събота, 25 март 2017 г.

Европейският съюз на 60 (портал "Култура")


  1. 70 години траен мир в Европа.
  2. БВП на ЕС за 2015 г. е 26% от световния вътрешен продукт. Ако Великобритания се брои отделно, този процент спада до 22%. За сравнение към момента САЩ имат 24%, Китай -15%, а Русия – около 2% от световния БВП. Докато делът на Китай расте, тези на ЕС, САЩ и Русия намаляват. Днес ЕС представлява най-голямата световна икономика.
  3. Население – 500 млн. През 1900 г. около четвърт от световното население е живеело в Европа. Днес европейците (ЕС) са само 6-7% от населението на света. Ако тези тенденции продължат, през 2060 г. населението на ЕС ще спадне до 4% от световното.
  4. Средната възраст на Европа е 45 години, на Северна Америка – 40, Азия – 35, Африка – 21.
  5. Данните за населението – брой и възраст – показват, че мигрантският натиск върху Европа само ще се засилва. Те също показват, че ако желае да се запази като една от най-големите световни икономики, тя има нужда и от доста по-голямо население.
  6. ЕС разчита за защитата си на НАТО, където основната финансова и военна тежест се носи от САЩ. С излизането на Великобритания тази зависимост само ще се засили. Настоящите военни бюджети го показват:
  • САЩ – 682 млрд. долара,
  • Китай – 251
  • Русия – 113
  • Великобритания- 58
  • Франция – 51
  • Германия – 46
Ако Германия повиши разходите си за отбрана до 2% от БВП (договорения минимум за НАТО), нейният военен бюджет би бил около 70 милиарда долара. Дори при сегашното състояние на нещата, съвкупните военни бюджети на страните от ЕС са по-високи от този на Русия.
  1. Европейските общества са сред най-равните в световен мащаб. GINI индексът на всички членки на ЕС се движи между 22 и 37. Средната стойност за ЕС е 31. България и Румъния в момента са на 37, което е висок показател. Дълго време ние бяхме между 33 и 35 (за периода 2007-2015 г.). Въпреки спада за 2016 г. в сравнителен план България е различна от неевропейски държави като например САЩ, Русия, Мексико и Чили с индекси около и доста над 40.
  2. Средното доверие в ЕС е 36% като тенденцията през 2016 г. е към нарастване. Доверието в ЕС е по-високо от средното доверие в националните управленски институции. 49% от българите се доверяват на ЕС, докато само 12% имат доверие на Народното събрание и 24% на правителството (за 2016 г.).
  3. 81% от населението на ЕС одобрява свободното движение на хора, които да могат да работят, да учат и да правят бизнес навсякъде в съюза.
  4. 70% от хората в еврозоната подкрепят еврото; за целия ЕС този процент е 58.
  5. 82% от европейците смятат, че свободната пазарна икономика трябва да бъде съчетана с висока степен на социална защита.
  6. 69% от европейците искат обща политика по миграция. 61% са позитивни към миграция от други държави от ЕС. 56% са срещу имиграция от страни извън ЕС.
  7. Две трети от европейците смятат Европа за място на мир и стабилност в един все по-неспокоен свят.
  8. 69% от европейците одобряват Договора от Рим, с който са създадени ЕИО и Евратом.
  9. 60% от европейците смятат, че трябва да има повече съвместно вземане на решения на европейско ниво в области като укрепването на мира и демокрацията, борбата с тероризма, гарантирането на равенството между мъжа и жената.
  10. 74% от европейците смятат, че трябва да има обща политика по отбрана и сигурност.
  11. 70% смятат, че трябва да има обща енергийна политика. За България ползите от такава обща политика биха били безспорни: налагането на европейски правила наскоро накара „Газпром” да започне преговори за драстично сваляне на цената на газа за нас.
  12. 64% смятат, че трябва да има обща външна политика.
  13. 86% от европейците одобряват програмата Еразъм за обмен на студенти и преподаватели.
  14. Износът на България за ЕС е равен на 27% от БВП.
  15. Преките инвестиции от ЕС в България са 6% от БВП.
  16. Годишните трансфери на безвъзмездни средства от ЕС към България са 2.7% от БВП за последните десет години.
  17. От 2000 г. реалният БВП на глава на населението в България се е удвоил. Темпът на прираст на БВП у нас е 4.1 при средно за ЕС 1,5 за 2016 г.: това показва, че България настига останалите държави, макар и с по-бавни темпове от Румъния (4.4).
  18. Като обем на икономиката си България в момента е равна на Хърватия и почти два пъти по-малка от Словакия. Това показва, че страната има много сериозен потенциал за ускорено икономическо развитие и растеж при добри политики и устойчива, стабилна среда.
  19. Сравнена със страни като Сърбия, които не са член на ЕС, България ги изпреварва по всички основни показатели, което – по отношение на Сърбия – е прецедент за последните 100 години.
  20. Всички държави членки на ЕС са „свободни” по индикатора за демокрация на „Фрийдъм Хауз”. С най-нисък индекс е Унгария (76). Наши съседи, които не са членове на ЕС, като Македония, Турция, Грузия, Армения, са класифицирани като „частично свободни”. Турция с индекс 38 бързо се приближава към групата на „несвободните” държави – Русия (20); Беларус (20); Азербайджан; Казакстан е с дори по-ниски стойности. Българският индекс е 80.
  21. 66% от европейците се чувстват европейски граждани; при българите този процент е 49.[i]
  22. Ханс Кристиян Андерсен е част от общото европейско културно наследство. Една от приказките му започва така: „Тоя, който извърши най-невероятното, ще получи ръката на царската дъщеря…” Един момък направил най-сложният часовник, който светът познавал дотогава. Всички признавали, че това е най-голямото чудо, което са виждали. Но дошъл друг момък с брадва и строшил творението, като твърдял, че е направил още по-голямо, още по-невиждано чудо.
  23. На 60 години ЕС не е перфектен, но безспорно представлява най-сложният политически часовник, който светът познава: в него са съчетани принципите на националния суверенитет и постепенната федерализация на области като единния пазар, валутната политика, правната регулация, сигурността и т.н. ЕС с право претендира да бъде третиран като голямо постижение на европейците и човечеството. Както Андерсен е предвидил обаче, всяко такова чудо неудържимо привлича и хората с брадвите. Такива ще видите от българо-турската граница до сърцето на Париж и Лондон. 
 _________________________
[i] Всички данни са от официални източници като Евростат, Евробарометър, НСИ, Бялата книга за бъдещето на Европа.

