Ferenc Snetberger

Дипломатическата криза между Запада и Русия се задълбочава (bTV)

Според анализатори нашата позиция от снощи да повикаме посланика си в Москва за консултации е трудно защитима. „Българската позиция рискува да остане по средата между два стола, образно казано – както да не спечелим доверие от ключовите ни партньори, така е ясно също, че няма да спечелим и приятели в Москва”, посочи политологът Даниел Смилов. (видео)

28 държави гонят руски дипломати заради случая „Скрипал”, Москва спекулира, че британските тайни служби може да са отровили бившия агентЩе се присъедини ли България към действията на европейските държави срещу руски дипломати?
Снимка: btvnovinite.bg
Дипломатическата криза между Запада и Русия се задълбочава. 28 държави вече взеха решение за изгонване на руски дипломати заради случая „Скрипал”. Още три европейски държави решиха като София да привикат посланиците си за консултации.
Позицията на Министерството на външните работи е: Солидарни сме с Великобритания, но искаме доказателства, за да вземем решение за изгонване на дипломати.
Посланикът на Русия у нас Анатолий Макаров определи реакцията на София да привика посланика си за консултации като „разбираема и правилна”.





Снимка: btvnovinite.bg

Москва пък е с нова защитна теза – Русия спекулира, че британските тайни служби може да са отровили Скрипал.

Люксембург, Словакия и Малта викат посланиците си в Москва за консултации

В първото си изявление след скандала „Скрипал” посланикът на Руската федерация у нас изрази убеждение, че вина на Русия няма да бъде доказана. „Вината не е доказана и няма да бъда доказана, убеден съм”, заяви Анатолий Макаров. „Абсолютно логично е, че вашият премиер се е обадил на моя колега Бойко Коцев и го е извикал на консултации за повече информация. Не трябва заради солидарността да забравяш своите национални интереси”, подчерта той.

Белгия и Черна Гора също се присъединиха към държавите, които гонят руски дипломати. Така общият брой на страните с такова решение стана 28, ако броим и Лондон. Подобно на България, Люксембург, Словакия и Малта пък решиха само да привикат за консултации посланиците си в Москва.



Снимка: btvnovinite.bg

По обяд българското Министерство на външните работи настояваше, че Организацията за борба с химическите оръжия трябва да се произнесе дали срещу бившия двоен агент Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия е било употребено силно отровно нервнопаралитично бойно вещество, и едва тогава София да вземе решение.





Снимка: btvnovinite.bg

„Когато ние имаме категорични данни, които да ни карат да пристъпим към експулсиране, тогава можем да сменим своята позиция”, коментира зам.-министърът на външните работи Георг Георгиев.

Президентът Румен Радев също коментира аферата „Скрипал”. Държавният глава подчерта, че правитеслството не е съгласувало с него решението си за привикване в България на посланика ни в Москва. По думите му солидарността е важна, но не трябва да е сляпа.

„Солидарността е важен принцип, но тя не трябва да бъде сляпа. Точно преди една година на Европейски съвет пред Доналд Туск, Жан-Клод Юнкер, Тереза Мей и всички останали европейски лидери много ясно поисках солидарност от всички тях за намесата на Турция в нашия изборен процес. Такава солидарност и до ден-днешен очаквам. За съжаление, не я чух и на пресконференцията във Варна”, каза държавният глава.

Отговорът на България по случая „Скрипал” е подкрепящ британската и европейската позиция, ние сме заедно в тази обединена позиция, каза пред БГНЕС посланикът на САЩ у нас Ерик Рубин. Американският дипломат уточни, че всяка държава решава как ще отговори в тази ситуация, но отговорът е в обединението.

Според анализатори нашата позиция от снощи да повикаме посланика си в Москва само за консултации е трудно защитима. „Българската позиция рискува да остане по средата между два стола, образно казано – както да не спечелим доверие от ключовите ни партньори, така е ясно също, че няма да спечелим и приятели в Москва”, посочи политологът Даниел Смилов.

Анализаторите са на мнение, че случаят с бившия двоен агент Сергей Скрипал отдавна надхвърли рамките на поредния шпионски скандал между Великобритания и Русия и може да има непредвидими последици.

Българското правителство трябва да е солидарно с европейските държави, които вече застанаха на страната на Великобритания в скандала с отравянето на двойния агент Сергей Скрипал, заяви заместник -председателят на ГЕРБ Цветан Цветанов в предаването „Лице в лице” по bTV. Решението, дали ще бъдат ескспулсирани руски дипломати, ще бъде взето от премиера и правителството, каза Цветанов.

Солидарност с международната общност и Великобритания, но и да запазим добрите си отношения с Русия – такава беше реакцията на ГЕРБ в парламента. „Обединените патриоти” пък поискаха коалиционен съвет за обща позиция по случая.

