Борис Немцов (1959-2015 г.)

Да говориш открито, да се противопоставяш на авторитарен режим, който не се свени да използва насилие, изисква много смелост, отговорност и дори саможертва. Един достоен човек си отиде вчера. Нека почива в мир!

Защо моделът „Кой” не си отива? (от портал "Култура")

От 2013 г. минаха два тура на извънредни парламентарни избори, след втория от които беше създадено правителство с участие на партии, противници на т.нар. модел „Кой“. Тук броя най-вече Реформаторите и с известни уговорки Патриотите, АБВ и части от ГЕРБ. Това е важна промяна в политическия пейзаж, но въпреки това моделът „Кой“ далеч не си е отишъл, а продължава да наднича зад всеки политически ъгъл. И не само това – дотук правителството и неговото мнозинство, макар че свършиха полезни неща, остават главно на полето на добрите заявки. Всички реформи, които реално могат да променят политическите фундаменти в страната, са все още на фаза формиране и заявяване на „политическа воля“. Основни фигури в изпълнителната и съдебната власт, които бяха очевидни инструменти на койчовците (с извинение за насилието над езика), са си все още по местата и действат къде прикрито, къде с усещане за безнаказаност и арогантност.
Ето няколко примера:
- Няма никакъв прогрес по разследването на фалита на КТБ. Главните действащи лица не са неизвестни: те са кой в парламента, кой в Сърбия, кой в централната банка и КФН. Прокуратурата и разследващите органи, обаче, се ослушват, а по въпроса няма създадена парламентарна комисия. Вървим уверено към Иван Абаджиевата премъдрост „Вина има, виновни няма“;
- Междувременно единствените „виновници“, подгонени от т.нар. регулатори, се оказаха вестници и издания, пишещи по темата – от “Капитал” до неизвестни местни сайтове. Те получиха солени глоби и станаха обект на ежеседмични проверки от разнообразни „регулатори“;
- Също така водещи фигури от „Протестна мрежа“ – организацията, която най-активно се противопостави на модела „Кой“ – са проверявани от полицията и НАП по „сигнал“ (в случая евфемизъм за „донос“), в който няма никакви данни за каквато и да е неправомерна дейност. (Освен, разбира се, ако прокуратурата не върви по Путиновата логика, че финансирането от чуждестранни донори от страни членки на ЕС и НАТО е заплаха за националната сигурност. Но да се надяваме, че все пак прокурорските мисловни процеси не са стигнали чак дотам);
- Съдебната реформа – въпреки героичните усилия на министър Иванов и неговия екип – се сблъска челно с личния състав на ВСС и върховете на магистратурата, за които въпросът изглежда е: „как да променим всичко така, че да си остане, както си беше“;
- „Костинбродската афера“ се забрави – само Мая Манолова все още си повтаря официалната версия за „опита за изборна манипулация с надпечатани бюлетини“, сигурно, за да не я забрави и тя. А изглеждащите координирани действия между нея, прокуратурата, Бареков и ТВ7 в деня за размисъл, с ясна идея да се повлияе на вота, се изпариха в пространството. Нещо повече, тази координация между прокуратура и койчовци далеч не беше единствена – в крайна сметка срутването на КТБ се случи, когато прокурори влязоха във фирми на сръбския изгнанник. Днес главният прокурор се е превърнал едва ли не в двигател на съдебната реформа, а не в нейна цел, каквато според мнозина трябва да бъде;
- Медийната среда в страната остава непроменена. Имаме де факто монопол на печатни издания от койчовци, като нещата са малко по-добре при телевизиите и електронните медии, въпреки доминиращата жълтения и склонността на издатели и главни редактори да работят със сигнали и доноси. Склонност, която някои от тях са развили в ДС, а други – неясно как.
По-долу ще направя следния експеримент: ще използвам текст[i] от лятото на 2013 г., в който се описват основните елементи на модела „Кой“ и ще се опитам да отчета съотношението между промяна и континуитет към настоящия момент. 

Елемент 1: регулатори с тефтерчета
2013 г.: „Избира се “независим” орган – регулаторен, съдебен или парламентарен. След това на избраника му се дава тефтерче, в което да си води записки с нареждания. Ако е с по-добра памет, може и без тефтерче, но тогава рискува да не може по никакъв начин да докаже, че е следвал инструкции, ако нещо се провали. Така че тефтерчето е и нещо като застраховка, доказателство за лоялност и алиби, че все пак става дума просто за изпълнител. Тефтерчето на Красьо Черничкия беше надминато по своето откровение от това на Филип Златанов – бивш шеф на КПУКИ и дребна риба в контролния апарат на държавата…“
Имаме ли промяна спрямо 2013 г.? По-скоро тук имаме континюитет. Основните „независими“ регулатори са си по местата – от централната банка, през КФН, до прокуратурата. Дали не се е сменил софтуеъра обаче, дали не са били раздадени нови тефтерчета – или може би са им върнали изданията на тефтерите от 2009-2013 г. с ББ, ЦЦ, ИФ (зачертано) и т.н.?
Преди да изпаднем в параноя, е добре да видим структурния проблем. Има два начина компрометиралите се регулатори да бъдат подменени. Първо, това може да стане с промяна на закони, прекратяване на мандата и нов избор. Проблемът с това решение е, че повдига въпроси за конституционносъобразност (прекратяване на мандат на независим орган), а също (по отношение на централната банка и съдебната власт) може да стане причина за критики от страна на ЕС и Съвета на Европа. Второ, може да се упражни обществен и политически натиск върху тези органи сами да подадат оставка или, ако не смятат така, поне да дадат ясни пубични обяснения за своите действия.
Кой от двата варианта избира „реформаторското мнозинство“ в парламента? Боя се, че не е нито първия, нито втория. Отделни гласове за оставка – от Радан Кънев и реформаторите – се чуха, но останалите коалиционни партньори се ослушват, без да предлагат алтернативи. Ако това продължава, елемент 1. от модела „Кой“и съответните койчовци ще продължава да си действа най-необезпокоявано.  

Елемент 2: Структури (частни или държавни) за набиране на дискредитираща информация
2013 г.  „За даден човек се набира информация с компрометиращ характер: не е необходимо тази информация да е за извършено престъпление или да е вярна – просто трябва да е злепоставяща. За целта се използват всякакви методи, като подслушване на телефони, преглед на лична кореспонденция и т.н…
Набраната информация след това се пуска през лоялни медии. Те завъртат цяла кампания, която да срине набелязаната жертва в калта. Под формата на разследваща журналистика и независими анализи потичат потоци нечистотия, които имат две функции. Първо, да дадат възможност на независимите органи с тефтерчетата да се сезират по случая. Второ, да осъдят жертвата още преди какъвто и да било съдебен процес да е започнал.
…
Справедливостта може и да възтържествува, но чак на последна инстанция във върховен съд. Докато това стане, жертвата ходи по мъките и е де факто изолирана от обществения живот….
Стабилността на институциите по принцип се гарантира чрез спазването на основни правила независимо от смяната в политическия контекст. У нас подобен феномен все още не сме наблюдавали… За да се гарантира все пак някаква предвидимост, изглежда се назначават хора със зависимости, които са държани от някого в шах било то с истинско или фалшиво досие… 
И ставаме свидетели на “необясними” решения: от политическата област до правосъдието. Една партия ту уволнява, ту славослави Б.Б…“

