Триптих "несвета Троица" 2013

http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/12/24/2209627_triptih_nesveta_troica_2013/


1. Маската (на Станишев)

Станишев започна годината с пригладения образ на европейски лидер. Все още мнозина хранеха надежди, че той – като алтернатива на Първанов – води столетницата към модернизация или поне продължаващо отърсване от тоталитарно-ченгеджийското минало. Властта, която получи през май, му подейства като вълшебната МАСКА от едноименния филм/комикс: разкри истинската му природа.

Уви, не се показа нито брюкселски бюрократ, нито социал-деморатически лидер с европейски потенциал, а честолюбив апаратчик, който не се свени да си изцапа ръцете, за да остане на власт. "Необходими са необичайни мерки", обади се в сърцето му чекиста при назначаването на Пеевски. "А всеки, който е против нас, е платен враг на народа, нечувствителен към страданието на унижените и оскърбените, на които ще дадем по 5 лева".

Едно от големите падения на европеидността на Станишев беше организирането на "контра-протестите" и населването на форумите с тролове: това разкри визията му за българската демокрация като селото на Потьомкин.

2. Борисов в огледалния свят

Борисов попадна в един свят, който е точно отражение на неговото управление: само че той се оказа от другата страна на огледалото на властта. Нещата са му познати, същите почти. Само приятелите са станали врагове, без враговете да са му станали приятели.

Този експеримент може да има два края. Единият е просвещенски. Поставянето на мястото на другия води разума до универсализиране на максимите на поведение (по Кант). Възможен ли е просветен, универсализиран Борисов, който да отстоява правилата на играта независимо от това дали е на власт или не? Това същият ББ ли ще бъде или толкова радикално различна личност, която би била напълно неразпознаваема за хората? Вторият край на историята е ницшеански – борба за власт и надмощие, и да видим кой ще се окаже по-голям милиционер. "Те купуват трима депутати, аз им давам по-висока оферта да се изметнат още веднъж. Те пращат автобуси, и аз пращам автобуси. Те се сдушиха с Пеевски и Цветанов, но и аз не съм изгорил мостовете към тях..."

Светът на Винету е ницшеански, а не кантиански: но пък Коледа е време за подарък на непрочетени книги.

3. Непосилната празнота на Бареков
 Триптих "несвета троица" 2013*
Фотограф: Надежда Чипева
Капитал

Сдобихме се и с нов политик, в който няма нищо ново освен белите конци, с които предницата (от Сидеров) и задницата (на Яне Янев) са пришити към носещата конструкция на Пеевски. За разлика от другите, той е с чисти ръце, въпреки неблагозвучните прякори, лепящи се по него като мухи на привлекателна за тях субстанция. Вярно е, че може да си бил дудук или подлога на един властимащ, да си изпадал в оргазмени славословия за неговите качества, и после да размислиш, да прецениш, че си грешал.

Възможно е, но когато собствената ти преоценка съвпадне по време и съдържание с преоценката на ситуацията от страна на медийно-корпоративната група (от която си нает), нещата могат да се обяснят и по друг начин: нова поръчка. Има хора, за които идеите са просто средство да оправдаят порива си за власт и изява: Барековите таланти са заровени в тази нива. Има и хора, които все пак знаят какво е идея: тъжно е да ги гледаш, когато обясняват социологически как г-н Бареков има голям политически потенциал.

Дали и това е поръчка или криво разбрана солидарност със спорните опити на БСП и ДПС да заменят Сидеров с нещо по-лицеприятно?

Следизборни алтернативи

http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/12/02/2194064_sledizborni_alternativi/


Политическата ситуация в страната е парадоксална. Управляващото мнозинство е загубило доверие по безпрецедентен начин. Вече месеци наред едва около 20% от хората смятат, че правителството трябва да изкара целия си мандат: останалите предпочитат предсрочни избори най-късно до май месец догодина.

Протестен потенциал има – обществото като цяло е наелектризирано и се случват всекидневни акции и шествия въпреки минусовите температури. Управляващите обаче отказват дори да обсъждат сериозно темата за предсрочни избори, като оправданието вече е сведено до едно: липсва политическа алтернатива на сегашното управление. Освен "оставка" протестиращите не предлагали нищо друго според поддръжниците на господин Орешарски и волните и неволните им подгласници.

Вярно ли е, обаче, че в момента

живеем в най-добрия от възможните политически светове?

Това би била една безнадежна констатация на фона на очевидните и продължаващи връзки между управление и определени медийно-корпоративни групи, решаващата роля на "Атака", надигащата се националистическа вълна и нейната откровена инструментализация, политическото инженерство, подготвящо нови популистки партньори на БСП и ДПС... Тезата за безалтернативността на сегашната ситуация обаче е погрешна и манипулативна, което става ясно, когато тя се разложи на съставните й елементи:

1) "Нищо няма да се промени от избори – ще се стигне до сходен парламент." Този аргумент е очевидно неверен, защото в следващото НС (по данни към момента) ще има нови партии. Реформаторският блок е една такава формация, която опровергава и тезата, че протестите не раждат нови политически субекти. Сигурно ще има и други партии – от популистко-националистически вид – които също ще променят баланса на силите.

2) "Няма алтернативна нова партия, която да спечели 50% в НС и да може да управлява сама, без коалиция със старите". Е, и какво от това? Пак ли чакаме цар, пъдар или друг спасител на бял кон? Два пъти не беше ли вече достатъчно? Наистина на следващите избори основните партии ГЕРБ, БСП и ДПС отново ще играят важна роля. Затова от изключителна важност е не само какви нови субекти се появяват, а дали и сега съществуващите ще преминат през някаква смислена реформа. Тези, които не виждат алтернатива, допускат, че изборите ще направят така, че партиите ще си останат същите. Както ще стане дума по-долу, това е погрешно допускане, защото изборите са основният стимул за промяна на партиите.