Според Волен Сидеров атаката срещу Русия дошла след смазващата победа на Владимир Путин. „И сега вече виждаме едно истеризиране на този случай и натиск върху отделни държави в Европа да започнат дипломатическа война с Русия, предполагам, че служби са от англоезичния свят. България трябва на много прецизни, аптекарски везни да поддържа баланса в отношенията, коментира Сидеров.БСП настоя премиерът Бойко Борисов да дойде в парламента и да даде обяснения по темата, ако трябва и на закрито заседание. „Не сме удовлетворени от непоследователната позиция на българското правителство, защото в последните дни станахме свидетели на разнопосочни действия от външния министър и премиера, а в такава ситуация това е рисково”, смята депутатът от левицата Кристиaн Вигенин. Според социалистите досега няма убедителни доказателства, че Русия е замесена в случая „Скрипал”.

„Воля” поиска да се изчака. „Ние не може да си играем на изтегляне, после връщане, така че трябва да се изчакат доказателствата”, смята лидерът Веселин Марешки.

От ДПС засега се въздържат от коментар. Утре се очаква БСП официално да поиска премиерът Бойко Борисов да дойде в парламента.

Щирлиц в Лондон: За честта на чекиста

Анализ от Портал "Култура".

Войни са избухвали и за една ябълка, когато нещата опрат до чест. Днес сме на прага на нова фаза в студената война между Запада и Русия. Причината, изглежда, е честта на руските тайни служби.

Какви са фактите? Великобритания беше атакувана. Отровно вещество – руско производство – е било вкарано в страната. Двама души – бившият двоен агент Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия – се борят за живота си. Полицай, който ги е открил, е в тежко състояние. Стотици хора в английския град Солсбъри са в паника, защото може би са били в контакт с изключително силна отрова. Следи от нея са намерени на обществени места.
Британският премиер Тереза Мей обвини Русия в участие в инцидента и изгони руски дипломати. Москва отвърна със същото. Това е само начало на войната на санкции, обаче със сигурност този процес ще ескалира в бъдеще. Изчерпателни доказателства за това как точно е станало отравянето засега няма. Но след като са се запознали с казуса, правителствата на основните демокрации – САЩ, Германия, Франция – подкрепиха Мей за руската връзка. Доналд Тръмп за първи път излезе с наистина остро становище спрямо Русия. Българското външно министерство публикува официална позиция, подкрепяща Великобритания.

Джеръми Корбин, лидер на лейбъристите в Обединеното кралство, призова за по-внимателен подход при липсата на категорични и окончателни доказателства. На базата на опита с Ирак, когато службите подведоха САЩ и Великобритания за съществуването на оръжия за масово поразяване, подобни призиви не са безсмислени. Но и фактите, известни досега, изискват много сериозен отговор от Русия. Вместо това тя на практика отказа сътрудничество, позовавайки се на формалните процедури в рамките на Организацията за забрана на химическите оръжия (ОЗХО). Един добронамерен участник в международните отношения не се държи по такъв начин, а би направил всичко възможно, за да разсее съществуващите съмнения.

При това нервнопаралитичният агент "Новичок", използван в атаката, не е бил деклариран от Русия – запасите ѝ от съветско време би трябвало да са били унищожени. Така или иначе екип на ОЗХО другата седмица ще е във Великобритания и ще направи собствени изследвания на веществото.

От информацията, известна досега, впечатление прави следното:

1. Атакувани са врагове на руските служби – двойни агенти, които са предавали информация на англичаните от Русия. Инцидентът изглежда като "убийство на шпионската чест" – в случая честта на чекиста. Колкото и да е фантастична, тази версия стъпва на сериозна пред- и следистория. Литвиненко – друг бивш руски шпионин, сменил отбора – беше убит по сходен начин преди години. Неговият случай остана без сериозни последствия, защото надеждата все още беше, че става дума за изолиран инцидент. След Скрипал нещата добиват доста злокобна форма обаче. Още повече че мистериозните убийства на руснаци на Острова не са едно и две, нито спират. Медиите припомниха неизяснената смърт на олигарха Березовски, който някак удобно се самоудуши. Той беше ключова фигура по Елциново време, избрал охолния, но нерадостен живот в изгнание след идването на Путин на власт. Съвсем скоро след отравянето на Сергей Скрипал друг руснак – Николай Глушков – загуби живота си от "притискане на врата". Глушков е бил свързан с Березовски през 90-те години миналия век. Може би и той като патрона си се е самоудушил, още повече че е имал причина за разкаяние пред родината. През 2017 г. Глушков е бил неприсъствено осъден в Русия за присвояване на над сто милиона долара от руските авиолинии. Вместо да се яви пред лондонския съд за изясняване на случая, той се явил направо пред много по-висша инстанция. Т.е. бил е открит мъртъв. Всичко това може да са съвпадения. Може и да е някаква макабрена конспирация за очернянето на Русия. Но вероятността за това е много, много малка.

