнство изслуша огорчението на госта от липсата на достатъчна взаимност. Но накрая малко развали впечатлението, което не остана незабелязано от руската страна. Вместо дипломатично да си замълчи, президентът все пак опита да защити правото ни да почитаме и други народности, загинали за българската свобода.

Нужно ли беше това? Не трябваше ли просто да си признаем грешката и да помолим за прошка?

Най-непремерена обаче беше реакцията на вицепремиера Валери Симеонов, който направо предизвика семеен скандал и в българо-руските, и в коалиционните си отношения. Когато стане дума за любов, на Валери Симеонов винаги може да се разчита за неприкритост на чувствата. За беда неговите се оказаха по-скоро в отрицателния спектър по отношение на персоната на руския патриарх. Симеонов повдигна иначе интересен въпрос за обекта любовта: дали тя трябва да е православието, КГБ или и двете заедно? Все пак едно е да обичаш първото, а съвсем друго – второто. Да не говорим и за двете едновременно. Българският "патриот" искрено се беше объркал какво точно се иска от него. Объркването при него обичайно води до нецензурност, чрез която мисълта му се избистря.

Този път обаче това породи остра реакция в иначе любвеобилния и богоязлив негов партньор Волен Сидеров. Ранен в най-скъпото му – вярата – той не можеше да замълчи. И не замълча. А и в крайна сметка за всеки политически коректен субект – като ОП – е неприемливо вицепремиер на една страна да обижда висш представител на друга. Политическата коректност изисква извинение, което беше поискано от Сидеров, но отказано от Симеонов.

ГЕРБ опитаха да омаловажат конфликта в коалицията като въпрос не на геополитическа ориентация, а на възпитание. Или по-скоро на неговото (временно) отсъствие у вицепремиера и неочаквания му излишък у Сидеров. По централното питане на патриарх Кирил – за недостатъчната българска любов – Борисов и ГЕРБ не взеха пряко отношение. В разговор с президента Путин премиерът Борисов беше вече направил намек за малък подарък под формата на АЕЦ "Белене", който да изясни чувствата. Но Русия вече лесно не се хваща на нашите байганьовски галантности: ще ти подаря рокля, ама ако съседите и ЕС се съгласят да я платят. Сами разбирате, че такива предложения не са гаранция за истинска любов.

Когато и нашето външно министерство се умълча, руската страна се уплаши, че е останала неразбрана. И за да няма объркване по отношение на това, как трябва да бъде обичана, Русия направи публицистично предаване по централния си канал с участието на водещи експерти.[2]

Уважаваният водещ на това предаване Владимир Соловьов (нещо като нашия Кошлуков) го започна ударно: "Патриарх Кирил преподаде на българите урок по история". Очевидно, любовта ни трябва да включва и толерантност, и уважение към дидактическите умения на Русия. Оттам нещата придобиха малко по-груб характер обаче в изказванията на мастития Семьон Багдасаров, директор на Центъра за проучване на страните от Близкия Изток и Централна Азия. Той каза следното: "целият проблем е в това, че днес в България на власт са предатели и негодници, които забравиха кой ги е освободил".

Малко несправедливо, изследователят постави под въпрос проруския характер на президента Радев и директно го обвини в пронатовство, завършвайки с недипломатичното: "Какво искате от тези дегенерати, управници на България?". Оттук всеки би се досетил, че основнaтa пречка пред любовта на Русия се оказват нашите управници, които чрез необяснима дегенерация са станали неатрактивни. (Макар че физиономично все още поразително напомнят на Тодор Живков.)

За да няма никаква остатъчна неяснота, Багдасаров заяви: "Трябва да помагаме да се сменят управниците и на украинския народ, и на българския. Да ги сменят!". Любовта – когато е истинска – изисква жертви.
Тези малко крайни твърдения се оказаха всъщност доста солидна основа за консенсус между участниците в предаването. Някои опитаха да защитят верността на България в отношенията, но като цяло ни се наложи образ на изневеряващ партньор, който си е заслужил един средно добър пердах. Тезата за по-твърдо отношение беше подета от професор Виталий Третяков, декан на Висшето телевизионно училище към МГУ, който ни удари направо в народния поет – Иван Вазов. "Те не са братушки. Забравете за това." – категоричен беше професорът.

Владимир Сергиенко, председател на Германския съюз на писателите за междунационално съгласие, предположи, че проблемът може да бъде решен не с насилие, а с по-меки средства. "И разбира се, колкото по-малка е една държава, толкова по-лесно е да бъде купена. Цялата. Да се разреши такава вялотекуща мафия. Да бъде дадена кредитна карта с тлъста сметка на трима-четирима пиарове, които имат телевизии и вестници – и страната е купена." Тази оферта със сигурност е породила интерес сред изброените лица с телевизии и вестници, които в нашия случай се свеждат основно до едно. Което обаче, ако му четеш вестниците, все едно вече е било купено.
Сергей Михеев, политолог, повдигна един джендър чувствителен проблем, който също изглежда е пречка за руската любов към нас. Общението с Европа според него е извратило българите и ги е направило неспособни на братска любов: "Г-н Багдасаров, между другото, спомена тук содомитите, макар и в друг контекст. Точно това е предателството – за един айфон, който ще ти дадат, да заемеш такава поза, за да те обладават така, както им харесва. Точно това са новите европейски ценности".