3) "Ще стане по-лошо, защото ще влезе Бареков и "Атака" ще се засили, което ще увеличи тежестта на популистки, непредвидими играчи". Това е възможно, но най-ефективният начин да се предотврати подобно развитие са скорошната оставка и избори. Аргументът, че крепейки днес "Атака" и Пеевски в парламента, се бориш срещу Бареков и "Атака" на следващите избори, е недоразумение.

4) "И да има нови партии в НС, политиките ще останат същите след избори." В този аргумент има доза истина, доколкото в световен мащаб не е лесно да се открият успешни радикално алтернативни икономически модели за страни като нашата – вариациите са в сравнително малки граници. Но всъщност един наистина проблемен "континюитет" в областта на "политиките" би продължил, ако настоящата партийна гарнитура остане на власт. В основата на протеста бе фактът, че въпреки смяната на управлението същата икономическа групировка остана зад правителството и дори бе на път да се сдобие с пряк контрол върху ДАНС. Влиянието й не е намаляло и с йота, доколкото управляващите разчитат безрезервно на медийната й империя.

Оставка и избори поради корпоративен захват са най-доброто средство за прекъсване на подобна лоша практика. Към това съображение трябва да се добави, че в зависимост от резултатите на следващите избори може да имаме смяна по важни политики като ядрената енергетика и някои аспекти на геополитическа ориентация например.

Изборите като процес

В по общ план тезата за безалтернативността на сегашната ситуация разчита и на едностранчива интерпретация на ролята на изборите в една демокрация. Изборите не бива да се съдят само по това кой ги печели. Те имат и друга роля - да стимулират реформа на съществуващите партии (смяна на лидери, очистване от компрометирани фигури, промяна на програмата и пр.) Ако партиите знаят, че определено поведение ще води до оставка, те ще се стремят да го избягват в бъдеще. Или, с други думи, в една демокрация грешки от определен вид ТРЯБВА да бъдат последвани от оставка заради здравето на политическата система. В Чехия например оставка бе дадена за много по-дребни прегрешения от нашия медийно-корпоративен захват на властта.

Нещо повече, "безалтернативниците" недооценяват динамичния аспект на политиката и залагат несъществуващи тенденции в своите модели. Често се твърди, че тъй като сега не се вижда атрактивна партия за гласуване, е по-добре да се изчака, докато такава се появи. Изчакването в настоящия момент няма да роди нищо позитивно, обаче най-вероятно ще убие енергията и оптимизма на студентите, и онова гражданско общество, което може да протестира заради ценности и без пари, и автобуси, и ще даде време за инкубиране на инженерни проекти от вида на Бареков, националисти и пр.

И накрая, част от "безалтернативниците" обвиняват протестите, че са отнели възможността за възникването на нова лява формация, което би било "истинската" алтернатива. Обърнете внимание обаче, че това не е аргумент за липса на алтернатива, а за липса на алтернатива по определен идеологически вкус. И в крайна сметка, ако някой не харесва "десните" на протестите, да си направи ляв протест и ляв проект, а да не стои отстрани, да мрънка и да търси вината за своята слабост в другите. Защото докато интелигентните леви злорадо са загрижени да критикуват РБ, че се гласи да стане "патерица" на "абсолютното зло" ГЕРБ, явно нямат нищо против да си поддържат и подпират червено-Пеевския конгломерат (барабар с "Атака" и Йордан Цонев). Като безалтернативни. Това е май криворазбрана пролетарска солидарност.

Варианти след изборите

От гледна точка на резултатите, предсрочните избори могат да доведат до следните парламентарни мнозинства (нарочно не говоря за коалиции, управление на малцинството или други форми на взаимодействие между партиите, тъй като е твърде рано за подобен дебат):

Дясно-центристко мнозинство: Към момента това би било мнозинство ГЕРБ–РБ, вероятно с превес на ГЕРБ, но една предизборна кампания може и да промени съотношението на силите. Най-голямата група от хората днес – малко по-малко от една трета – предпочитат такова мнозинство да излъчи правителство. При едни предсрочни избори този процент сигурно ще се вдигне, тъй като падането/слизането от власт на Орешарски ще има негативен ефект върху подкрепата за БСП. В този смисъл, подобно мнозинство е много вероятно.

Трудностите пред него са две: дали ГЕРБ ще се реформира достатъчно, за да е приемлив партньор, и дали РБ ще увеличи политическата си ефективност, за да е реален партньор. И двата проблема са трудни, но не са нерешими. Отсрочването на изборите ще отдалечава решението им, обаче – ГЕРБ ще се консолидира около настоящите си лидери и практики, докато РБ може да стане жертва на вътрешнопартийни напрежения при липсата на реалистична обща цел. Основното възражение срещу едно такова мнозинство ще е, че "реабилитира" ГЕРБ. Но това е повече пропагандна теза, която разчита на две спорни допускания: че сегашното управление е с нещо по-добро от ГЕРБ, и че партията на Борисов не подлежи на реформиране и ще е абсолютно същата като тази в периода 2009-2013 г. Два пъти в една и съща река не може да се влезе, обаче, особено след цикъл от оставка и избори.  

Ляво-центристко мнозинство: Около една пета от хората предпочитат управленски формат от БСП-ДПС. В този смисъл, това е също вероятен изход от изборите. Ако се получи такова мнозинство, няма ли да сме свидетели на повторение на сегашната ситуация? Не, защото това мнозинство ще има нов, безспорен мандат за управление и ще е достатъчно легитимно, за да се ангажира с дългосрочни политики. Изборите ще дадат възможност и на БСП да се реформира – да се раздели с част от компрометираните си лидери. (Все пак скандалът "Хохегер" тежи като Дамоклев меч върху партията).