2. Използваният химически агент в случая "Скрипал" е толкова опасен, че според руския специалист по бойни отровни вещества Вил Мирзаянов, който 30 години е работил в лабораториите, създали "Новичок", употребата му не може да стане без държавно участие на ниво висши руски специалисти служители. Мафия или частна организация според него няма капацитета да борави с подобна отрова. Неговите думи бяха по същество потвърдени от Борис Джонсън, който каза: "Мислим, че с огромна вероятност самият Путин е наредил използването на нервнопаралитично вещество по улиците на Обединеното кралство, по улиците на Европа."

3. Мнозина се питат защо му е на Путин предизборно да влиза в подобни конфликти. Твърди се, че Русия няма интерес от тях. Това не е точно така. Една антизападна медийна истерия би мобилизирала руснаците да гласуват изключително масово за Путин. Той може би е решил не просто да спечели изборите, а да го направи с поразително мнозинство, което съвсем да развърже ръцете му след гласуването. Опозиционерът Гари Каспаров има и друго, малко по-конспиративно обяснение. Според него убийството на Глушков е предупреждение към руснаци със сериозно състояние и информация за режима в Москва да не сътрудничат с разследването на Робърт Мълър срещу Тръмп.

4. Във Великобритания има много адресати на подобно послание – бивши и настоящи олигарси, избягали шпиони и кагебисти. Островът се беше превърнал в оазис за тях и техните капитали. Консервативната партия например според данни, изнесени в "Таймс" и "Гардиън", от 2010 г. насам е получила около 3 милиона паунда от свързани с Русия олигарси, от които 820 000 само по времето на Тереза Мей. Любов Чернухина е съпруга на бивш руски заместник финансов министър. Тя се оказва крупен донор на консерваторите през 2014 г. с над половин милион паунда, 160 000 от които платени за тенис мач между нея и Камерън и Джонсън. Не е известно как точно е приключил мачът, но едва ли е бил протоколен и без значение. Много от тези руснаци са всъщност с британски паспорти, което допълнително усложнява ситуацията.

Изводи за Европа и за България

Европа има нужда да бъде единна и солидарна в настоящата ситуация. Новата студена война демонстрира колко безсмислени са центробежните сили в ЕС, "Европите на отечествата" и другите евфемизми за разпад на съюза. Вече знаем, че "Брекзит означава Брекзит", но истината е, че ЕС и Лондон трябва да бъдат в бъдеще дори още по-близки, отколкото са били досега. Подкрепата на Берлин и Париж за Тереза Мей е ключова и тя трябва да стане обща позиция на ЕС. Общият европейски отговор трябва да демонстрира, че Русия (или който и да било друг) не може да третира държавите на ЕС като бойно поле за диверсионни действия. Някой пробва дали ще му мине номерът – който и да е той, отговорът срещу него трябва да е единен и категоричен.

Ако това не стане, много други държави – особено такива, в които има руски интереси и хора, свързани с Русия – могат да станат обект на сходни активни мероприятия. В България според изследователи от ЦИД икономическият отпечатък на Русия е около 20% от БВП. Примерите за намеса в политическия процес на Великобритания, споменати по-горе, са детска играчка в сравнение с нашите реалности.

Затова е хубаво да имаме правителство и управляващо мнозинство с ясна и единна позиция по тези въпроси. Уви, такива управляващи структури към момента не съществуват. Министър Захариева излезе с позиция в подкрепа на Мей, но части от управляващата коалиция – в лицето на Волен Сидеров – заминават да празнуват победата на Путин. През това време министър Каракачанов дава десетки милиони за вехтите ни МиГ-ове, без да е направена и най-малка стъпка за отпадане на зависимостта ни от Русия във въоръжаването. В рамките на PESCO – постоянното военно сътрудничество на страните от ЕС – България участва с минимален брой проекти. Не сме водили разговори с никоя друга държава от ЕС да закупим заедно необходимо въоръжение и така да договорим по-добра цена. Президентът Радев пък, прясно сгълчан от руския патриарх, още не е разбрал за събитията във Великобритания. На фона на този разнобой медиите са залети от "анализатори", които – без доказателства и логика – са 100% сигурни в невинноста на Русия и обвиняват Украйна и кой ли не друг за убийствата на Путиновите врагове.

На 14 март се навършиха четири години от анексията на Крим от Русия. Това събитие също показа, че нямаме правителство. Борисов си замълча, Волен Сидеров си пееше "Крим е наш!" (т.е. руски) и единствено Валери Симеонов забеляза, че става дума за сериозно нарушение на принципите на международното право, което изисква санкции. Може ли това атонално трио да бъде наречено правителство?