Какво се е променило тук? Основните методи за набиране на компрометираща информация са полицейски и за това контролът върху службите в страната е ключов. По тази причина г-н Пеевски искаше да стане шеф на ДАНС, а не министър на търговията или хранително-вкусовата промишленост, въпреки впечатляващите си успехи в тези две области. Един от проблемите е, че контролът върху тези служби обикновено води и до тяхната „приватизация“. Пребиваването на г-н Алексей Петров в тези служби, например, вероятно е довело до „набирането“ на толкова информация, колкото е необходимо да се захранва един вестник с название на операция на службите в продължение на много години. Легии срещу мафии и други подобни странности са също част от тази „приватизация“ на службите, при която масиви с „класифицирана информация“ се оказват в частни ръце и им дават възможност да цапат и изнудват – и тайно, и явно.
Къде сме сега? Днес очакваме някой койчовец да започне да издава вестник „Червей“ (макар че много по ефективно би било източените масиви да се използват от вече наличната медийна инфраструктура). Стана ясно, че по времето на правителството на Орешарски информацията на службите се е ползвала свободно за неясни цели, при което е било възможно тя да се изнася и да се трупа някъде. И на нейна база да започнат да се подават „сигнали“ до елемент 1 от модела „Кой“.
Настоящото мнозинство не е напреднало много в разграждането на елемент 2. Отговорните за безобразията в МВР и ДАНС –като г-н Лазаров и г-н Писанчев например – сигурно ще бъдат отстранени, макар че дори за тях се води дебат между Борисов и министър Вучков. Но тъй като г-н Лазаров трудно може да бъде обвинен, че е „мозъкът“ зад цялата операция, а пък г-н Писанчев е с твърде силен академичен уклон, нещата трябва да стигнат по-надълбоко. И тук нямам предвид други докторанти със засекретени дисертации от университета на г-н Митьо Гестапото, а до реалните ползватели и архивари на информацията, до тези, които в един момент ще почнат да я изваждат – доколкото вече не са почнали – за изнудване, заплашване, сигнали и други методи за каране на хора да си мълчат.
Операция „Червеи“ е добър повод за започване на сериозни проверки и разследвания на цялата тази червясала оплетеност. Дотук, обаче, нямаме системни, смислени действия от страна на правителство и мнозинство: само медийни схватки между ген. Атанасов и библиотекарите, от които особена дългосрочна полза няма. 

Елемент 3: Медии (на койчовци)
Sans changement. Нищо съществено не се е променило тук, освен че телевизията на г-н Василев загуби и талантлив мениджър, и финансирането си, а г-н Пеевски продаде няколко вестника, които не притежаваше, на себе си. Койчовците се поразшириха с медийни сайтове, вносители на сигнали и пр., но това са детайли от пейзажа, които не променят нито общата картина, нито аромата й.
По-важното е, че основни политически партии в управляващото мнозинство флиртуват открито с тези медии, разчитат на тях за подкрепа и разправа с политическите си опоненти – и най-вече – страхуват се да се конфронтират и дори да им произнесат имената. 

Защо моделът „Кой“ не си отива?
Дотук стана ясно, че големи разлики между 2013 г. и настоящето по отношение на т. нар. модел „Кой“ все още няма. Въпросът е „защо“ и той започва да тежи с все по-голяма сила. Времето за отговор вече изтича и ако до пролетта на тази година няма реални резултати, аргументите в полза на „реформаторското мнозинство“ ще започнат да се стопяват. Важно беше да бъде създадена коалиция, която да може да бъде автономна спрямо ДПС; важно е тя да е достатъчно устойчива. Тези задачи вече до голяма степен са решени, въпреки шумотевицата и вълните по повърхността. Но за да има смисъл всичко това, трябват конкретни действия и по отношение на регулатори, и по отношение служби и изтичане на информация. Нужна е и промяна в медийната политика на коалицията.
Крайно време е тази проблематика да стане коалиционна: да не е само приоритет на Радан Кънев или РБ. Не е нужно Борисов и ГЕРБ да възприемат жаргона с модела „Кой“ и „койчовци“ – тези неща могат да бъдат разказани и с други думи без загуба на смисъл. Въпросът не е за думите, а за оценката на ситуацията и действията. Тестовете тук са поне три: 1) парламентарна комисия за разследване на фалита на КТБ; 2) ясен анализ и оценка на дейността на регулатори и контролни органи като прокуратурата; 3) разследване не само на „Червеи“, но и на цялата система за изтичане на информация към частни структури. Обратното броене е започнало и то важи не само за РБ, но и за ГЕРБ. Ако Борисов не разбира жаргона „Кой“, може би все пак разбира езика на оцеляването.

---

[i] „Тефтерче, частна ГДБОП и телевизия“, от Дневник, 02.08.2013 г. http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/08/02/2114412_tefterche_chastna_gdbop_i_televiziia/

http://kultura.bg/web/%d0%b7%d0%b0%d1%89%d0%be-%d0%bc%d0%be%d0%b4%d0%b5%d0%bb%d1%8a%d1%82-%d0%ba%d0%be%d0%b9-%d0%bd%d0%b5-%d1%81%d0%b8-%d0%be%d1%82%d0%b8%d0%b2%d0%b0/

Citation in Monitor Global Outlook

“The problem seems to have become chronic – there are more permanent changes in the climate, as Bulgaria’s minister of environment has argued,” Daniel Smilov, program director at the Centre for Liberal Strategies, a Sofia-based think tank, told MGO.
“This has exposed weaknesses in the state reaction to events and general regulation: usually dwellings built without proper permits, often in Roma-populated areas, are the most vulnerable," he added. "Also, dams have been privatized and poorly supervised by the state authorities as many suspect that mismanagement of these dams may contribute to the problem, although evidence for this is not conclusive. Very few private properties are insured, which is another problem. Otherwise, the state takes care of the restoration of infrastructure, which means that there will be government tenders, and so on.”

Full article: http://www.monitorglobaloutlook.com/Briefings/2015/02/Reconstruction-after-Balkan-flooding-offers-opportunity/(hash)/9e4aaf639450a010c7c3355bc3b7271a_1424966162?mkt_tok=3RkMMJWWfF9wsRonuqzIZKXonjHpfsX94uQrXrHr08Yy0EZ5VunJEUWy2YMFRNQ%2FcOedCQkZHblFnVwMT62kS7oNrqMP

Очаквам ПГ на АБВ да потвърди доверието си в Първанов и да не приеме оставката му (радио "Фокус")

 

27 Февруари 2015 | 09:21 | Агенция "Фокус"

Снимка: Информационна агенция "Фокус"

 

София. Заявената оставката на Георги Първанов няма да бъде приета от АБВ, а партията ще затвърди своята подкрепа към лидера. Това каза пред Радио „Фокус“ политологът Даниел Смилов. Той прогнозира, че тази реакция на Георги Първанов ще накара АБВ да преосмисли вътрешнопартийните си отношения. Според политолога безспорно има напрежение в редиците на АБВ, но до сериозни трансформации в партията няма да се стигне. „Аз лично се изненадах, че президентът Първанов реагира по този начин. В крайна сметка той обяви, че е бламиран от собствената си група без никой да го кара да прави това. Разчитам неговата позиция като опит да изчисти отношенията си с парламентарната група. Очаквам групата да потвърди доверието си в г-н Първанов, да не приеме оставката и да поеме някакъв ангажимент в бъдеще такъв тип конфликти да не се получават“, коментира политологът. Даниел Смилов каза още, че позицията на Патриотичния фронт по отношение на дълга е послание към ГЕРБ и РБ, че такъв тип важни политики не могат да бъдат вкарвани прибързано, без да е постигнато съгласие между коалиционните партньори. Според политологa преди местните избори през есента ще бъдем свидетели на още напрежение в управлението, но това не е индикация за сериозни катаклизми вътре в коалицията.

© 2015 Всички права запазени. Позоваването на

Политически епитафии

Политическите трупове, слава Богу, не са като истинските и възкресения се случват много по-често. Но все пак напоследък се получи известно насищане на политическото пространство у нас с ходещи политически трупове – и пресни, и по-отлежали. Поради това се усеща остра нужда от епитафии. Ето някои предложения:

Той взе да стреля по другари,
все едно че са архари.
Затуй не го и балсамираха -
просто кротко го бламираха!

Тук почива, сред тръни и коприва,
банкер голям, като патица заклан
от ортака си Делян.

Мениджър и журналист,
политик, европеист!
Тука бара - там побара
и накрая се прекара.

Пластмасова маса спаси го веднъж -
а можеше просто да падне кат‘ мъж.