Най-вече, след една оставка и избори БСП не би се оставяла повече да бъде изнудвана от ДПС за управление на всяка цена, което би понамалило тежестта на Пеевски и неговата група в коалицията. Мнозина от анализаторите на левицата предполагат, че отлагането на предсрочните избори във времето работи в полза на лява коалиция. Това е малко вероятно, обаче: БСП–ДПС са в негативен тренд на изтъняващо доверие, като се увеличава интензивността, с която хората не ги одобряват. Вярно е, че продължаването на сегашната ситуация може да консолидира някакви партийни ядра, но то ще антагонизира и дори радикализира периферията и останалите срещу тях.

Мнозинство "голяма коалиция": Малко повече от една шеста от хората предпочитат такъв вариант на следизборно управление. Ако се окаже, че резултатите от изборите не дават възможност за ляво или дясно мнозинство, нормалната логика е да се създаде голяма коалиция по немски модел. Вероятността от такава ситуация е голяма. Позитивите за първите две партии (които и да са те), ще са че по този начин ще се избегне включването на ДПС (която е под много силен корпоративен захват), както и националистите и други популисти. Негативите са в потенциалното обезличаване на двете партии чрез допълнителното сближаване на платформите им. Също така личностните конфликти работят срещу този вариант, макар че едни предсрочни избори биха довели до определени лидерски промени. Отлагането на предсрочните избори във времето работи в полза на този резултат.

Странни мнозинства и коалиции: Теоретично възможни са и коалиции, които на практика никой не иска. БСП- ДПС- Атака; БСП- ДПС-Бареков; ГЕРБ–АТАКА; ГЕРБ-НФСБ... Предсрочните избори биха потвърдили провала на сегашната такава коалиция, обаче, и биха направили нова подобна по-малко вероятна. В този смисъл най-доброто лекарство срещу подобни странни конструкции е окончателната дискредитация на настоящата. Колкото повече се отлагат изборите, толкова повече ще проработят инженерните заместители на Сидеров, какъвто е Бареков.

Алтернативата като процес

Изводите от този анализ са два. Алтернативи на сегашното състояние съществуват и повечето от тях са по-добри от статуквото. Има и по-лоши алтернативи (нови странни коалиции, например), вероятността на които се увеличава с отлагането на оставката и нови избори. Най-важното е обаче, че алтернативите не бива да се мислят като случки, които ни връхлитат с неизбежността на природна стихия: хубавото е, че всяка от тях е продукт на избора, който правим, на действията, които сме готови да извършим като политическа общност. Изпадането в съзерцателен конформизъм, породен от привидната безалтернативност на ситуацията, е също позиция. Но тези, които я заемат, нека не мислят, че така ще дочакат "нещо по-добро".

Управляващите са направили своя избор: те ще отлагат да обсъждат бъдещето, докато то не се стовари върху главите им. Това е безотговорна позиция по отношение на страната. "Дайте да видим дали ще издържим до май или септември" може и да изглежда смислено предложение на партийните тактици и PR-и, но то обрича страната на още шест месеца безсмислен "сървайвър", който ще засили конфронтацията и радикализацията в обществото.

Партийците може и да са склонни да платят подобна цена, но държавниците между тях не бива да го правят.

За студентите и опорните точки

http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/11/19/2185088_za_studentite_i_opornite_tochki/


"Дайте ни опорни точки и ще си повдигнем дори рейтинга?!"
Архимедарски и Галилео Миковей

Студентската окупация изигра огромна роля – управляващите останаха без опорни точки. Мнозинството от хората в страната подкрепиха студентските действия и най-вече техните искания. Най-важното, 70% искат предсрочни избори, като в тези проценти влизат и ключови фигури в средите на самите управляващи: Първанов, Кадиев, Калфин и т.н. Дебатът в националните медии сериозно се промени: основните телевизии излязоха с позитивни материали за действията на студентите и правилно оцениха мотивацията и значимостта им за страната. Подкрепа дойде и от фигури като Стефан Цанев, което показа, че противопоставянето не е по линията ляво-дясно, че не става дума за "десен заговор" срещу "ляво управление". "Алфа Рисърч" първа подчерта този факт: хората в страната в мнозинството си отхвърлят идеята, че действията на студентите са манипулирани или режисирани от някой друг, въпреки усилената пропаганда в тази посока.

"Наехме 70 автубуса и 70 буса, докарахме седем вагона, платихме 70,000 лв. (само за влакове) ergo на площада имаше 70,000 души."
Онтологическото доказателство на Рене Местан и Сергей Декарт

В опит да отвърнат на тази радикална промяна в настроенията в страната, управляващите решиха да преминат към мащабен контрапротест. В къс срок бяха мобилизирани големи групи хора в провинцията за митинг в София. От човешка гледна точка беше редно да се осигури възможност на тези хора да останат поне една нощ, за да поразгледат града: сигурно не всички от тях си позволяват да идват често до столицата. Вместо това, те бяха докарани сутринта и закарани обратно следобед, което допринесе за умората и липсата на енергия в цялото събитие.

По-важното е обаче, че политическото послание на митинга-шествие беше объркано и контрапродуктивно за мнозинството в парламента. Първо, както повечето анализатори забелязаха, митингите на основните партии по негласен начин откриха кампанията за предсрочните парламентарни избори: какъв е смисълът от една толкова явна мобилизация на симпатизантите, ако не се готвиш за избори? Второ, ако задачата беше да се покаже, че числата в подкрепа на управлението са по-големи от тези срещу него, тя остана неизпълнена.

Както и МВР да брои хората на квадратен метър, митингът на БСП–ДПС не беше по-голям от пиковите митинги на гражданския протест, каквито е имало поне няколко в рамките на последните пет месеца. Нещо повече, стана ясно каква гражданска енергия трябва да стои зад протеста, за да може той да продължава повече от 150 дни без да има ресурсите на партии и правителство, без да ползва автобуси, влакове и т.н. Трето, загуби се едно от важните послания на социалистите: 24 години след падането на комунистическия режим, БСП се извиниха за възродителния процес. Това, разбира се, беше нещо, което трябваше да се случи. Но въпросът е дали трябваше да стане поради общата уплаха на БСП и ДПС от евентуалната загуба на властта, или както един от говорителите се изрази – от загубата на "контрола върху държавното кебапче".