Много се спори дали кабинетът ще падне. Истинският въпрос е дали изобщо го има.

Pictures from an exhibition (in Sofia)

Spectacular, exquisite privately owned artefacts (dating from 12-4 century B.C.), which were most probably unearthed by treasure-hunters. Now displayed in Sofia.  Pictures by Kocho Gurneff - a Bulgarian artist who studied and lived in Munich.

Helene Grimaud/Ravel

Избори, които да направят изборите излишни (ClubZ)

1. Руските избори  бяха проведени така, сякаш трябва да сложат край на изборите в страната по принцип. Т. е. да покажат, че няма смисъл Владимир Путин да се явява на състезание. Целта беше той да бъде превърнат в персонализация на народната воля, която не може да бъде оспорвана. Както в древен Рим и Византия императорите са били потвърждавани с акламация – шумно изразено одобрение от народа, така тези избори бяха организирани като всенародна акламация на водача. Лени Рифенщал във филма си “Триумф на волята” през 30-те ни дава подобен пример за съдържателно сливане между народ и водач. Карл Шмит твърди, че подобна акламация надхвърля изборното представителство, на което стъпва либералната демокрация, и се превръща в съдържателна репрезентация – съвпадение по същество на интересите на народ и водач.

2. Президентските избори са отговорът на Русия на президентите до живот на Китай и в Централна Азия. Дали ще станем свидетели и на конституционна поправка в тази посока - неограничени мандати в Русия? Едва ли, защото за Владимир Путин е по-изгодно да покаже, че може да постигне същия резултат без подобни конституционни промени. Има много време до 2024 г., но дори тогава Путин вероятно би предпочел ротацията между премиер и президент. Фактът, че при предишната подобна ротация властта отново остана при него (дори като беше само премиер), показва голямата степен на неформалност в руския модел и влиянието на службите в него. “Вертикалът на властта” е  вече персонализиран и властта остава с личността, а не с институцията.

3. Както Иван Кръстев и Стивън Холмз твърдят, когато има автократична власт, смисълът на изборите е да демонстрира и провери лоялността на различните регионални администрации. Т. е. изборите са нещо като военно учение. Отличниците не са тези със 100% за Путин от 100% гласували, а тези, които са били най-близо до заданието си. Заданието, както е известно, бе за около 70% активност – то бе изпълнено.

4. Москва вече не е опозиционна както през 2012 г. Големите градове са овладяни. Бойкотът на опозицията на Навални няма видим ефект, макар че в условия на управляема демокрация заключения за "волята на народа" са винаги условни.   Опозиция на практика няма – тя е или маргинална, или подмолна.

5. Защо точно 76% гласуват за Путин от 67% гласували?Oтговорът е математически - това дава точно 51% гласували за Путин от всички с право на глас. Всичко над този резултат би приличало твърде много на СССР или изборите на Садам Хюсеин.

6. Райхстагът понякога пламва и преди избори - за мобилизация на електората. За тази цел е необходима извънредна ситуация, а от 2014 г. Русия е по принцип в такава - и с анексията на Крим, и с намесата в Сирия. Преди тези избори историята с отравянето на Скрипал в Англия изпълни ролята на допълнителна мобилизация на извънредни начала.

7. Лошото на политическата безалтернативност  от руски тип е, че промяна не може да се очаква по политически път. Когато Цезар става доживотен диктатор на Рим, промяната е вече възможна само чрез физическото му отстраняване. Тази логика прави автократичните режими подозрителни, репресивни и параноични. В този смисъл страхът от Майдан в Москва няма да изчезне заради този впечатляващ резултат, а може и да се усили. Затова "либерализация" не може да се очаква в Русия след изборите. Новините за Навални и за различните опозиционни медийни острови са лоши.

8. В международен план Путин едва ли ще смени формулата, която му носи успехи у дома. Възможно е непосредствено след изборите да е склонен на определени отстъпки за Украйна (без Крим) с цел да  пооправи отношенията си със Запада (да сложи край на санкциите). След такава победа може да си позволи и тактически отстъпки. Но преговорната му позиция е силна и може да продължи да плаши с радикализация и изостряне на отношенията.

9. Голямата промяна е, че политиката, която беше импровизирана през 2014 г. в Украйна, сега се превръща в реален мандат за управление. Вече не става дума за успешен експеримент, а за дългосрочна стратегия, която е получила одобрение от избирателя и даже акламация от народа.

 10. Основните черти на тази политика са следните.

Първо, агресивна защита на руските интереси в съседни държави, която включва политически и икономически средства. Прецедентите от опита за преврат в Черна Гора, например, не бива да се третират като изключение. 

