Анализът на Даниел Смилов е препубликуван от "Дойче веле".
Въпросът кога Борисов ще си тръгне е важен. Но още по-важно е как ще стане това. Защото оттеглянето му от премиерския пост е събитие, което неизбежно предстои на България.
В парламентарните демокрации подобни събития не са особен проблем. Дори лидери като Маргарет Тачър или Тони Блеър е трябвало да се оттеглят преждевременно с оставка. В настоящите времена Ангела Меркел вече заяви, че това ще е последният ѝ мандат като канцлер.
В двата британски случая големият лидер е имал и достоен наследник, който е развивал и допълвал политиката на предшественика си със съответните корекции. Меркел пък вероятно ще има (заслужен) шанс да се оттегли на върха на кариерата си с голямо признание у дома и невероятен международен авторитет, а това със сигурност ще ѝ гарантира наследник, който да продължи нейната линия.
Проблемът на Борисов
В автокрациите обаче смяната на политическия лидер винаги е проблемна: с нея като че ли си отива целият досегашен институционален и правов ред на страната. Джон Остин е имал теория за правото като съвкупност от общите команди на суверена. С оттеглянето на персоната на суверена по тази теория изчезват и правилата/командите, които той е създал. Затова Лукашенко се страхува от оставка - след нея той би загубил всичко, включително институционалните гаранции за правата и интересите си, които сам си е изработил. Затова и Путин избра радикалния вариант - с конституционна реформа да остане на власт до второ пришествие.
Проблемът на Борисов е, че иска да бъде като Меркел, но се е поставил в ситуация, която е сходна с тази на Лукашенко. България не е автокрация, но през последните десет години Борисов успя да имплантира и модифицира институционалния и правов ред със собствените си сложни и все по-проблематични неформални и задкулисни договорки. Въпросът е, че с оттеглянето на премиера тези договорки ще се обезсилят, а Борисов очевидно се бои от това.
По тази причина България, държава-член на ЕС и НАТО, започва да прилича на автокрация в период на смяна на лидерството. Далеч не е случайно, че Лукашенко стигна до същата формула за спасение, както и Борисов - оставка, но само след приемане на нова конституция.
В нашия контекст голямата лична и обществена драма, която премиерът Борисов забърка, е следната: как хем България да остане демокрация, хем той да може да се оттегли от премиерския пост, хем договорките, които е създал, да не изчезнат. Не се вижда ясен план, по който всичко това да се постигне. Наблюдаваме опортюнистични експерименти и копиране от автократични модели, което в българската среда няма как да не доведе до политически фарс.
Първо: конституционна реформа а ла Путин
Борисов вече даде да се разбере, че е готов да пожертва настоящата конституция, за да остане на власт. Проблемът с тази стратегия е обаче, че тя стана твърде прозрачна за всички. В момента само Марешки е оставен да защитава достойнствата на "проекта" за нова конституция (всъщност пораздърпан вариант на старата), без дори да го е прочел.
Но големият проблем за конституционните намерения на Борисов е не Марешки, а партньорите му от ДПС, които едва ли ще позволят отварянето на кутията на Пандора с екзотични приумици от "патриоти" и кой ли не в едно ново ВНС.
Второ: електорална система а ла Орбан
Борисов би искал да смени сегашната избирателна система с мажоритарна, за да закрепи водещата позиция на ГЕРБ. Мажоритарните системи (и смесените, каквато е в Унгария) дават бонус на първите две партии (и особено на най-голямата), като същевременно ощетяват останалите. Та с хитра електорална маневра Борисов опитва да закрепи ГЕРБ, което би му осигурило достатъчна политическа тежест и без да е премиер.
Но и този план едва ли ще сработи, защото тук не само ДПС, но и "патриотите" нямат никакъв интерес да го подкрепят. В една мажоритарна система малките партии ще изчезнат, а ДПС няма да може да се възползва от по-голямата мобилизация на електората си и рядко ще бъде необходима като коалиционен партньор (срит или открит).
Трето: осигуряване на наследник а ла Елцин
Най-важното в ситуацията, в която Борисов се намира, е осигуряването на наследник, който би уважавал договорките му: както Елцин си осигури удобен за него президент след оставката си в края на 1999 година. Тъй като договорките на Борисов са основно с ДПС, най-логично би било неговият наследник да е приемлив и за Движението. Затова и ДПС предложиха идеята за "експертно правителство", съставено от сегашното парламентарно мнозинство.
Този вариант е удобен за ДПС, но е високо рисков за Борисов. Първо, той ще трябва да изконсумира политическите негативи на оставката си, което допълнително ще ерозира подкрепата за ГЕРБ на следващите избори. Второ, ДПС е свикнало да дърпа управленските конци от втора линия, но ГЕРБ не може да си позволи същото: в крайна сметка едно "експертно правителство" отново ще се пише основно на сметката на ГЕРБ. И трето, за всички ще стане още по-ясно, че ГЕРБ и ДПС са политически тандем, качен на "експертно" правителствено колело.
Още по-важно е обаче как наследяването на властта ще протече в ГЕРБ. Оттеглянето на Борисов като премиер може да го остави начело на партията, но все пак той трябва да мисли и за наследници в нея. А специфичният му стил на управление не даде възможност за естествена конкуренция и налагане на нови лица.
Четвърто: опазване на наследството и имунитет а ла Пиночет
Борисов е амбициозен човек, който ще остави следа в българската история. Въпросът е обаче с какъв знак ще бъде тази следа. Всекидневните му турове из страната целят да го утвърдят като строител на съвременна България. Същевременно обаче през последните месеци се налага като доминиращ друг негов, далеч по-негативен образ: на патрона на едно управление, което е довело до пленяване на държавата от концентрирани частни интереси.
Борисов винаги е разчитал на медиите на ДПС за създаването, поддържането и освежаването на собствената си харизма. Това е обаче поръчка, а не работа по убеждение. След оттеглянето му като премиер не е изключено тези медии да се обърнат на 180 градуса, както през пролетта на 2013 година. А и днешните протести доказаха, че медиите на ДПС не могат да диктуват общественото мнение. Оставайки още на власт, Борисов рискува не само ерозия на електоралната подкрепа, но и затвърждаване на силно негативен свой образ не само в общественото съзнание в България, но и сред публичността в Европа.
А страхът, с който Борисов подхожда към главния прокуро Иван Гешев, както и липсата на каквато и да е премиерска критика към дейността на прокуратурата (при очевидни проблеми там) също издават надеждата на Борисов да се сдобие с де факто имунитет по модела на авторитарни лидери след тяхното оттегляне. Както демонстрира обаче и казусът с Пиночет, това е много рискова стратегия. А и при нас такъв "имунитет" би разчитал на някакви вътрешнополитически договорки и не би имал никаква стойност в наднационален съюз като ЕС.
Борисов има полезен ход
Поради невъзможността някоя от горепосочените стратегии да проработи, Борисов просто отлага неизбежното. Но ако иска да бъде повече като Меркел, а не като Лукашенко, той все още има един полезен ход: да даде обяснения за корупционните скандали и да застане с открито лице на едни нови избори, където да търси продължение на собствената си политическа линия и нова легитимност - за ГЕРБ и за себе си.
И колкото по-рано го направи, толкова по-добре. Всички други варианти са със силен привкус на политически и личностен провал.
Няма коментари:
Публикуване на коментар