Този ред на мисли предаде доста битов характер на признанието, а последвалата го лидерска прегръдка и целувка, не можа да заличи усещането за липса на спонтанност в цялото мероприятие. Чевърто, във връзка с мероприятието на Орлов мост в събота може би беше редно да се раздадат специални отличителни знаци на кандидатите за държавна служба, защото иначе недобронамерени коментатори биха подмятали, че се е организирал голям митинг на службогонци.

"Едно малцинство от 70% не може да иска предсрочни избори и да се опитва да налага мнението си на останалите в една демократична държава"
Сергей Демокритович Напесшеф
За студентите и опорните точки
Кадър от митинга на БСП и ДПС
Фотограф: Велко Ангелов
Дневник

Демокрацията в България преминава през турболентни времена. Безспорно е, че управляващите имат формалното право да управляват. Те спечелиха изборите през май и въпреки манипулацията в деня за мълчание, това им дава правото на мандат. Абсурдно, обаче, е да се говори за протестите като опит за метеж, преврат и т.н. Студентите, а и останалите протестиращи, ясно демонстрираха през последните 150 дни, че те преследват своите цели по мирен път, чрез легитимните средства за протестиране в една демокрация.

Свалянето на окупацията на Ректората опровергава тезата за някаква ирационална, безотговорна и неизбежна ескалация на протестите по посока насилие. Протестиращите достатъчно добре разбират принципите на демокрацията и знаят, че едно по-същество нелегитимно управление, което се е дискредитирало заради връзката си с определени корпоративни групи, може и трябва да бъде свалено по мирен начин: да бъде убедено, че не може да управлява и да си подаде оставка. Студентите отведоха процеса на убеждаване много напред и времето на управленската епифания наближава: остана само определени лидери да погледнат какво означава "епифания" в речника.

Сега на ход са онези 70%, които заявяват, че искат предсрочни избори. Синдикатите все по-често започнаха да поглеждат към речника. Досега го правят основно, за да сплашат правителството и да извлекат някоя конюнктурна изгода от тази уплаха, но може би и тяхното търпение започва да се изчерпва. За всички вече е ясно, че смислена политика без доверие не може да се прави: нито дългосрочните приоритети на държавата могат да бъдат формулирани, нито може да се правят трудни избори между алтернативи, всяка от които засяга интересите на големи групи.

"В страха ние вярваме"
из програмата на "Власт без цензура"

Антон Кутев обвини протестиращите в "болшевизъм". Иронията в това обвинение е многопланова: де-болшивиран представител на столетницата обвинява студентите и протестиращите в грехове от миналото й. Същевременно, незабелязано за зоркото аналитично око на левицата остава съучастието й в най-тревожния процес – надигането на ксенофобски и ултра-националистически формации. В това надигане няма нищо случайно и не сирийците са виновни за него. Не става дума само за сътрудничеството между БСП и Атака, което "нормализира" определен тип антиевропейско поведение и реторика.

Масовата медийна подкрепа, която "националистите" получиха и уклончивата позиция на МВР по отношение на "гражданските отряди" от качулатковци са ясна индикация за състоянието на нещата. Колкото спонтанна беше подкрепата за управляващите в митинга на БСП/ДПС, толкова спонтанен е и възходът в публичното пространство на националистите. Трябва да се има предвид, че подобни групи са винаги под особеното внимание на службите за сигурност на държавата. В Германия, например, преди десетина години беше направен опит да се забранят неонацистите: в хода на делото се оказа, че около 10-15% от лидерите им са информатори на службите.

Защо тогава се толерира и окуражава излизането на подобни групи на преден план? Първо, за да се увеличи "националисткото" пространство, така че в него да влязат потенциални партньори на БСП-ДПС. Пръв сред тях ще е очевидно Бареков, който трябва да играе ролята на "нерадикален", "фризиран" националист - по-приемлив за ПЕС от "Атака". За целта към него е пришит и традиционно-историческия националистически аксесоар – г-н Каракачанов. Униформата под него е шита от медийно-корпоративната империя на г-н Пеевски, който очевидно ще играе с два коня (или подобни по функционалността си видове) на предсрочните парламентарни избори. Второ, изтикването напред на "радикалната" десница цели да направи Волен Сидеров по-малко "радикален" и може би по-приемлив за обществото. Това е "дълбокото ешелониране" на управляващите – да се осигурят поне два възможни партньора в новото събрание. Трето, новите националисти ще са още един "независим" източник на говорене срещу НПО-тата, които се превърнаха в един от основните критици на настоящата власт.

Тази бляскава стратегия е очевидно родена в нечия милиционерска глава. Тя разчита на "умерено" раздухване на страхове с цел успех на определени инженерни проекти. Путин като че ли правеше подобни експерименти в Москва, където резултатите са плачевни – неконтролирано масово насилие по улиците. Не трябва ли познавачите на Руската история да се поучат от нея в пълнота? И да поемат отговорността си.

"Не е честно да се иска морал от мен! Съдете ме с моя аршин! Щом ГЕРБ управляваха неморално и никой не протестираше, и ние имаме право на същото!"
Данчо the Mint по Панодрама

Без коментар.

Преходът: съдба или избор?

http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/11/11/2179206_prehodut_sudba_ili_izbor/



Оптимистите виждат европейското членство и НАТО, партийната, плуралистична демокрация и свободата на словото, пазарната икономика, в която собствеността е вече предимно частна, новите пътища, сгради, метрото, ИКЕА, София и Бургас, и т.н.