Второ, конфронтационна позиция спрямо Запада, интензитетът на която може да варира тактически. Но конфронтацията носи ползи за Путин – в това той е вече официално убеден и управомощен да действа съответно. 

Трето, ще продължат и ще се засилят руские опити за разделяне на ЕС. По независещи от него причини Путин бе по-успешен тук, отколкото очакваше (Брекзит, например). Но Русия вероятно ще усили опитите си да внася разкол в ЕС. България в тази схема играе ролята на бедна, слаба и корумпирана държава, чийто провал може да илюстрира слабостта на ЕС. 

Четвърто, противопоставянето между Тръмп, Конгреса и двете основни американски партии е реалният интерес на Русия. Т. е. интересът ѝ не е силен Тръмп, а слаби САЩ. Тук също – без да са основни действащи лица – руснаците получиха повече от очакваното. 

Пето, икономическите трудности на Русия могат да бъдат  временно отново загърбени – акламацията означава, че руснаците са склонни да търпят икономически лишения за сметка на международнo признание.  

Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията.

Шпионски игри - БНТ (Още от деня)

Отровен беше двоен агент и дъщеря му, криза в отношенията между Великобритания и Русия, реципрочно изгонени дипломати. По темата в студиото на "Още от деня" говори Даниел Смилов, политолог.

"Днес слушах Борис Джонсън - външният министър на Великобритания. Те не са особено ентусиазирани от идеята за нова студена война, но очевидно, че това е скандал, който не може да остане без отговори и без да се стигне до дъното му", каза Смилов.

Той подчерта, че Великобритания е успяла да си осигури солидарността на своите партньори от Европа и каза, че България е част от тези партньори.

"Към момента има достатъчно доказателства за предварителни много сериозни въпроси към Русия, това, което е много тревожно, че вместо да отговаря на тях, Русия ги отхвърля и всъщност отговаря с реципрочни действия", каза Смилов.

"Не може да се каже, че няма информация, за която да се отговоря и ако има добронамерено отношение от руска страна, тя би трябвало все пак да разгледа сериозно този казус, ако става дума за вещество с руски произход, което без знанието на руското правителство някакси се разхожда по света, имайте предвид, че това е много опасно вещество, то е за масово поразяване", продължи той.

Вижте целия разговор във видеото.

Между дипломацията и шпионажа - анализ на Даниел Смилов
"Още от деня" | "Между дипломацията и шпионажа" - 21.03.2018

Ерата "Берлускони" приключи. А ерата "Борисов"?

И Борисов, и Берлускони са носители на многобройни оскари за главна мъжка роля в политическите продукции на България и Италия, пише Даниел Смилов в коментар за популизма в Европа за "Дойче веле".

Италия беше първа. Не става въпрос за 20-те години на миналия век, нито за последните парламентарни избори, спечелени от антиевропейските партии "Пет звезди" и "Лига". Думата е за 1990-те, когато изгря звездата на Силвио Берлускони. Този медийно-политически хибрид, изваден сякаш от съвременен "Декамерон", даде началото на популистката трансформация на европейската партийна система. Всичко, което предстоеше през следващите две десетилетия в Европа, можеше да се види в модела "Берлускони": екстравагантното и на моменти скандално говорене и поведение; критиката на "политическите елити" от страна на един алтернативен, медийно и корпоративно генериран елит; уклонът към национализъм; флиртът и приятелството с Путин; изоставянето на класическите партийни идеологии; подмяната на партийните структури с директна медийна мобилизация на гласоподавателите; приоритизирането на медийната популярност пред експертността.

България беше една от първите държави, която последва италианския пример чрез избора на Симеон Сакскобургготски през 2001 година. Феноменът цар-премиер беше българският творчески принос към модела "Берлускони". Резултатът обаче не беше особено траен. Осиновеният наследник - Бойко Борисов - се оказа по-точно копие на Берлускони.

Приликите между Берлускони и Борисов

Паралелите между българския премиер и Силвио Берлускони са очевидни. Някои от тях са повърхностни, други - по-съществени. И двамата са с подчертано неаристократичен произход и идват от "бизнеса", т.е. натрупали са състояние, преди да влязат във властта. Вярно, има разлика в размера на състоянието и характера на бизнесите им, но тези разлики са съразмерни на изоставането на България спрямо Италия. В миналото и на двамата има тъмни моменти, като количественото надмощие тук не е в полза на Берлускони. И двамата са играли някаква роля (макар и второстепенна) в режимите преди тях. Берлускони е личен приятел на социалиста Бетино Кракси, който го подкрепя при основаването на "Форца Италия". Борисов си е общувал и с Тодор Живков, и с Царя, като по собствени признания се е учил и от двамата. И Берлускони, и Борисов имат сходен темперамент и уважение към dolce vita: вторият е по-дискретен в това отношение от първия, но градските легенди за двамата си приличат.