Беше хидроинженер голям –
издави своите и се удави сам.

Млад, успял, преял, умрял.

Искаше да уволни
този, дет‘ го назначи!

Връз велика му осанка
падна тъмна сянка
на банка.

Той можеше да свири на хармоника -
за другото бе отговорна Моника.

Тоз, който държавата фалира,
той не умира - БСП го ексхумира!

На Гестапото университета
направи го доктор секретен!

Той слушаше всички много старателно,
а го осъдиха за избирателност.

Той бе колкото разузнавач,
толкоз и на историята познавач.

Дълг, чест, невежество и коалиция (от КлубZ)

В АБВ ще видим още малко театър по сценарий „препотвърждаване на сватбени обети“, без да се стигне до сериозни разтрогвания на връзки

В политиката има важни и драматични неща. Има и само драматични. Гласуването на споразумението с определени банки за вземане на външен заем беше от вторите. Генерира се голям шум, всеки получи възможност да изрази недоверието си в другите, БСП помисли, че може да изиграе сюжета „Бял автобус“, но този път без да е в него. А Сидеров заклейми всичко като „военен заем“ и наби чело пред Цар Освободител.
Накрая 159 депутати гласуваха за ратификацията на споразумението. Подкрепиха го и ДПС, и АБВ, и БДЦ, и голяма част от административния персонал на парламента. Има ли дълготраен смисъл всичко това? Показа ли някакви особени размествания в коалицията? Задлъжняха ли българите с поколения напред с много повече милиарди? Отговорът на всички тези въпроси е „не“. Въпросите възникнаха по три причини: парламентарно невежество, министерска арогантност и честта на пагона на малките коалиционни партньори.

Невежеството

Дълго време се обсъждаха компютри, а ставаше дума най-вече за компоти. Обсъждаха се бюджетните дефицити, например, чийто размер и характер ще се определя разбира се със закони за бюджета през следващите години. Интересно е, че никой не реагира, когато Горанов и правителството обявиха плановете си за бюджетния дефицит през следващите три години. Когато обаче същите сметки станаха основа на неговите изчисления за необходим външен дълг, се вдигна голяма олелия. Вярно е, че 8 милиарда евро е голяма сума, но тя не се разминава с прогнозните оценки за дефицити и настоящ дълг.
Всъщност се гласуваше не за бъдещите бюджети и дефицити, а за три-годишен инструмент за вземане на външен дълг в размер до 8 млрд., който би свалил цената на операцията и гарантирал ниски лихви.
Два аргумента, които са решаващи от икономическа гледна точка:
1) Защо заем в три-годишна рамка? Защото като България даде на пазарите сигнал, че следващите три години няма да взема непредвидими и неконтролирани кредити, че ще намалява последователно дефицитите си до под 3%, ще може да разчита на ниски лихви. Дава се ясен знак, че ще се води предвидима и отговорна политика. 8 милиарда като горна граница играят тази роля: че каквото и да става няма страната да вземе повече от тази сума. Ergo, при тези числа можем да се финансираме на по-ниски нива;
2) За какво ще се харчат парите? Правителството поема ангажимент да ги изразходва за стари задължения (превъртане на дълга на по изгодни лихвени нива) и финансиране на дефицит в рамките до 3% на годишна база – падайки до около 2% в края на мандата. Всичко това е под условие на гласуване на бюджета ежегодно. Т.е. средствата ще се харчат за това, за което се харчат и СЕГА. Т.е. ако някой е против дълга, трябва да каже откъде точно да се орежат разходи (или какво да се приватизира, да кажем), за да се избегнат подобни дефицити.
Истината е, че в момента можем да се финансираме на много ниски нива, а общото задлъжняване на страната (след 8-те милиарда) би било около 30% от БВП. Това е малка задлъжнялост в сравнителен план и в никакъв случай не могат да се правят паралели с Гърция. В крайна сметка, три-годишната кредитна програма се вписва в намерението на правителството да се свалят дефицитите на контролирано равнище – до около 2% в рамките на три години.
Много се изприказва също за това, колко точно ще бъдат дефицитите – дали ще са два или три милиарда евро през следващите три години. Опозицията веднага откри „грешки“ в сметките. Тук също има неразбиране или недобронамереност, обаче. Естествено е, когато се слага горна граница за това, колко пари ще се теглят, да се оставят„буфери“ за непредвидими ситуации. Тези „буфери“ могат да са (недай Боже) за банкова стабилизация, загубен арбитраж за "Белене", балансиране на енергетиката и т.н. Подобни рискове, за съжаление не са съвсем изключени, и няма какво да си затваряме очите. За тях е необходимо да има дебати. Тепърва ни предстои да чуем, как ще се реши ситуацията в енергетиката, да кажем. Посланието, което България иска да прати с настоящото конкретно споразумение с банки, е, че каквото и да става няма да вземем повече от 8 милиарда евро. Това е смисълът: колко точно ще се взема тепърва ще се разрешава от парламента с бюджетите и т.н. В този смисъл са и твърденията на Горанов, че 2 милиарда поне няма да бъдат използвани – той всъщност заявява, че правителството ще направи всичко възможно горните рискове да не се материализират и да не се налага да се използват „буферите“.
Разбира се, самата вероятност рискове от този род да възникнат е неприятна. Дано да не се изправим пред избор – външен заем или фалит на НЕК, да кажем. Точно за тези неща сега трябва да се внимава, и да се гледа под лупа как ще се справят управляващите с тях. Но това са въпроси, които не се решват с обсъжданото споразумение, нито пък правилното им решаване зависи от това споразумение.
Имаше и критики от противници на нови дългове по принцип. Защо да не се балансира бюджета, например? Това към момента изглежда като религиозно-фундаменталистка позиция, обаче. Около 3% бяха лихвените нива на последната ни емисия: това наистина е забележително ниско . Тъй като лихвените ни нива са близки до тези на много развити държави, има известна опасност да се „увлечем“, "отпуснем" и евентуално да влезем в дългова спирала. Но програмата за следващите три години, пак казвам, има амбиции да съкращава дефицита. А и има някакви позитивни сигнали във фундаментите на икономиката – ако започнем да отбелязваме по-сериозен ръст, сегашната задлъжнялост не би тежала никак на икономиката.

Арогантността

За политическата страна ПФ и АБВ бяха прави. Не може такова важно решение да се вкарва в парламента без да са водени нужните разговори с партньорите. Нещо повече, министър Горанов така и не можа да обясни достатъчно членоразделно политиката си. Много неща се изприказваха, имаше обиди към опозиция и партньори, високомерно се раздаваха оценки. А важното остана замръчкано, компотите се размесиха с компютрите.
Нещо повече, с хода си Горанов отново раздуха стари страхове, че се търси някакъв мост към ДПС, да се интегрира движението сред управляващите. Моята оценка е, че това беше страничен ефект на непремислено и нескопосано коалиционно поведение. Гласуването в зала показа, че когато правителството е под въпрос, подкрепящите го четири партии могат да го защитят и без ДПС. Така че тук става дума повече за спекулации, отколкото за реални увертюри към движението.