Песимистите виждат бедността (по-отчетлива на фона на богата Европа), корупцията, политическата нестабилност, ниското качество на демокрацията, повтарящите се на около десет години големи протестни вълни, олигархическите тенденции, демографията, тротоарите, Монтана и Видин, и т.н.

И оптимистичната и песимистичната теория за българския народ могат да бъдат обилно подкрепени с факти и данни както от съвремието ни, така и от близкото минало: ценителите на високата литература в жанра познават трудовете на Иван Хаджийски и Румен Аврамов.

И двете теории – и оптимистичната, и песимистичната - обаче са като цяло останки от езическото ни минало

от желанието да разберем дали Фортуна (Тангра-Танакра, слънцето, Дионис, медовината или в каквото там са вярвали древните българи, славяни и траки) ни е намигнала благосклонно, или пък ни се е фръцнала обидено.

Ненаучният характер на двете теории може лесно да бъде демонстриран по Карл Попър: няма емпиричен факт, който да ги опровергае, да разколебае веднъж завинаги оптимизма на оптимиста, както и песимизма на песимиста. И наистина, помислете си, какво би трябвало да се случи през тези 24 години, за да изчезнат било оптимистите или песимистите. И САЩ да бяхме настигнали по богатство, песимистите щяха да се тюхкат заради финансовата криза от 2008 г. И до Бангладеш да се бяхме сринали, оптимистите биха посочили, че в Бангладеш мнозинството са щастливи, решили са демографските въпроси и пр. А ако една теория не може да бъде категорично отхвърлена на базата на факти, тогава тя е по-скоро в сферата на фантастиката, религията и метафизиката.

В този смисъл най-хубавото, което се случи през последните две десетилетия, е

появата на хора, които вярват, че съдбата им е в техните ръце

независимо от longue durée настроенията на Фортуна. Студентите в Ректората например са такива хора. "Аргументите" в полза на това, че те нищо не трябва да правят, са безкрайни: ще стане по-лошо, ще се върне ГЕРБ на власт, нямат искания, имат твърде крайни искания, не ги подкрепят други групи достатъчно, реформаторите и ГЕРБ ги подкрепят, манипулирани са (както всичко останало), олигархия няма, олигархия има навсякъде по света, по-добре фасадна демокрация от авторитарна диктатура и т.н. Всичко това е от арсенала на оптимистично-песимистичните псевдотеории: или нищо хубаво не може да се случи, или нещата са добри така или иначе. И в двата случая обаче не може и не трябва нищо да се прави. Тези, които опитват, нещо не са наред ("свестните у нас считат за луди").

Слава Богу, че вече не всички мислят по подобен начин. Защото в една фаталистична среда демокрацията не функционира добре.

Във фаталистичната среда се налагат мълчание, снишение и търпение:

скандал – дори от мащабите на "Пеевски" – не е достатъчен за оставка (зер може да стане по-лошо). А след него пък всички други скандали изглеждат по-малки – например "Бисеров" – та дори не им се обръща достатъчно внимание, за да разклатят властта. Липсата на доверие в управляващите вече не е проблем, защото по-важен е страхът, че ситуацията може само да се влоши. Бежанците тук идват на помощ, за да ги размахваме като плашила...

Както тези примери показват, фаталистичната България не е безвъзвратно останала в миналото. Нейното всекидневно присъствие поставя въпроси за това доколко сме успели в нашия "преход". И тези въпроси не са към Народа с главно Н, а към всеки поотделно (тук Румен Аврамов е много прав). Ето един такъв въпрос, например: Защо, след като 60% от хората са съгласни с исканията на студентите, улиците на София и на големите градове на страната не са всекидневно пълни с хиляди протестиращи?

Боя се, че фаталистичната България обитава много индивидуални, иначе свободни и прекрасни, души и тихичко им нашепва: нищо няма да се промени, ще стане по-лошо, няма алтернатива, царят е гол, но какво от това – не е чак толкова студено, и без нас проблемът ще се реши... Докато това са настроения на мнозинството, българският преход ще продължи да ни тежи като участ, като съдба – страната ще се люшка между институционалната демокрация и съдържателното верноподаничество на властта, каквато и да е тя. Затова най-глупаво е да излизаме с било то оптимистични или песимистични анализи на 24-те години от падането на Берлинската стена. Още по-лошо - с конспиративните им подобия, според които САЩ, Русия, Турция, българският политически елит като цяло, ДС, Сорос, тинк-танковете и т.н. са саботирали успеха на страната (или пък са го причинили).

Всичко това не означава, че обективни оценки не могат да бъдат давани. Ако трябва да обобщим с едно изречение, през прехода сме постигнали много, но имаме още дълъг път. И да не забравяме, че по причини, не всички от които зависят от нас, сме все пак сред първия привилегирован милиард на човечеството. Затова, вместо да следим за знаците на Фортуна – дали е благосклонна или не – по-добре е

да се концентрираме върху всекидневните решения, които правим, защото те, а не нещо друго имат значение

Например причината всички да търпим всекидневни политически скандали и циркаджилъци, управление без минимум кредит на доверие и варварски нападения върху хора заради цвета на тяхната кожа е само една: решението на мнозинството от гражданите да си останат вкъщи, да не правят нищо, да се забавляват с цирка и да се страхуват, че нещата може да бъдат и по-зле.

Хубавото на демокрацията е, че тя позволява автономно, свободно всеки да реши какво да прави. Лошото е обаче, че индивидуалните автономни решения невинаги водят до колективна рационалност: те могат да произведат и една апатична, фаталистична общност. Ежедневната задача на всеки един е от нас е да не позволи това да се случва. Тази задача е актуална сега, надявам се да бъде актуална и занапред. Дали са минали 24 или 204 години, няма особено значение, защото свободата и автономното мислене не са форма на колективен навик.