Най-важният паралел между двамата е в ролята на медиите за политическия им възход. И Берлускони, и Борисов са медиен продукт на групи, които стоят зад тях. Единият притежава директно огромна медийна империя, другият е в по-сложни отношения с медийните структури. В България проблемът с формалната собственост нито е прозрачен, нито е решаващ.
Медийният генезис на политическата кариера на двамата водещи политици обуславя една от най-важните им черти - усещането за различие между реалност и образ, което те създават. Усещането за виртуозно изпълнена политическа роля, която все пак не съвпада със същността им.

И наистина: и Борисов, и Берлускони са носители на многобройни оскари за главна мъжка роля в политическите продукции на България и Италия. Упадъкът на киноиндустриите и на двете държави в този смисъл беше повече от компенсиран от постиженията на политическата им кинематография. Ролите, които двамата изпълниха през последните две десетилетия, също са сходни. Започнаха като борци срещу корупцията в политическата система. След това станаха "балансьори". Последната им роля е на "единствена надежда за Европа".

Преди изборите в Италия мнозина виждаха в Берлускони, "Форца Италия" и оглавяваната от нея коалиция най-добрия проевропейски вариант. По същия начин Борисов и ГЕРБ са се позиционирали като последна европейска надежда в българската партийна система. И това не е трудно, доколкото и БСП, и т.нар. патриоти се преместиха в откровено антиевропейска посока, а ДПС продължава да обитава собствена етно-корпоративна планета, на която незнайно защо се вее флагът на либералите от АЛДЕ.

Краят на една епоха

Това, което се случи в Италия в неделя, беше краят на Берлускони като актьор в главната роля. Неговият центристки популизъм беше окончателно засенчен от по-първичния, радикален популизъм и отляво, и отдясно. Берлускони успяваше да използва енергията на масите за идване на власт, след което водеше политика в център-дясното пространство. Актьорското му майсторство се състоеше точно в тази способност да хвърля мост между предизборен радикализъм и следизборна нормализация. Явно обаче публиката вече е отегчена от тези изпълнения.

По-точно казано: Италия демонстрира резултата от един процес на създаване на настроения и избиратели, които след това политиците не могат да контролират. Над две десетилетия Берлускони и медийната му ваятелница моделираха един специфичен образ на избирателя - невярващ на елита, готов да рискува, импулсивен, антисолидарен както на национално, така и на европейско ниво. Избирател, на който другите са му длъжни, а той не дължи никому нищо. Днес образът на този избирател е вече завършен - той е реалност. И парадоксът е, че този избирател няма нужда от Берлускони, собствения му създател.

Същият процес наблюдаваме и в България. Той започна като медийно конструиране на реалност след 2001 година. Днес хората са трайно невярващи и отчуждени от политиката като инструмент, който може да им реши проблемите по колективен начин. Вместо това те гласуват за радикални политици, които им обещават по-скоро да сложат прът в колелата на "нормалната" политика. Които им обещават просто да ги изолират от всяка неблагоприятна промяна с магически средства - стена на границата, отказ от членство в наднационални структури, бойкот на общи политики и т.н.

Това е и драмата на Борисов, която прави последната му роля - на европейска надежда - да изглежда вяла и обречена. Тази роля за пръв път го поставя и в слаба позиция. Само в последните дни той трябваше да оттегли ратификацията на Истанбулската конвенция и да отстъпи на БСП и президента сцената за проруски постановки по повод националния празник (които сами по себе си надхвърлиха мярата и родиха дори дипломатически конфуз). А неуспехите в символната война правят Борисов силно уязвим, защото насочват вниманието към другата страна на неговото управление - балансирането между различни бизнес интереси с техните медии, прокурори и служби.

Сделката за българския бизнес на ЧЕЗ оголва точно този проблем. Детайлите не са ясни, но едно е сигурно - никоя банка няма да даде 300 милиона евро заем на малка фирма, която не може да го обезпечи по нормалния ред. За да стане такова чудо, зад малката фирма трябва или да стои държавата, или други мощни играчи със знанието, участието и одобрението на държавата. Това няма как да бъде прикрито с театрална постановка и от най-добрия актьор, а още повече от такъв, чиито роли напоследък не се получават. Задава се и друга разголваща сцена - тази с АЕЦ "Белене" - в резултат на която българският данъкоплатец може да бъде натоварен с милиарди чрез заеми или сметки за ток.

Неясното бъдеще

Сега коментарите от следизобрна Италия слагат акцента върху непредвидимостта и неяснотата на ситуацията. Едно обаче е ясно: избирателят, който беше създаден от мекия популизъм "а ла Берлускони" вече е реалност и не може да бъде контролиран от своя създател. Той търси по-радикални, по-смели опции и е готов да прави грешки, както стана във Великобритания в случая с Брекзит.