За честта на АБВ и патриотите

И двете формации промениха първоначалната си позиция. Аз очаквах, че в крайна сметка и двете ще подкрепят споразумението с банките, което по същество стана, макар че патриотите формално се „въздържаха“. Това беше символно гласуване което целеше да покаже, че не е бламиране на правителството, а просто че по подобен начин не може да се води коалиционна политика, да се поставят партньори пред свършен факт.
Голямата новина дойде от АБВ, обаче, и най-вече от президента Първанов, който пък се оказа реално бламиран от собствената си група. В резултат, той изрази намерение да подаде оставка, което всъщност е опит да потвърди контрола си върху групата, да получи официално извинение и обещание, че подобно разминаване между нея и него няма да се случва в бъдеще. Ако съм прав, и в АБВ ще видим още малко театър по сценарий „препотвърждаване на сватбени обети“, без да се стигне до сериозни разтрогвания на връзки.
И накрая, доста се изприказва за паралела между гласуването на този кредит и събитията от юли 2013 г., останали в историята като „нощта на Белия автобус“. Мнозина от ляво виждат в случващото се сега като опит за някакъв свой „реванш“. Не искам да отнемам поводи за радост и злорадство на никого: това е против човещината. Но все пак, ако операция „Бял автобус“ беше успяла, нямаше да сме в ситуация с разклатена банкова система и огромни дефицити в редица сектори: т.е. нямаше да е нужно да вземаме тези заеми. Ако опозицията беше успяла да блокира заема тази седмица, единственият ефект щеше да е, че трябваше да вземем подобно решение малко по-късно.

 http://clubz.bg/15241-dylg_chest_nevejestvo_i_koaliciq 

Апология на "Белия автобус"

Ако беше успял "атентатът" с БЕЛИЯ АВТОБУС - т.е. ако Орешарски беше подал оставка през юли 2013 г.:

1) Нямаше да загубим година и половина с едно ялово и делегитимирано правителство, а и то щеше да си спести доста резили;
2) Нямаше да се чудим защо Румъния ни изпреварва;
3) Можеше да избегнем инцидентния и неконтролиран фалит на четвъртата по големина банка;
4) Нямаше да обсъждаме дефицити над 3%;
5) Нямаше да мислим за буфери за банкова стабилизация;
6) Нямаше да мислим за буфери за милиарди дефицит в НЕК;
7) Нямаше да имаме систематична загуба на кредитен рейтинг;
8) Най-вероятно нямаше да вкараме още 200 млн. евро в Южен Поток, които сега да са някъде "по тръбата";
9) Нямаше да има толкова червеи;
10) Нямаше да добием слава на "троянски кон", а Сидеров щеше да се установи трайно в Крим;
11) Нямаше Костинбродската афера да се забрави;
11) Нямаше г-дата Пеевски, Василев и Бареков да се страхуват за живота си и да се обвиняват един друг в опити за убийство;
12) Нямаше един куп хора да се мятат между Василев и Пеевски, да "спасяват" КТБ и да компрометират себе си;
12) Нямаше да сме цъфнали и вързали, но щяхме да имаме година и половина повече за смислено развитие. Дали щяхме да се възползваме пълноценно от тази възможност - не знам.

Така или иначе, поздравления за "атентаторите": един малък, бял автобус, но потенциално голяма крачка за цяла страна!

Участие в предаването "Кой говори" на Дарик

Експерти: Режимът на Путин стои зад военните действия в този конфликт

Аудио: http://radio.dariknews.bg/?page=audio&id=265429

Rameau in water setting

 

 

 

 

 

 

Water Lilies, Kapaa, Hawaii
12x20 inch Palladium Print
Dick Arentz, 1987

 

 

 

 

 

 

И четирите партии в кабинета ще застанат зад заема – БНР Пловдив

 

публикувано на 23.02.15 в 17:06    

Автор: Елена Крушкова П

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Месец на политическите консултации стартира президентът Росен Плевнелиев като първите партии, с които се срещна бяха АБВ и Атака. 

 

Интервю с Даниел Смилов - ЦЛС           

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

 

По време на разговорите Плевнелиев ще  консултира и идеята си, заедно с местните избори, да се проведе и изборният референдум. 

Добре е президентът да сондира с партиите ключови въпроси за държавата, коментира политологът Даниел Смилов, който анализира и 100-те дни на кабинета Борисов - 2. 

Сега сме в период, в който емоциите около трудното съставяне на правителството се успокояват, смята политологът. Като вълнение на повърхността определи той шума около тегленето на заема от 16 млд. лева. Според него това е ключов въпрос, зад който и четирите партии в крайна сметка ще застанат. 

 

Звуков файл: http://bnr.bg/plovdiv/post/100525445/i-chetirite-partii-v-kabineta-shte-zastanat-zad-zaema

The Maidan: how it all happened

A description of the basic facts compiled from accounts of participants:

 

 

 

Events started in November 21-24, 2013 and were triggered by the failure of President Yanukovich to sign the EU-Ukraine Association Agreement. The protests were started by representatives of NGOs and students on Independence Square (Maidan) (2-3 thousand people every day). Several tents were put up with rotating young protesters constantly present. Meanwhile, on the closest square a rally began on the initiative of three opposition parties: Batkivshchyna (Yulia Tymoshenko), Udar (Vitaliy Klitschko) and radical-nationalists (Svoboda) – 2-3 thousand people. The opposition proposed they all unite, but protesters refused and invited the politicians to speak on Maidan without any political flags or symbols. From the very beginning, Maidan proclaimed itself a broad public movement.

 

 

The first massive rally was on November 24 in Kyiv (up to 100,000). On the same day large rallies were held in cities in the regions, while the government staged anti-Maidans under the slogan “No to homo-Europe!”. This marked the beginning of what is widely believed to be paid-by-the-government anti-maidan movement, less numerous than Maidan, but accompanying all protests.

 

 

On November 30, 2013, Saturday a small and purely peaceful rally of students and other young people takes place in Kyiv and it was brutally attacked at night by armed Berkut forces – a special unit of the internal troops. The young people were beaten and dispersed.

 

 

This triggered the first really huge public rally in Kyiv on Sunday, December 1: after a spontaneous call to protest by the opposition and NGOs, up to 500,000 protesters from Kyiv and other cities gather by the monument to poet Taras Shevchenko in Kyiv. They walked to the Independence Square. The Berkut troops that were guarding the fenced in square fled. The Maidan mass movement began under the slogans: “For human dignity!” and “Down with the government!”

 

 

After the December 1 events, on the weekends large peaceful Maidan assemblies started to gather up to 200-350 thousand people. They are called “Viches” (popular assemblies held by medieval Slavs). A central stage is constructed where opinion leaders of the Maidan and opposition politicians that contend for leadership of the Maidan movement speak. The tent city grew in size. Protesters occupied the Trade Union Building, Kyiv City Administration and several other buildings near Independence Square.

 

 

The Maidan infrastructure was organized through the efforts of volunteers, NGOs and protesters: supply of food, warm clothing, equipment for tents, firewood, a medical brigade, fundraising, etc. Barricades were erected along the perimeter of Independence Square. There was evidence that certain Ukrainian oligarchs helped finance some of the Maidan infrastructure.

 

January 19, 2014 saw a serious escalation of violence. The government announced the start of an anti-terrorist operation. There were mass clashes between protesters, on one side, and Berkut and other special units of the Interior Troops brought in from other regions of Ukraine, including Crimea.

 

 

In the following days the government launched a major attack against the protesters. Court processes were held where protesters, including random pedestrians, were convicted without investigation. Many were detained. Protesters that sought hospital treatment were detained. Some activists were kidnapped and tortured. Several of them were killed.

 

In response, the opposition in parliament demanded the government’s resignation, and amnesty for all protesters. The draconian laws were revoked by parliament. On January 28 the president accepted the prime minister’s resignation. On February 12 the president formed a coalition government. On February 15 the government released all the detainees. EuroMaidans in the regions unblocked government buildings. The opposition demanded a return to the previous constitution, which significantly limits the powers of the president.

 

On February 18-21, 2014 the situation on Maidan escalated sharply. During clashes between protesters and internal troops, unidentified snipers killed 77 protesters. This changed the situation dramatically. President Yanukovych made further concessions: Berkut pullout from Kyiv, signing an agreement with the opposition on the return to the previous constitution within two days. On February 22, as a result of a decisive turn of events on Maidan in favour of protesters and the opposition, Yanukovych fled from Ukraine to Russia.

 

The situation at that time started to resemble civil war. The main combat forces of the Maidan included the so-called Right Sector and its leader Yarosh, who is an ultra-right nationalist. Because of the presence of the Right Sector, opponents of the Maidan accused its participants of fascism.