За какво да се договорят партиите

http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/11/04/2174104_za_kakvo_da_se_dogovariat_partiite/


Предсрочните избори наближават и най-важният политически въпрос става какво ще се случи на тях и след тях. В една демокрация изборите са естествен начин за решаване на продължаваща  правителствена или парламентарна криза. Макар че номинално имаме и парламент, и правителство, едва ли някой би спорил сериозно, че те почти не функционират, а участват в нещо като проточил се вече пети месец "сървайвър". Тъй като едва ли такава ситуация може да продължи още дълго, ето няколко точки, около които основните политически сили в страната могат и трябва да се обединят:

До предсрочни избори трябва да се стигне преди още по-голяма загуба на управляемост.

Позицията "ще стоим на власт, докато държавата не се е срутила" е безотговорна, защото тази позиция води до дестабилизация, отслабване на институциите и ескалация на протестите: вече започнаха да се чуват и призиви за обща стачка. Ясно е, че протестен потенциал има и той само ще се увеличава с идването на зимата. За да се избегне подобна ескалация, е необходимо спешно договаряне на дата за избори.

Дългият хоризонт за тези избори е месец май: по-добре е те да бъдат проведени и по-скоро, след като се стигне до съгласие за изпълнение на концентрирана управленска програма в един по-къс срок. Като цяло бюджетът на Орешарски е добър бюджет за едно де факто служебно правителство: той не прави сериозни промени спрямо предходния, а поредица от умерени вътрешни преразпределения. В този смисъл той може да ни отведе до предсрочните избори, но не е инструмент за правене на активна, дългосрочна, реформаторска политика. Колкото повече отлагаме изборите, толкова повече отсрочваме подобни политики, от които се нуждаят почти всички сектори: от енергетиката до здравеопазването.

Договаряне на служебен министър-председател.

Ако управляващите се съгласят да обявят дата за избори отсега, редно е и президентът Плевнелиев да поеме ангажимент да назначи служебен премиер, съгласуван с основните партии. Консултации по този въпрос могат да започнат веднага след обявяването на датата. Една такава стъпка ще разсее страховете, че едва ли не Борисов ще стане служебен премиер и ще се върне по този начин на бял кон. Един такъв ход ще елиминира и евтините опити на определени партии да си правят пропаганда на гърба на служебното правителство и активно да работят против него (както се случи тази година).

Договаряне на мораториум върху политико-медийните партньорства.

Има големи медийни групи у нас, които са се превърнали в проправителствени пресслужби, независимо от това кой е на власт. От това страда не само медийната среда, но най-вече политическата сфера, защото всъщност става дума за търговия на медийно влияние срещу политически услуги. Не е случайно от тази гледна точка, че в класацията на "Форбс" за влияние фигури като Цветан Василев и Делян Пеевски излязоха начело. В такъв тип влияние има силни олигархични тенденции, които всъщност запалиха и протестите у нас (ако някой още не е разбрал). Затова е редно големите партии да договорят общи мерки за преодоляване на тази ситуация, които да започват с декларация, дефинираща проблема и джентълменско споразумение за прекратяване на калните борби в жълтите издания.

Това са "меки" мерки, но те имат потенциал да фокусират обществено внимание по правилен начин върху връзката медии-политика, както и да дадат легитимност на последващ мониторинг от страна на гражданското общество. Необходимо е и приемането на етически кодекс за отношението на партиите към медиите: може да бъде създаден и специален граждански съвет, който да излиза с доклади и препоръки по отношение на спазването на кодекса. Тъй като медиите в България не успяха да договорят и да спазват общи етически правила, ще е добре, ако партиите им дадат добър пример в това отношение. Като "по-твърди" мерки в тази област трябва да бъде засилен контролът върху МВР и службите като източник на компрометираща информация за политически опоненти. Трябва да се създаде и работеща парламентарна комисия за т.нар. частни ГДБОП и връзките им с медии и издания. Други общи мерки за подобряване на медийната среда ще са също необходими, но това е голяма тема, която многократно е била обсъждана.

Договаряне на отказ от сътрудничество с партии, несподелящи принципите и ценностите на ЕС.

Основните партии в България, които са с ясни про-европейски позиции, трябва да се ангажират, че в следващия парламент няма да разчитат на подкрепа от популистки и националистки формации от типа на "Атака". Фарсът с мораториума за земята ясно показва какви са негативите от подобно сътрудничество; същото се отнася и до зачестилите фашизоидни изблици по отношение на бежанците. Опасността е, че в един момент антиевропейските партии започват да налагат своите приоритети, излагат България във вътрешен и международен план и нанасят непоправими вреди на демокрацията. Отказът от сътрудничество с подобни партии трябва да важи дотогава, докато те отказват да ревизират проблематичните си възгледи. Може да се помисли и за договаряне на обща декларация на проевропейските партии, изтъкваща най-важните принципи на нашето еврочленство: спазването на договорните задължения и правото на ЕС; европейска солидарност; заклеймяване на ксенофобията и т.н. Защитата на българските интереси в Европа само ще спечели от един такъв ход, а той ще стабилизира и политиката у нас.

Договаряне на раграждането на контрадържавата.

Един от най-срамните епизоди в демократичната ни история е инженерното пресъздаване на гражданска активност. Контрапротестите пред НДК, протестите пред ВСС, автобусите със симпатизанти от провинцията, които не могат понятно да обяснят защо са дошли, мобилизирането на футболни фенове и агитки за качулата "демокрация", изработването на контрастудент и т.н. са истински тревожни явления. Тяхната естествена кулминация е създаването на контрагражданин и (не дай си Боже) контрачовек. И именно тези, които най-много се възползват от подобни форми, са най-много загрижени за евентуални протести и след едни нови избори: явно, знаейки колко лесно подобни контраактивности могат да се организират, те се боят, че и друг може да ги използва. Ако тази тенденция не се прекъсне, България ще започне да прилича все повече на Русия, където има "управляема демокрация" и където изборите и политическата активност са нещо като военно учение за проверка на административния потенциал на държавните служители, партиите на властта и назначената опозиция. Все пак сме още далеч от подобни висоти, но основните партии имат обща отговорност да не ги достигнем. Хубавото е, че контраполитическата дейност вече е лесно разпознаваема - това е и една от ползите на дългите протести. Ако партиите се ангажират публично да не я вършат, лесно може да бъде проследено дали спазват това обещание.