Можем да предположим, че грешките и залитанията в източната част на континента ще са повече от тези на Запад, като Италия ще е вододелът. Все пак докато на Запад ще се спори за бъдещето на ЕС, на Изток под въпрос може да се окаже бъдещето на демокрацията и реалните (а не виртуални) граници на руското влияние.

Но най-важното е, че задаващата се криза може и трябва да роди и нови, отговорни политици. Такива, които не се плъзгат по вълни от популистки настроения, които сами са генерирали. Такива, които са готови да жертват популярност в полза на истината и общото благо. Като междувременно успяват все пак да спечелят и изборите. Това е задачата в епохата след Берлускони.

От Русия с любов (и още нещо)

"Дневник" препечатва анализа на политолога Даниел Смилов от портала "Култура". 

Руският политолог Семьон Слепаков има теория, която добре обяснява неочаквано възникналото напрежение в отношенията между нашите две братски страни. Тази теория е "патриотическа-еротическа" и основната ѝ теза е, че външната политика на Русия стъпва на една предпоставка – да бъде обичана, колкото трудно или неудобно понякога да е това:

А мы, а мы без любви не можем 
А мы, а мы без любви не хотим
Для нас это чувство всех прочих важней и дороже,
А мы без любви – не дадим, не дадим, не дадим! 
(Виж видеото за цялата теория.)[1]

При посещението на руския патриарх Кирил у нас по повод честванията на 3-и март въпросът за липсата на достатъчнa (по руски оценки) българска любов беше остро и многократно повдигнат. Беше направена официална забележка на президента Радев, че българските чувства трябва да бъдат отправени единствено към руската страна, а не към други субекти на международните отношения (особено пък поляци, украинци, литовци или румънци). Многопосочната любов обърква и не може да създаде трайна и солидна основа на българо-руските отношения.

Негативният бащински отзив на патриарха внесе смут сред българските сановници. Дали пък наистина не можем да се понапънем още малко и да удовлетворим високите руски изисквания за чистота и еднопосочност на чувството? Вярно е, че президентът и вицепрезидентът ни направиха много в това отношение: при посрещането вицепрезидентът дори се поклони на руската страна по-ниско, отколкото изглеждаше физически възможно. След като ескортира патриарха по време на визита му, президентът Радев пък търпеливо и без излишно достойнство изслуша огорчението на госта от липсата на достатъчна взаимност. Но накрая малко развали впечатлението, което не остана незабелязано от руската страна. Вместо дипломатично да си замълчи, президентът все пак опита да защити правото ни да почитаме и други народности, загинали за българската свобода.

Нужно ли беше това? Не трябваше ли просто да си признаем грешката и да помолим за прошка?

Най-непремерена обаче беше реакцията на вицепремиера Валери Симеонов, който направо предизвика семеен скандал и в българо-руските, и в коалиционните си отношения. Когато стане дума за любов, на Валери Симеонов винаги може да се разчита за неприкритост на чувствата. За беда неговите се оказаха по-скоро в отрицателния спектър по отношение на персоната на руския патриарх. Симеонов повдигна иначе интересен въпрос за обекта любовта: дали тя трябва да е православието, КГБ или и двете заедно? Все пак едно е да обичаш първото, а съвсем друго – второто. Да не говорим и за двете едновременно. Българският "патриот" искрено се беше объркал какво точно се иска от него. Объркването при него обичайно води до нецензурност, чрез която мисълта му се избистря.

Този път обаче това породи остра реакция в иначе любвеобилния и богоязлив негов партньор Волен Сидеров. Ранен в най-скъпото му – вярата – той не можеше да замълчи. И не замълча. А и в крайна сметка за всеки политически коректен субект – като ОП – е неприемливо вицепремиер на една страна да обижда висш представител на друга. Политическата коректност изисква извинение, което беше поискано от Сидеров, но отказано от Симеонов.

ГЕРБ опитаха да омаловажат конфликта в коалицията като въпрос не на геополитическа ориентация, а на възпитание. Или по-скоро на неговото (временно) отсъствие у вицепремиера и неочаквания му излишък у Сидеров. По централното питане на патриарх Кирил – за недостатъчната българска любов – Борисов и ГЕРБ не взеха пряко отношение. В разговор с президента Путин премиерът Борисов беше вече направил намек за малък подарък под формата на АЕЦ "Белене", който да изясни чувствата. Но Русия вече лесно не се хваща на нашите байганьовски галантности: ще ти подаря рокля, ама ако съседите и ЕС се съгласят да я платят. Сами разбирате, че такива предложения не са гаранция за истинска любов.