 

The consequences of the Maidan were extremely far-reaching. There was change of power, new elections for president and parliament, and internal strife in some of the Eastern regions which led to the intervention of Russia. First, by the annexation of Crimea, and secondly, with rather open support for the rebels in the Donbas region.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

These facts could be given different interpretations. Whatever these are, however, they cannot be a conclusive reason or a justification for an armed invasion by a foreign country, annexation of parts of Ukrainian territory, and the unleashing of massive use of violence.

Либерализъм, пазар и равенство: Роналд Дуоркин (мой текст от портал "Култура")

Наскоро публикуван доклад на британската благотворителна организация Oxfam направи прогнозата, че богатството на най-заможния 1% от човечеството ще се изравни с това на останалите 99% в следващите няколко години.[i] Най-богатите 80 души ще притежават толкова, колкото най-бедните 50% от глобалното население. Вярно е, че в някакъв смисъл нашата епоха е отбелязала и сериозни успехи в настигането в материално отношение на т.нар. първи от третия свят: възходът на Китай, Индия, Бразилия и т.н. означава, че привилегированите богати градски общности не са концентрирани единствено в САЩ и Западна Европа. Нещо повече, общият брой на бедните по света намалява почти повсеместно – (с малки изключения за части от Африка). Но от изследването на Oxfam става пределно ясно, че вътре в отделните държави – дори тези от Запада – „ножицата” между най-богатите и средната класа се разтваря и днес средната класа има по-голям шанс да „изпадне” в бедност, отколкото да настигне най-богатите.
Какво е политическото значение на тези факти? Те станаха за момент обект на внимание, но – в глобалната медийна среда – всяко чудо е за три дни, че и по-малко. Още повече, че и Oxfam малко хитруват с данните – след две години всъщност ще се върнем там, където вече сме били през 2000-2001 г. – парадоксално, икономичеката криза от 2008 г. явно е имала някакъв изравняващ ефект.
В този текст аз ще се спра основно на един политически аргумент, който често ще се чуе при анализа на подобни данни: че те просто нямат значение. Първо, важно е дали световното богатство („баницата като цяло”) нараства. Второ, важно е дали и тези, които са най-зле – бедните, подобряват материалното си състояние (по Джон Ролс).[ii] Трето, ако първите две условия са налице, всякакво неравенство би било оправдано и политически приемливо. Тези аргументи обикновено идват от застъпници на либерални възгледи. Дали по дефиниция обаче либерализмът е слабо чувствителен към неравенството като социален проблем?
Роналд Дуоркин – един просветен, егалитарен пазарчик
Дуоркин е едно от най-важните имена в англоезичната политическа и конституционна теория. Той беше дълги години преподавател по юриспруденция и политически науки в Оксфорд, където наследи катедрата на Х.Л.А. Харт. До смъртта си през 2013 г. Дуоркин беше магнетичен преподавател, оратор и дебатьор. Освен множество ценни академичните трудове, той остави и огромно наследство от публицистични текстове – най-вече в New York Review of Books – в които с голям жар и умение защитаваше ключови либерални позиции: от правото на аборт до Obamacare (задължителната здравна застраховка в САЩ). Аз имах шанса да участвам в семинарите му през последните няколко години от неговата преподавателска дейност в Оксфорд и напълно споделям общото мнение – рядко (да не кажа никога) се намираше опонент, който да може да излезе победител в спор с Дуоркин.
Една от идеите, на която той изключително държеше, беше, че свободата и равенството са съвместими идеали и трябва да се преследват едновременно. Няма концептуално противоречие между тях, от което следва, че не е необходимо да жертваме равенството за повече свобода – или пък обратното. Основното е човек да има свободата сам да избира как да води живота си и да е отговорен за последствията от този избор. Ако тази отговорност е водещото в обществената уредба – ако се намалят ефектите от наследени различия и прост късмет – принципът на равенството (разбрано като равенство на възможностите) би бил защитен, без да са необходими ограничения на свободата на избор.
За да стане идеята по-ясна, представете си една изчистена ситуация: изхвърлени сте от морето на изпаднал от картите самотен остров заедно с група други пасажери и решавате да разпределите ресурсите, които новата родина ви предлага. Какво е решението, което най-добре защитава и равенството, и свободата? Отговорът е пазарът. Вместо всеки да заграби каквото може, би трябвало всеки да получи равен първоначален капитал под формата на мидени черупки, с които да участва в публични търгове за козите, банановите дръвчета и всичко друго, което на някого му изглежда като ресурс на злощастния остров.
Дотук всичко прилича на масова приватизация, но не бързайте със скептичните усмивки. Следва втора стъпка (много подходяща за нашите условия), която икономистите наричат „тест на завистта”. Като провери колко кози, дървета, ниви и т.н. всеки е получил след търговете и като се огледа наоколо, всеки има право да обяви, че не е доволен от резултата, тъй като му се вижда, че други са получили по-ценни ресурси. Търговете се повтарят, докато никой вече не желае пакета на някой друг –  това е моментът, в който тестът на завистта е преминат. От тази точка нататък започва свободният алъш-вериш и резултатът му може да доведе до всякакво социално неравенство. Тъй като оттук нататък възникналите неравенства ще са най-вече резултат на индивидуален свободен избор, те биха били политически легитимни и приемливи.
Нещата са по-сложни, разбира се. Най-малкото, хората имат различни таланти, а и различен късмет. Някои ще се окажат по-надарени за отглеждане на кози и банани от други, които може би са прекрасни компютърджии. Поради намокряне на хардуейъра обаче, да речем, че за таланта на вторите няма пазар на злощастния остров. При такива драматични ситуации Дуоркин предвижда нещо като вторичен пазар на застраховки. Всеки разумен компютърджия вместо да си купува само кози, би могъл да си закупи с известна част от мидените черупки дългосрочна застраховка срещу провал на животинската му ферма. Въвеждането на една такава схема, която да бъде финансирана с мидени черупки и периодични вноски от бъдещия доход на всеки застрахован, би допринесла още повече за примиряването на пазара с принципите на равенство на възможностите и максимално разширен достъп до него.
Твърдението на Дуоркин е, че след разпределението на ресурсите и създаването на необходимите пазари по този начин, на пустинния остров свободата и равенството няма да бъдат в конфликт. Всички ще могат свободно да разгърнат своите възможности, без да се тревожат от това, че участват в игра, в която по принцип нямат равни шансове. В този смисъл имаме основание да говорим за пазарен егалитаризъм.
От теория към практика
Може ли от историята с мидените черупки да бъдат извлечени някакви конкретни политики? Поуката е, че има смисъл да се разширява прилагането на пазарните принципи, които да динамизират икономиката, но по начин, който да не води до изключването на групи от хора от възможности за забогатяване и просперитет. Обикновено това става чрез схеми с ваучъри, бонове, със създаването на начална равнопоставеност на участниците в пазарните процеси, с включването на маргинализирани прослойки. За тази цел обаче ще е необходима и адекватна данъчна система, която да гарантира ваучъри, застраховки и т.н.
Нека да вземем един пример от нашите актуални дебати. Принципът „парите следват ученика”, както и идеята за ваучъри за образование са по принцип добри и те могат да съчетаят свободния избор и равенството по един ефективен начин. Тези механизми правят хората по-отговорни за собствения им избор, а и им дават равен начален шанс.
Но когато се прилагат, не бива да се забравя фундаменталната им логика. Например, сега е популярна идеята държавата да дава „на ученик/калпак” и в частните училища толкова, колкото и в държавните. Ефектът от една такава политика ще е просто допълнително субсидиране на средните класи, които искат по-ексклузивно обучение за децата си. Това е легитимно искане, но когато става дума за разпределяне на ограничен обществен ресурс, той трябва строго да се приоритезира. У нас основният проблем не е липсата на възможности за по-качествено образование на по-заможните – имаме разгърната система от елитни държавни и частни гимназии, която така или иначе те ползват. Това, което е проблематично, е отпадането на големи групи от образованието и ниското масово ниво в държавните училища. Това са реалните проблемни области, където ресурс трябва да се насочи, и този факт не трябва да се прикрива с криворазбрани аргументи за „дискриминация” – и по сегашната система всеки има право да прати детето си в държавно училище при равни за всички условия.
Лицемерие и популизъм
Средните класи, средният избирател е стожерът на либералното общество. Този избирател днес е раздвоен. От една страна, „стандартната” политическа теория му казва, че всичко е наред, че неравенствата са нормален ефект на една либерална икономика. От друга страна, тяхното нарастване го плаши, приближава го по-скоро до бедността и го отдалечава от свръхбогатите. Този феномен се описва с понятието squeezed middle class – притиснатата средна класа, страхуваща се от загубата на статус, страхуваща се, че нейните деца няма да запазят привилегированото си положение.
Този страх е фундаментална причина за „популизма”, който засегна най-либералните общества в последно време. Популизмът е самозащитна реакция на средната класа: той е отказ да се носи финансово бреме, особено когато става дума за преразпределяне към по-злощастни групи. Той е и вяра в чудодейни решения, които ще прехвърлят цената за запазване на твоя статус на някой друг. Този феномен има най-разнообразни проявления: гръцката Сириза убеди гражданите, че немците ще им платят дълга; Фарадж не иска да плаща за бедни европейски роднини във Великобритания, по подобие на Льо Пен във Франция и Вилдерс в Холандия. Виктор Орбан пък налага избирателно ретроактивни данъци върху конкретни компании, които или са „чужди”, или не работят за общото благо (според него). В най-чист вид феноменът се наблюдава в Чаената партия в САЩ: никакво ново преразпределение към маргинализирани групи (бедни, имигранти и т.н.), запазване на статуквото, колкото се може повече, връщане към laissez faire държавата на XIX в., но с всичките привилегии за средната класа, които XX век й е донесъл.
И тук идваме до политическия проблем, който растящото неравенство ражда за либерализма в развитите държави: неговата социална опора – средният избирател и средната класа – от прогресивна става реакционна, консервативна и егоистична. От двигател на обществото, тя се превръща в негова спирачка, от еманципатор – тя става защитник на привилегии и ексклузивност. Парадоксално, тя става всичко това, което сме свикнали да свързваме с илиберализма – с отрицанието на либерализма.
Битката все още не е загубена. Теорията на Дуоркин и много други автори ни дават достатъчна възможност за адекватна оценка на ситуацията, която да избегне подценяването на политическите ефекти на растящото неравенство. Либерализмът – като политическа идеология – има вътрешни ресурси да се преосмисли, да коригира залитанията си. Както стана ясно, има механизми, които едновременно да създадат и по-свободен, и по-равен свят. За да се въведат ефективно и масово, е необходим сериозен технически и принципен дебат за данъчната система, за отстраняването на ефектите на наследени привилегии или прост късмет. Дали това ще става с данъци за потребление, наследство, ваучъри и пр., е въпрос отчасти и на технология. Но оставайки извън тези дебати, либерализмът рискува да се превърне в лицемерна идеология на една средна класа, която го използва като знаме, но която се води най-вече от егоистичните си страхове и стратегии за запазване на привилегирован статус.
Нещо повече, оттегляйки се от дебатите за еманципаторска, прогресивна политика, която да изравнява шансове и да приобщава, либерализмът отваря огромно пространство за „революционни” теории – от леви и десни екстремизми до Ислямска държава – които не вещаят нищо добро.