Сигурно има още области, в които партиите могат да търсят разбирателство и договаряне, но и тези са достатъчно, за да стартира един разумен процес на рестарт на политическата система. Първите две области са от ключово значение за началото на процеса, докато следващите три са важни за неговия краен успех. Този успех ще се състои в нов парламент и ново правителство, имащи основание да искат доверието на хората под формата на мандат за сериозна, дългосрочна политика.

Предложения за промени в правилника на "четирийсе и второто" НС

http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/10/23/2166168_predlojeniia_za_promeni_v_pravilnika_na_chetiriise_i/



С оглед на преосмислянето на някои доктрини на парламентаризма у нас и издигането му на по-високо ниво след тълкуването на конституционни и законови текстове от КС, ръководството на парламента и другите уважаеми депутати предлагам за публично обсъждане следните промени в правилника на НС. Целта е нормите да отговарят на създалата се практика, както е редно в една правова държава:

...

Чл. 44. (1) Редовните пленарни заседания на Народното събрание се провеждат в понеделник, вторник, сряда, четвъртък и петък от 9,00 до 14,00 ч. Заседанията могат да бъдат удължавани, но с краен срок не по-късно от половин час преди започване на антиправителствените протести.

(2) Всяка сряда се провежда обсъждане на вот на недоверие, а в четвъртък този вот се гласува като постоянна форма на парламентарен контрол. Основанието за гласуване на седмичния вот на недоверие се тегли чрез жребий предходната неделя по БНТ и БНР. Ако изтегленото основание се е падало в предходните шест месеца, вносителите на вота имат право да поискат ново теглене или да се премине към обсъждане и гласуване на вот на недоверие без особено основание.

(3) Останалите дни са за срещи с избиратели (или избягването им), включително в избирателните райони.
...

Чл. 48. (1) Председателят открива заседанието, ако присъстват повече от половината от народните представители.

(2) Установяването на присъствието става чрез електронната система или когато повече от половината народни представители са си седнали на работното място - парламентарната банка - и този факт е безспорно установен от квесторите. Ако депутат е прав и неподвижен или се движи по посока на мястото си, квесторите го броят за седнал.

(3) Ако депутатът се движи по посока на изходите на заседателната зала, квесторите броят ¾ депутатско присъствие, преди центърът на тежестта му да напусне пленарната зала, и ако не направи междувременно завой обратно към мястото си. Ако депутатът се намира в сградата на НС, но е извън пленарната зала, квесторите броят ½ присъствие до окончателното изнасяне на центъра на тежестта му навън.

(4) В случаите на обсъждане и гласуване на вот на недоверие, ако депутат се намира на не повече от 20 метра от сградата на НС, квесторите броят 1/3 депутатско присъствие.

(5) Крайното число на присъстващите депутати се закръглява към най-близкото цяло число. В случаите на обсъждане и гласуване на вот на недоверие се закръглява към най-близкото по-голямо цяло число.

...

Чл. 60. (1) Председателят прекъсва заседанието за определено време на всеки 15 минути. При липса на шум или безредие, с което се пречи на работата на народните представители, или когато важни причини го налагат, непрекъснатото заседаване може да бъде удължено до половин час.

...

Чл. 61. Членовете на Министерския съвет имат право да присъстват на заседанията на Народното събрание. В тези случаи председателят на Народното събрание обявява всичките му изходи за задни и нарежда всички бели автобуси да напуснат веднага паркинга на НС. Персоналът на парламентарната лавка остава на разположение до второ нареждане. Депутатите имат готовност за евентуално отлагане от страна на председателя на заседанията, насрочени за следващия ден, включително чрез телефонно обаждане от чужбина.

Чл. 62. (1) Гласуването е лично. Гласува се "за", "против" и "въздържал се". Също така може да се гласува със: "за конкретното предложение, но против правителството и мнозинството", "за конкретното предложение, но само за да не се завърне опозицията на власт", "против конкретното предложение, но само за да има достатъчен кворум и да се избегнат предсрочни избори" и "въздържал се само за да не ходи цялата група в чужбина". Въвежда се и гласуване "за предложение, противоречащо на европейското право, но звучащо добре на някои избиратели", както и "против очевидни физически закони, стига с това да се привлече медийно внимание".

...

Чл. 127. (1) Народният представител не може да изпълнява друга държавна служба или да извършва дейност, която според закона е несъвместима с положението на народен представител.

(2) Народното събрание може да назначи народен представител на друга държавна служба. Народният представител не губи мандата си, ако не е разбрал за своето назначение и поради това не е подписал документ за стъпване в длъжност. Същото важи и в случай че въпреки съществуващи съмнения за това дали депутатът е разбрал или не за своето назначение, той не е успял да положи подписа си или пък да консумира власт, полагаща се на новата му длъжност, след което в кратък срок е размислил и заявил, че не приема назначението.

(3) Народният представител не губи автоматично мандата си, дори тържествено да е положил клетва пред НС като титуляр на новата длъжност. Същото важи и в случай че кратковременно е консумирал новата длъжност, включително чрез телесно присъствие на новото си работно място. Тези хипотези не водят до загуба на мандат, ако кратко време след назначението и евентуалното полагане на клетва депутатът размисли и реши да се върне в парламента. Тогава Народното събрание отменя решението си за неговото назначаване, дори ако такава отмяна е противоконституционна. Кратко време означава разумен срок, в който депутатът може да добие представа за истинската природа на новата служба, но същевременно недостатъчен, за да изличи депутатската му природа.