Когато и нашето външно министерство се умълча, руската страна се уплаши, че е останала неразбрана. И за да няма объркване по отношение на това, как трябва да бъде обичана, Русия направи публицистично предаване по централния си канал с участието на водещи експерти.[2]

Уважаваният водещ на това предаване Владимир Соловьов (нещо като нашия Кошлуков) го започна ударно: "Патриарх Кирил преподаде на българите урок по история". Очевидно, любовта ни трябва да включва и толерантност, и уважение към дидактическите умения на Русия. Оттам нещата придобиха малко по-груб характер обаче в изказванията на мастития Семьон Багдасаров, директор на Центъра за проучване на страните от Близкия Изток и Централна Азия. Той каза следното: "целият проблем е в това, че днес в България на власт са предатели и негодници, които забравиха кой ги е освободил".

Малко несправедливо, изследователят постави под въпрос проруския характер на президента Радев и директно го обвини в пронатовство, завършвайки с недипломатичното: "Какво искате от тези дегенерати, управници на България?". Оттук всеки би се досетил, че основнaтa пречка пред любовта на Русия се оказват нашите управници, които чрез необяснима дегенерация са станали неатрактивни. (Макар че физиономично все още поразително напомнят на Тодор Живков.)

За да няма никаква остатъчна неяснота, Багдасаров заяви: "Трябва да помагаме да се сменят управниците и на украинския народ, и на българския. Да ги сменят!". Любовта – когато е истинска – изисква жертви.
Тези малко крайни твърдения се оказаха всъщност доста солидна основа за консенсус между участниците в предаването. Някои опитаха да защитят верността на България в отношенията, но като цяло ни се наложи образ на изневеряващ партньор, който си е заслужил един средно добър пердах. Тезата за по-твърдо отношение беше подета от професор Виталий Третяков, декан на Висшето телевизионно училище към МГУ, който ни удари направо в народния поет – Иван Вазов. "Те не са братушки. Забравете за това." – категоричен беше професорът.

Владимир Сергиенко, председател на Германския съюз на писателите за междунационално съгласие, предположи, че проблемът може да бъде решен не с насилие, а с по-меки средства. "И разбира се, колкото по-малка е една държава, толкова по-лесно е да бъде купена. Цялата. Да се разреши такава вялотекуща мафия. Да бъде дадена кредитна карта с тлъста сметка на трима-четирима пиарове, които имат телевизии и вестници – и страната е купена." Тази оферта със сигурност е породила интерес сред изброените лица с телевизии и вестници, които в нашия случай се свеждат основно до едно. Което обаче, ако му четеш вестниците, все едно вече е било купено.
Сергей Михеев, политолог, повдигна един джендър чувствителен проблем, който също изглежда е пречка за руската любов към нас. Общението с Европа според него е извратило българите и ги е направило неспособни на братска любов: "Г-н Багдасаров, между другото, спомена тук содомитите, макар и в друг контекст. Точно това е предателството – за един айфон, който ще ти дадат, да заемеш такава поза, за да те обладават така, както им харесва. Точно това са новите европейски ценности".

Тук разговорът очевидно зави в леко скандална посока, но Виталий Третяков го върна към съществото му като изясни характера на посещението на патриарх Кирил у нас: "Винаги съм твърдял, че Руската православна църква е второто руско Министерство на външните работи". Така че всеки у нас, който си мисли, че става дума просто за култура или религия, моля да си вземе нужната бележка.

Към края на разговора се наложи тезата, че само с меки средства (като купуване) проблемите в двустранните ни отношения може и да не се решат. Затова беше приведен и руският стратегически опит: " Който побеждава, те тичат подир него. А после – при този, който ги храни. Такава им е психологията. Кой освен самите нас може да гарантира сигурността на Русия? А ние трябва да гарантираме сигурността на нашите съюзници. За чий са ни такива съюзници?".
Разговорът завърши тягостно за нас – явно още има много да работим, за да заслужим любовта на Русия, която в момента сякаш е разколебана дали и как да ни привлече. Добре познатата ни поговорка – "бьет – значит любит" – има опасност да се окаже основно доказателство за чувствата на Русия към нас.

В края на патриотично-еротическата си теория за руската външна политика Семьон Слепаков предлага една теза, с която категорично не съм съгласен. Специалистът твърди, че Русия може да изглежда като много привлекателна жена, но под одеждите ѝ се крие същност от друг пол. Същност, която, ако не бяха дебатите за Истанбулската конвенция, бих нарекъл трансджендър. Това, разбира се, не може да е вярно, макар че след срещите си с руската страна президентът Радев доби вид на човек, прозрял нелицеприятна тайна.

[1] https://www.youtube.com/watch?v=0y6xUxaqNa4
[2] http://clubz.bg/65198-trqbva_da_pomognem_na_bylgarskiq_narod_da_si_smeni_upravnicite