---

[i] http://www.theguardian.com/business/2015/jan/19/global-wealth-oxfam-inequality-davos-economic-summit-switzerland

[ii] Виж текста ми за Джон Ролс: http://kultura.bg/web/%d0%b8%d0%b7%d0%b3%d1%83%d0%b1%d0%b5%d0%bd%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%b2-%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b2%d0%be%d0%b4%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%bb%d0%b8%d0%b1%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bb%d0%b8%d0%b7%d0%bc%d0%b0-i/

• Коментари
• FACEBOOK КОМЕНТАРИ

"Университет" под прикритие (Дневник)

Владимир Писанчев
Фотограф: Анелия Николова

Докторски дисертации на шефове в ДАНС са засекретени - 20 фев
Едно наум: Главният библиотекар за сарайско-библиотекарската мафия и ДПС - 17 фев
Методи Андреев: В ДАНС сериозно са навлезли тайни общества - 28 ное

Бившият шеф на ДАНС Цветлин Йовчев, който беше в правителството "Орешарски", и сегашният ръководител на агенцията Владимир Писанчев са защитили докторски дисертации в Университета по библиотекознание и информационни технологии. Защитите обаче били в ДАНС. Дисертациите пък са били засекретени. Ректорът на библиотечния институт Стоян Денчев е получил допуск до секретна информация, за да чете научните трудове, се видя от репортаж на Би Ти Ви. Политологът Даниел Смилов коментира във "Фейсбук". "Дневник" помества мнението му с негово разрешение

Ако сме нормална държава, нАучното заведение с г-н професор Димитър Иванов, известен като Митьо Гестапото, за лице и професор Стоян Денчев за президент трябва веднага да бъде затворено, ако не от друг, то от ХЕИ. Причини:

Засекретена дисертация с незасекретен, официален доктор не може да има - това е абсурд. Ако ще си раздават конспиративни звания, нека не го правят публично: да си се знаят, че са доктори в собствения си библиотекарски кръг. Хем така могат направо да си дадат "голям доктор под прикритие".

Не може шеф на ДАНС да пише дисертация за ДАНС - това също е абсурд.

Не може Цветлин Йовчев да е рецензент на Владимир Писанчев, Денчев на Йовчев, а Денчев да е с допуск за секретна информация.

Това е конспиративна ядка, не е академична институция.

Който иска да си играе на властови конспирации, да си направи клуб "Монтерей", масонска ложа или нещо подобно. Но да се развява това нещо като "университет" е особено вредна перверзия.

Не може господин Гестапото - бивш шеф на Шесто - пък да е директор на "институт за лидери" към конспиративното гнездо, финансиран с държавни пари. Все пак сме в ЕС, 25 години след падането на комунистическия режим.

Protests: character and significance

Protests are revealing deep, foundational issues of contemporary democratic policies. In a variety of different ways, they raise the question that people are dissatisfied with the exercise of their sovereignty. What is interesting is that these expressions of dissatisfaction are becoming more intense and more regular than they used to be. Post-war politics in Europe has been rather tranquil if the turbulent period of the 1960s is excluded. After that, political mobilization went mainly through the standard channels of party representation. In Eastern Europe, 1989-1990 was a period of regional massive participation through rallies in politics: since then there have been outbursts in specific countries but nothing as the rather epidemic spread of protests we are experiencing at present. The very quantity and geographical coverage of the phenomenon comes to show that there are deep processes in the very foundations of democratic government, which are affected.

 

Protest signals the declining importance of elections in democratic politics

The first policy-relevant conclusion that we draw is that people see elections as important, but less and less meaningful and efficient instrument for the change of public policy. Protesting empowers and voting frustrates because today voting for the government is simply no longer a guarantee that things will change.  Elections are losing their central role in democratic politics firstly, because citizens do not believe any more that it is governments that govern and because they do not know whom to blame for their misfortunes. The more transparent our societies become, the more difficult it is for citizens to decide where to direct their anger. We live in a society of “innocent criminals,” where governments prefer to trumpet their impotence rather than their power.

 
Protests indicate that people will assert their sovereignty as the power to refuse.

People will step into the limelight very often only to reject certain policies or debunk particular politicians. The new democracy, that is emerging is a democracy of rejection. And indeed, in most of our cases studies protesters do not have developed sets of alternative ideas, they do not stay behind specific developed ideologies. This is often used by governments in the handling of the protests – they accuse the protesters of having no positive alternative. Although this is often a fact, it does not diminish the corrective role of public protest – it indicates that the representative structures of democracy have deviated rather drastically either from foundational political and constitutional rules, or that they have not defended adequately what is seen as the public interest.