(6) Депутатът губи мандата си, ако е назначен на друга държавна служба, приел е назначението, консумирал е новата си длъжност и не е размислил и решил да се върне в НС. Мандатът се губи и при смърт на депутата, ако той не възкръсне в разумен срок.

Тест за реформатори

http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/10/16/2162091_test_za_reformatori/


Моля изберете един отговор на всеки един от въпросите:

А) Какво е отношението Ви към евентуални предсрочни избори?

1) Предсрочните избори са задължителни, независимо от това дали ГЕРБ ще се върне на власт чрез тях

2) Предсрочни избори трябва да има, когато Реформаторският блок (РБ) укрепне достатъчно, за да е първа политическа сила

3) Предсрочни избори трябва да има, когато опасността да се върне ГЕРБ на власт е отминала

4) Предсрочни избори не са задължителни, тъй като протестите свършиха най-важното: постигнаха оставката на Пеевски и очертаха ясни червени линии, които никое правителство не бива да прекрачва

Б) Какво е отношението Ви към протестите?

1) Протестите са ключово важни не само за възстановяването на политическия морал в страната, но и за успеха на РБ. Тяхното евентуално затихване много вероятно ще го обрече на маргинализиране

2) Протестите изиграха своята роля в морален план и дадоха достатъчно инерция на РБ за успешен старт: сега основното е укрепването на политическия и административния капацитет на новата формация

3) Протестите бяха срещу БСП, ДПС и ГЕРБ. Затова беше много важно те да започнат да затихват, когато ГЕРБ се "опитаха да яхнат" протеста на 4 септември

4) Протестите бяха основно срещу безумното назначение на Пеевски и естествено започнаха да намаляват, когато се политизираха с искания за оставка на правителството и нови избори

В) Какви са основните задачи на РБ към момента?

1) Да работи за укрепването на крехката (и напоследък разпадаща се) антиправителствена "коалиция" – протестиращи, най-големите телевизии, парламентарна опозиция (ГЕРБ), неправителствени организации – за постигането на основната цел: оставка и предсрочни избори

2) Да използва инерцията, създадена от протеста, за сериозно позициониране на РБ в политическия живот на страната

3) Силно да се разграничи от ГЕРБ, за да стане ясно, че РБ е за качествено нова политика, а не е патерица на морално провалил се играч

4) Да изработи поредица от политики, които могат да станат основа за едно дясно политическо обединение на следващите избори

Г) Каква трябва да е ролята на РБ в следващия парламент

1) Вратата за коалиция с БСП, ДПС, "Атака" трябва да е затворена. По отношение на ГЕРБ всичко зависи от стъпките, която тази партия прави, за да се дистанцира от полицейщината, Пеевски и т.н. Все пак една коалиция, подкрепена от ЕНП, не е изключена, тъй като е важно РБ да участва в управлението на страната

2) Блокът би участвал в управлението заедно с ГЕРБ, но само ако РБ е по-голямата партия и може да диктува своите условия

3) Коалиция с ГЕРБ е толкова лошо морално падение, което е сравнимо с оставането на власт на Орешарски. Основната роля на РБ е на морален стожер във всеки парламент, а участието във властта е второстепенно

4) Важното е РБ да влезе в следващия парламент, за да има представителство на традиционно десните в България

Отговори:

Съберете точките, които получавате (номерът на отговора отговаря на точките, които добивате за него):

4 т. – Вие продължавате да протестирате! Keep walking! Наздраве и не се отчайвайте! Нищо, че лидери на РБ вече рядко се виждат на протеста. Нищо, че коментаторите говорят за "затихването на протеста" и спряха да ви забелязват. Вие сте убедени, че с политическото си поведение променяте страната, че смисълът на политиката е в реалното участие на гражданите в партии и движения, както и в реалното участие на партиите във властта. Правилно вярвате, че времето е от същностно значение в политиката – когато днешната работа се отложи за утре или за неопределено бъдеще, настъпва бавна деградация на политическото пространство. Политиката също така е избор на по-доброто във всеки един момент, а не чакане за избор на идеалното в неопределеното бъдеще. Както Уди Алън го каза наскоро – Whatever works. Стига наистина да работи и да е по-добро от настоящото състояние на нещата.

5 - 8 т. – Вие сте партиен строител и стратег по душа. Обичате постепенните стъпки и дългосрочните стратегии, които с всеки изминал ход подобряват позицията ви. На фона на българската политика в момента стоите малко странно, защото се грижите за институции, принципи и организации, за които хората вече нямат търпение. Но вие се надявате да образовате хората, да ги накарате да разберат, че без необходимите структури и институции, без съдебна система например нищо не може да се получи. Времето е ваш съюзник, но и ваш враг. Страх ви е, че ще изпуснете момента, но ви е страх и че не сте още готов за решително действие. С колебанието си привличате вниманието на публиката, но докога?

9 - 12 т. - Вие сте морализатор от леко досадния тип. За вас РБ не е нищо повече от ДСБ 2 и се ядосвате, че в проекта са се намърдали хора и организации със съмнителна морална репутация. Ако трябва да сте честен, те са ви по-неприятни и от Пеевски, който така или иначе е изпаднал от моралния Ви радар. Политиката има нужда от морален компас – това е основното: някои малки компромиси за постигането на тази цел са оправдани, но всичко си има граница...

 13 - 16 т. - Вие сте естетически реформатор. На вас ви харесват хората и естетиката на РБ, но чисто съдържателно-политически може да сте и в друга партия. Може би не и "Атака", но и това не е сигурно.

Ако смятате, че тестът не описва всички възможни позиции, сте прави. Тестът е хегелиански в схващането, че всичко действително е разумно. За да го опровергаете, опитайте се да формулирате позиция, която да я няма в теста и да не е вътрешно противоречива. След това моля попълнете отново оригиналния вариант за успокоение.