Тук разговорът очевидно зави в леко скандална посока, но Виталий Третяков го върна към съществото му като изясни характера на посещението на патриарх Кирил у нас: "Винаги съм твърдял, че Руската православна църква е второто руско Министерство на външните работи". Така че всеки у нас, който си мисли, че става дума просто за култура или религия, моля да си вземе нужната бележка.

Към края на разговора се наложи тезата, че само с меки средства (като купуване) проблемите в двустранните ни отношения може и да не се решат. Затова беше приведен и руският стратегически опит: " Който побеждава, те тичат подир него. А после – при този, който ги храни. Такава им е психологията. Кой освен самите нас може да гарантира сигурността на Русия? А ние трябва да гарантираме сигурността на нашите съюзници. За чий са ни такива съюзници?".
Разговорът завърши тягостно за нас – явно още има много да работим, за да заслужим любовта на Русия, която в момента сякаш е разколебана дали и как да ни привлече. Добре познатата ни поговорка – "бьет – значит любит" – има опасност да се окаже основно доказателство за чувствата на Русия към нас.

В края на патриотично-еротическата си теория за руската външна политика Семьон Слепаков предлага една теза, с която категорично не съм съгласен. Специалистът твърди, че Русия може да изглежда като много привлекателна жена, но под одеждите ѝ се крие същност от друг пол. Същност, която, ако не бяха дебатите за Истанбулската конвенция, бих нарекъл трансджендър. Това, разбира се, не може да е вярно, макар че след срещите си с руската страна президентът Радев доби вид на човек, прозрял нелицеприятна тайна.

[1] https://www.youtube.com/watch?v=0y6xUxaqNa4
[2] http://clubz.bg/65198-trqbva_da_pomognem_na_bylgarskiq_narod_da_si_smeni_upravnicite

Преди четири години - анексията на Крим

Кримският проблем за мен е лесен от гледна точа на международнота право - става дума за нарушаване на базови негови принципи, коментира програмният директор на Центъра за либерални стратегии Даниел Смилов. Според него Косово не е удачен пример за сравнение с Крим, защото Косово се ползва с много по-широка подкрепа, а и казусите са доста различни. Слаб е и паралелът с Каталуния, защото Испания решава по мирен път проблема в самата себе си, коментира Смилов, който добави, че когато има правонарушение, трябва да има някакъв вид реакция и санкция.

Подобна теза застъпи и Валери Симеонов, който присъства на дискусията. Когато има акт на агресия, на нарушаване на международното право, съответно демократичните държави трябва да са единни, а не да се водят от собствените си икономически двустранни отношения - в случая с Русия. В тази посока трябва да се работи, добави Симеонов. Ако такива действия останат без последствия, тежко и горко на всички ни, един път ще бъде Украйна, втори път може да е друга държава, трети път на друго място може да се повтори такъв опит, и от тази крехка стабилност на Европа и на света нищо няма да остане, коментира Валери Симеонов, който подчерта, че не говори като вицепремиер, а като председател на НФСБ и политик.

Имаме много бързо сближаване с проблемите на българската общност в Украйна, опити да им съдействаме и помагаме, мисля, че успяваме. Имахме няколко посещения, не само от страна на изпълнителната власт, много положителни стъпки има от страна на вицепрезидента Илияна Йотова, за което я приветствам, коментира пред журналисти Валери Симеонов. ( репортаж на 24 часа - https://www.24chasa.bg/novini/article/6761964)

After you were gone (some years ago today)

Polish Constitutional Crisis (Seminar)

In association with the Centre for Socio-Legal Studies, University of Oxford and Wolfson College
Poland: From Paradigm to Pariah 

Polish Constitutional Crisis:
Facts and Interpretations

Thursday 8 March, 17.30 – 21:00 &
Friday 9 March, 09:00-15:30 Wolfson College, Oxford

PROGRAMME

Thursday 8 March: LECTURE

17:30 Poland: From Paradigm to Pariah: Polish Constitutional Crisis: Facts and Interpretations

Marcin MATCZAK, University of Warsaw

Leonard Wolfson Auditorium, Wolfson College
19:15 DINNER
Cherwell Boathouse, Bardwell Road

Friday 9 March: WORKSHOP


9:00 – 9:30 Coffee
9:30 Introduction: Constitutional Crisis in Poland

Denis Galligan, University of Oxford

9:45 Post-Communist Phantom Pains: On the Socio-Legal Background to the Controversial Reforms in Poland
Jaroslaw KUISZ, University of Warsaw
How Democracy Dies (in Poland): A Case Study of Anti-Constitutional Populist Backsliding
Wojciech SADURSKI, University of Sydney
11.15 COFFEE BREAK

11.30 Defiant History: Remembering the Holocaust in Poland Nanor KEBRANIAN, Queen Mary, University of London
Can and Should States Legislate Collective Memory
Amir PAZ FUCHS, University of Sussex 13:00 LUNCH

14:00 New Conservatism or National Populism? The Cases of Hungary, Bulgaria, and Poland

Daniel SMILOV, University of Sofia 14:45 Discussion and Conclusions
15:30 WORKSHOP ENDS