The reasons for protests are not only economical. These reasons are the fears of the middle part of society (the “squeezed middle class” included)

While anti-austerity sentiments were at the fore front in Spain, Greece and other countries, there were countries in which economic considerations were not dominant. In Russia, Turkey and Bulgaria protests emerged because of problems of authoritarian tendencies, endemic corruption, electoral fraud. These problems emerged against the background of strong economic performance as in the case of Turkey, or rising oil prices as in the case of Russia. Generally, it will be a mistake to hypothesize that recent protests have been organized and carried out by the socially most vulnerable groups of society. Very often these protests are actually driven by the anxieties of the middle classes or at least the median voters in society. This was definitely the case of Bulgaria’s protests (especially those in the summer of 2013), the Russian protests in Moscow, but also the Turkish and Ukrainian protests. In Ukraine it was specifically clear that the middle of society is strongly pro-European in most of the regions (something which was confirmed at the elections after the fall of Yanukovich). Probably it will not be too speculative to hypothesize that the vulnerable middle sections of European societies are now much more often voting their fears and frustrations. In the cases we have studied these fears have been connected with the austerity in the Southern periphery, corruption in South-Eastern Europe, authoritarian tendencies and rights abuse in Turkey and Russia. But there are other fears of the squeezed middle of society – like immigrants, for instance – which can also mobilize large masses of people. 

Protests are interlinked with populist parties in a variety of ways

As already indicated above, protests and populist parties are by-products of the desire of large sections of contemporary democratic societies to regain their sovereignty, to increase their control over their representatives. So, populists and protests could be competitors, could be fiends, but they could be also enemies. Turkey is an interesting case where protests have vented the frustration of masses of people with a strong, populist Islamist leader – Erdogan. In Hungary, recent politics has been marked by the attempts of the urban middle classes to displaced a populist leader engaged in self-entrenchment in power – Viktor Orban of Fidesz. In a similar fashion could be read the Russian situation, although there both the slippage into authoritarianism and the curtailing of the rights of the protesters are much more advanced. From our case studies Spain provides an example of a protest which has led to the setting up of a leftist party, which could be called populist – Podemos. (Similar is the situation in Greece). And Bulgaria indicates that populist party politics and protests are separate tracks – they have not made an obvious impact on each other: neither populist parties need protests for their operation or survival, nor protests need to be supported by populist players. This complex relationship needs to be taken into account seriously: protests can neither be treated as a remedy for populism, nor as a populist tool per se. The two pehnomena are linked through the issue of sovereignty, which the people try to reclaim through them, but this link does not mean that these two are identical.

Mass protests are not an NGO revolution. 
In some respects, commentators are right when they define the NGOs – the civil society sector – as the driver and beneficiary of the protest waves. Many of the protest activists were socialized in the NGO community, and their stress on transparency and control comes straight from the NGO playbook. Yet the age of protest also may mark the twilight of the NGOs, which may become the period’s big losers. The anti-institutional message of the protests drives the younger generation toward Internet-centered activism and distracts them from thinking organizationally. Moreover, since many governments doubt the spontaneous nature of the protests and are constantly seeking out their alleged masterminds, NGOs are an easy culprit. Not surprisingly, in numerous cases the protests have inspired governments to introduce harsh new restrictions on NGOs. Furthermore, the protests have forced NGOs to define themselves in a more open political way, which undermines in the eyes of the public their claim to independence. And in general, NGOs are very poor substitutes for representative structures such as political parties. Forced by the events to position themselves in an openly political way they are easily exposed as non-representative, essentially expertise-based entities, as they are by definition. So, NGOs can turn to be the biggest losers of the “protest mania”.


Protests do not claim power but they do represent an effective strategy of citizen empowerment in the age of globalization.

Protests succeed in influencing politics beyond national borders and in subverting any sense of security among the elites.  Protests unlike elections were able to represent effectively the intensity of public sentiment, and it was the intensity of anti-elite sentiment that is at the very heart of protest politics. They demonstrate that things could change. The protests also create community. People who take an active part customarily make them a part of their political identity. One notable consequence of the current protest wave is that it has made the practice popular. Ultimately, protests create a new public culture in which the citizens does not participate in politics primarily and mainly through elections. His or her involvement is more permanent, the individual is hooked to a number of networks which are on a “stand by” mode, and could be easily mobilize to veto a specific policy or censure a specific government. It is questionable to what extent this public energy will have a really permanent character – there have been examples of deep frustration and disappointment with the protests themselves in some countries. But the falling costs of participation and coordination through the social networks are a major incentive for quick mobilization.

 

Protests are risky instrument of citizens’ control be cannot be confident that people will again be ready to mass on the streets if the public interest is violated?

Protests are not a tool of routine, everyday governance. If they are used for trivial and inconsequential matters people get tired and become irresponsive. In all of the countries that we have studied massive protests have erupted around issues, which the public sees as crucial for the society. This could be the geopolitical orientation of the country, endemic corruption, wrong economic policies leading to massive social problems, electoral fraud, etc. Again, the variety of issues which trigger protests indicates that these are not limited to truly existential issues of life and death: still, however, the politics of protests begins where a government commits a serious, out of the ordinary mistake.

While the protests in their pronouncement are a passionate rejection of a politics without possibility, they may be also a form of temporary acceptance of this new reality.

None of the major protest movements emerged with a credible platform for changing the world—or even the economy. Syriza in Greece and Podemos in Spain come close to this mark, but still there is a lot of justified skepticism about what they are actually going to achieve. Even these two parties – emerging on the basis of protests – are far from the drivers of an anti-capitalist revolution. In fact, they might be seen as capitalism’s safety valve. The protests do not mark the return of revolution. Like elections, protests serve to keep revolution, with its message of a radically different future, at an unbridgeable distance. The protests succeeded to disrupt the political status quo but they also helped the elites to re-legitimize their power. For this purpose it is rather instrumental that protests are being “normalized” – that there is the understanding that they are a permanent feature of democracy, an instrument which the sovereign resorts to only in cases of substantial frustration and dissatisfactions. In essence, protests become an opportunity for second order elections. It is of key importance that the classical infrastructure of representative democracy is preserved in this process, however. From the studied countries, Spain and Bulgaria have been the positive examples of an unproblematic relation between electoral politics and protest politics. There haven’t been in these two countries serious violence, constitutional violations, restriction of rights, attempts to exclude protestors from the public sphere. To an extent in Turkey, but especially in Russia and Ukraine – the link between protests and electoral politics has been damaged and even severed. They resulted in considerable violence and abuse of rights, they damaged constitutionalism and the rule of law. In order to prevent this from happening the enormous burden is on the side of the governments in power. In Ukraine much of the violence and the legal and constitutional violations were a result of the attempts of the government to suppress protest and to punish the protesters: people were killed and kidnapped from hospitals by governmental forces. Similar cases of excessive violence and tough suppression of protests we found in Turkey and Russia. When treated in this way, protests easily become subversive – people themselves respond with violence. Or, protests become an easy excuse for entrenchment of authoritarian leaders in power. Therefore, it has to be accepted from the very start that peaceful protests – even when people challenge entire governments are a normal instrument of contemporary democracy. Yes, this instrument needs to be used responsibly and carefully, but even if it may seem whimsical, pointless or unfounded the right to protest should be robustly protected.  

The politics of protest signals the twilight of both the classical idea of revolution and the notion of political reformism.

Revolution assumes political ideology and a struggle for taking the government. Protests were rebellion without ideology or demands. Political reformism was the grand strategy of the progressives and liberals in the 20^th century. It accepts that the world is imperfect but it also believes that the world is improvable. It assumed work within the institutions and not against them; policy of small steps and gradual changes, acting on insights and constant mechanism of self-correction are at the heart of political reformism. In its classical manifestation it combines reforms from inside and political pressure from outside. It succeeded to utilize elections as an instrument for political change. The reformism was the strategy behind the success of Western societies in the last century. Democracy of protests turn its back on both revolution and reformism and brings at the center of public life political dynamics centered on the successions of disruptions and restoration of public order. By rejecting revolution protests may be treated as some legitimation for the status quo, but it needs to be stressed that this is temporal and provisional legitimation. People continue to be angry and frustrated, they continue to look for better forms of exercise of their sovereignty. They are ready to experiment.

