Преходът: съдба или избор?

http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/11/11/2179206_prehodut_sudba_ili_izbor/



Оптимистите виждат европейското членство и НАТО, партийната, плуралистична демокрация и свободата на словото, пазарната икономика, в която собствеността е вече предимно частна, новите пътища, сгради, метрото, ИКЕА, София и Бургас, и т.н.

Песимистите виждат бедността (по-отчетлива на фона на богата Европа), корупцията, политическата нестабилност, ниското качество на демокрацията, повтарящите се на около десет години големи протестни вълни, олигархическите тенденции, демографията, тротоарите, Монтана и Видин, и т.н.

И оптимистичната и песимистичната теория за българския народ могат да бъдат обилно подкрепени с факти и данни както от съвремието ни, така и от близкото минало: ценителите на високата литература в жанра познават трудовете на Иван Хаджийски и Румен Аврамов.

И двете теории – и оптимистичната, и песимистичната - обаче са като цяло останки от езическото ни минало

от желанието да разберем дали Фортуна (Тангра-Танакра, слънцето, Дионис, медовината или в каквото там са вярвали древните българи, славяни и траки) ни е намигнала благосклонно, или пък ни се е фръцнала обидено.

Ненаучният характер на двете теории може лесно да бъде демонстриран по Карл Попър: няма емпиричен факт, който да ги опровергае, да разколебае веднъж завинаги оптимизма на оптимиста, както и песимизма на песимиста. И наистина, помислете си, какво би трябвало да се случи през тези 24 години, за да изчезнат било оптимистите или песимистите. И САЩ да бяхме настигнали по богатство, песимистите щяха да се тюхкат заради финансовата криза от 2008 г. И до Бангладеш да се бяхме сринали, оптимистите биха посочили, че в Бангладеш мнозинството са щастливи, решили са демографските въпроси и пр. А ако една теория не може да бъде категорично отхвърлена на базата на факти, тогава тя е по-скоро в сферата на фантастиката, религията и метафизиката.

В този смисъл най-хубавото, което се случи през последните две десетилетия, е

появата на хора, които вярват, че съдбата им е в техните ръце

независимо от longue durée настроенията на Фортуна. Студентите в Ректората например са такива хора. "Аргументите" в полза на това, че те нищо не трябва да правят, са безкрайни: ще стане по-лошо, ще се върне ГЕРБ на власт, нямат искания, имат твърде крайни искания, не ги подкрепят други групи достатъчно, реформаторите и ГЕРБ ги подкрепят, манипулирани са (както всичко останало), олигархия няма, олигархия има навсякъде по света, по-добре фасадна демокрация от авторитарна диктатура и т.н. Всичко това е от арсенала на оптимистично-песимистичните псевдотеории: или нищо хубаво не може да се случи, или нещата са добри така или иначе. И в двата случая обаче не може и не трябва нищо да се прави. Тези, които опитват, нещо не са наред ("свестните у нас считат за луди").

Слава Богу, че вече не всички мислят по подобен начин. Защото в една фаталистична среда демокрацията не функционира добре.

Във фаталистичната среда се налагат мълчание, снишение и търпение:

скандал – дори от мащабите на "Пеевски" – не е достатъчен за оставка (зер може да стане по-лошо). А след него пък всички други скандали изглеждат по-малки – например "Бисеров" – та дори не им се обръща достатъчно внимание, за да разклатят властта. Липсата на доверие в управляващите вече не е проблем, защото по-важен е страхът, че ситуацията може само да се влоши. Бежанците тук идват на помощ, за да ги размахваме като плашила...

Както тези примери показват, фаталистичната България не е безвъзвратно останала в миналото. Нейното всекидневно присъствие поставя въпроси за това доколко сме успели в нашия "преход". И тези въпроси не са към Народа с главно Н, а към всеки поотделно (тук Румен Аврамов е много прав). Ето един такъв въпрос, например: Защо, след като 60% от хората са съгласни с исканията на студентите, улиците на София и на големите градове на страната не са всекидневно пълни с хиляди протестиращи?

Боя се, че фаталистичната България обитава много индивидуални, иначе свободни и прекрасни, души и тихичко им нашепва: нищо няма да се промени, ще стане по-лошо, няма алтернатива, царят е гол, но какво от това – не е чак толкова студено, и без нас проблемът ще се реши... Докато това са настроения на мнозинството, българският преход ще продължи да ни тежи като участ, като съдба – страната ще се люшка между институционалната демокрация и съдържателното верноподаничество на властта, каквато и да е тя. Затова най-глупаво е да излизаме с било то оптимистични или песимистични анализи на 24-те години от падането на Берлинската стена. Още по-лошо - с конспиративните им подобия, според които САЩ, Русия, Турция, българският политически елит като цяло, ДС, Сорос, тинк-танковете и т.н. са саботирали успеха на страната (или пък са го причинили).

Всичко това не означава, че обективни оценки не могат да бъдат давани. Ако трябва да обобщим с едно изречение, през прехода сме постигнали много, но имаме още дълъг път. И да не забравяме, че по причини, не всички от които зависят от нас, сме все пак сред първия привилегирован милиард на човечеството. Затова, вместо да следим за знаците на Фортуна – дали е благосклонна или не – по-добре е

да се концентрираме върху всекидневните решения, които правим, защото те, а не нещо друго имат значение

Например причината всички да търпим всекидневни политически скандали и циркаджилъци, управление без минимум кредит на доверие и варварски нападения върху хора заради цвета на тяхната кожа е само една: решението на мнозинството от гражданите да си останат вкъщи, да не правят нищо, да се забавляват с цирка и да се страхуват, че нещата може да бъдат и по-зле.

Хубавото на демокрацията е, че тя позволява автономно, свободно всеки да реши какво да прави. Лошото е обаче, че индивидуалните автономни решения невинаги водят до колективна рационалност: те могат да произведат и една апатична, фаталистична общност. Ежедневната задача на всеки един е от нас е да не позволи това да се случва. Тази задача е актуална сега, надявам се да бъде актуална и занапред. Дали са минали 24 или 204 години, няма особено значение, защото свободата и автономното мислене не са форма на колективен навик.