 

Protests and the People: Tentative Conclusions

 

The analysis thus far has shown that if protest is understood as a demonstration of the desire of “the people” to have a direct impact on politics, to reclaim their sovereignty, the value of the right to assembly becomes very high. Because of this high value, political players will always dispute who is actually represented by the people in the street; do these people really represent the people as a whole.

 

In this contestation, on the one hand there will be populists of various sorts, who would like to show that they are capable of mobilising the people, on the other hand there will be vulnerable groups, who have been categorised as “national traitors” or at least as not proper members of “the people”, who also need to demonstrate physical presence. In general, there is a possibility for a number of types of conflicts: i) between different types of populists, and ii) between populists and vulnerable excluded groups; iii) between populists and traditional parties; iv) between the people and the party system as a whole (anti-party protests).

 

From this perspective, the politics of protest is similar to other types of politics in a democratic state and the main policy recommendation is that it should be subject to the same high and demanding standards of observation of rights and the rule of law. Protest is not an excuse for violence, it is not an extraordinary situation in the sense of Schmitt, which calls for suspension of separation of powers and dictatorship. Yes, there will be strong temptations on both sides – governments and protestors – to cross certain lines. But “the normalization”of protests means that societies have to learn to live with them, to create a political culture which reads them correctly and treats them according to normal democratic rules.

 

Conflict – and protests are a form of conflict - is not necessarily dangerous for democracy. On the contrary, sometimes it is necessary for the invigoration of democracy, for the revision of representative structures, and for the restoration of the trust of the people in these representative structures. In this sense, some of the aspects of populist types of politics might be actually beneficial for democracy in the longer run, if they lead to the replacement of inappropriate institutions and practices with better ones. Yet, an excessive instrumentalization by populist or authoritarian leaders might actually destabilise democracy and endanger the liberal protection of rights.

 

This is the real trouble with the sovereigntist reading of the protest, as a right of the people. Sometimes such a reading will be necessary for the replacement of outdated, inefficient or oppressive governmental and representative structures. Indeed, the transition in Eastern Europe started with popular pressure through mass demonstrations in the streets, which led to the liberalization of the oppressive communist regimes in the region. Since liberalisation has by no means been accomplished in large parts of the region, there are numerous examples in which the assembled people are struggling against oppressive regimes: the Russian and Ukrainian case studies could be interpreted in this fashion. 

 

Direct popular intervention in the political process has sometimes produced questionable results – it has gave an opportunity for non-democratic, authoritarian, nationalistic leaders to make it to power, or to entrench themselves in power. The huge pro-governmental rallies in Turkey and Russia and other places have been a case in point. The so-called “orange revolution” gave hopes to the advocates of the assembled people in 2004. However, the second revised edition of the Ukrainian revolution (2006-2007) demonstrated that popular mass assemblies could be manipulated by political actors pursuing opaque ends in battles for power. The Hungarian “revolt of the decent” against a “political lie” of a Socialist PM (in 2006-2008) also demonstrated that mass protests might be manipulated in the clash between different versions of populism: nationalist v. welfarist. Ultimately, they led to the coming of Victor Orban to power, who has put significant strain on Hungarian democracy.

 

A most striking recent example came from Turkey the secularist urban middle classes and Islamist versions of populism entered into direct competition in their demonstrations of the will of the people. The protests discussed in this paper were an expression of this confrontation. This show of numbers is apparently meant to represent a direct intervention of the people in the political process: for the time-being, it has had mixed results and has not stopped the advent of Mr. Erdogan to power.              

 

Thus far we have shown that the sovereigntist perspective might be put  to good use for the dismantling and liberalisation of oppressive regimes, and for the reinvigoration of stagnant representative structures. Also, (and more commonly) the sovereigntist perspective could be put to more questionable uses in the struggle of populist actors for political power, struggle in which they try to monopolise the mobilisation of the people, and to present their opponents as traitors of national ideals or morally corrupt in some other way. Here, the degrees of danger are nuanced. They start from the direct collapse of democracy into some sort of dictatorship (Belarus) or manipulated, directed, managed democracy (Russia). At the other end of the same negative spectrum are more benign cases in which populist movements and leaders shake or disrupt the representative structures of government, like in the case of Ukraine. The following table presents a brief taxonomy of the uses of the sovereigntist perspective to protest by the people, and illustrates the different categories with examples from Europe:

 

  

Dismantling and liberalising oppressive regimes	Re-invigorating stagnant or corrupt systems of representation	Contributing to the rise of populists and serving in their power struggles	Marginalising and oppressing minorities/opposition	Undermining democracy
Mass demonstrations across Eastern Europe in 1989-1990 demanding liberalisation;   Student demonstrations against Milosevic in Serbia late 1990s;   Kasparov’s Other Russia’s activities (unsuccessful);   Russia’s protest from 2011 (unsuccessful)   Ukraine 2013-2014 (?)	Greek Protests since 2008; Spanish protests 2011-; Bulgarian protests 2013;   Georgian “rose” revolution;         Orange revolution in Ukraine (2004)	Power struggle between president and parliament in Ukraine (2006-2007)   Power struggles between president and parliament in Romania (2007)   Greek protests 2008 onwards;   Hungarian mass protests in 2006   Mass rallies in Turkey in 2006-2007 in the struggle between secularists and Islamists	The rise of an anti-Roma parties organizing rallies: Yobbik in Hungary, for instance, or Ataka party in Bulgaria;   Anti-Islamic rallies in Western Europe and Germany in particular;   Denying the right to assembly of Macedonians from OMO Ilinden in Bulgaria;	The institutionalisation of plebiscitarian dictatorships, as in the case of Belarus, and in some of the countries of Central Asia after mass protests in support of populist leaders;   The institutionalisation of a directed, managed democracy in Russia in which the political opponents of the president are systematically denied basic rights, including the right to assembly, while the government organizes massive rallies of its supporters;

 

The suggested taxonomy does not pretend to be exhaustive or analytically very precise. Its point is to demonstrate that there is a spectrum of uses of the sovereigntist interpretationof protest, starting from the clearly beneficial, going through the benign, and ending with the clearly dangerous and malicious forms of the intervention of the assembled people in politics, which actually result in the subversion of democracy. While there could be much less substantive disagreement concerning the cases in the first and the fifth columns of the table, the rest of the three columns seem more fluid. In any event, the categorisation of a particular situation in one of the categories could hardly be fully objective: assessment to the danger of democracy is liable to depend on the views of the persons passing the judgement. This irreducible political element makes it difficult for the issue of the danger of particular developments to be treated in a judicial context: courts are liable to be involved in political arguments, as the Ukrainian example shows.^[1]

 

The taxonomy also demonstrates, however, that the people’s direct intervention in the political process is much less dangerous when: a) it is meant to create competitive representative political structures – parties and parliaments; or b) when it happens in circumstances where viable competitive political structures already exist; c) when both government and protesters work under the clear assumption that they are operating within democracy and the rule of law. On the contrary, in circumstances of absence of robust competitive structures of representation, the “assembled people” could be easily manipulated by skilful demagogues, who might do away with democracy altogether. It is probably not a surprise that super-presidential systems with weak parliaments have produced more dangerous forms of intervention of the people in the political process.

 

Further, the taxonomy actually shows that when a non-democratic regime has been put in place, it is no longer interested in the real presence of the assembled people, but rather in their virtual presence behind the authoritarian leader. Mass assemblies become either fully directed and managed, or are being replaced by media impressions of such demonstrations. This comes to show that there is some deeper link between the right to assembly and democracy than a deflationary account of the concept of the right to protest would suggest: protest is important where democracy still exists.

---

[1] For the impact of the rise of populism on the rule of law see: D. Smilov, Populism, Courts, and the Rule of Law: A Policy Brief, Foundation for Law, Justice and Society in collaboration with the Centre for Socio-Legal Studies, University of Oxford (2007) http://www.fljs.org/images/Smilov_Policy_Brief.pdf