вторник, 21 март 2017 г.

Какво още ни отне демокрацията? (Club Z)


Какво още ни отне демокрацията?

Наръчник в помощ на Корнелия Нинова
 
19.03.2017, 21:52 ч.
последна редакция 19.03, 22:03 ч.




Демокрацията ни отне много:
- Задължителната физзарядка;
- Кафето от цикория "Инка";
- Задължителното участие в манифестациите;
- Бригадите по два пъти годишно;
- Двете години в казарма за мъжете;
- Руския автомобилен парк;
- Изходните визи;
- Програмата "Время" на руски в петък по БНТ;
- Задължителния руски филм след нея;
- Страха да не те чуят;
- Военното обучение в училище;
- Истмат, диамат, история на БКП;
- Цензурата;
- Вицовете за Живков, Брежнев, Чапай и Петка, грузинците и арменците, чукчите...;
- Трудовите войски за малцинствата и буржоазните семейства;
- "Суперпродукциите" "Хан Аспарух";
- Вестниците, нарязани на парчета в тоалетните;
- Универсалната миризма в същите;
- Ленинските съботници;
- Доброволните отряди;
- Дисидентите;
- Почивките с колеги в профсъюзните станции;
- Индустриалните "гиганти", генериращи пушек и загуби (Кремиковци, Химко...);
- Непосилните външни дългове;
- Плановете да се присъединим към СССР;
- Храненето на смени;
- Партийните секретари;
- Дружбата от векове за векове, която е като въздуха и слънцето...;
- Комсомола;
- Отечествения фронт;
- Страха от неочакван ядрен край на света;
- Задължителното гласуване на избори с един кандидат;
- Митингите в подкрепа на смяната на имената на турците;
- Портретите на Живков и Брежнев навсякъде;
- Възможността да си купиш имота на турски "екскурзиант" на безценица;
- Невероятната скука на новините;
- Опашките за банани и портокали за Нова Година;
- "Скъпите магазини" за дефицитни стоки като маслини и мандарини;
- Тридневните траури при смъртта на съветските лидери;
- Корекомите за "вносни" стоки с твърда валута;
- Презаписите на касетки от плочи, донесени някак от зад "Желязната завеса";
- Номенклатурата;
- Бозата от 6 стотинки;
- Лагерите: детски, бригадирски, затворнически;
- Киселото мляко от 23 стотинки;
- Бял хляб за 40 стотинки;
- Салам "Петрохан" (скъп беше). Същото важи за "Закуска";
- Марципана от соя;
- Мавзолея и мумията в него;
- Жителството;
- Пропуските за граничните райони;
- "Евиния" плаж;
- Детската асамблея "Знаме на мира";
- Полякините, продаващи "Нивея" и "Бич може";
- ГДР;
- Дружинните ръководители;
- Масовото писане на доноси; 
- Режима на тока и водата;
- Панелното строителство;
- Невъзвръщенците;....
.......................................
- Младостта.
Как човек да не се умили? Моля допълвайте!
Коментарът е от фейсбук профила на Даниел Смилов, заглавието и подзаглавието са на Клуб Z

понеделник, 13 март 2017 г.

Европа на скорост (портал "Култура")


Даниел Смилов
Бялата книга за бъдещето на Европа, която комисията на Юнкер публикува, не е заговор срещу България. Тя предвижда пет възможни варианта, един от които е т.нар. „Европа на различни скорости”. Всъщност в текста той е наречен по друг, далеч по-точен начин: тези, които искат, правят повече.
Тоест идеята не е да бъде „пратена” България и Източна Европа като цяло в някаква глуха линия. (Освен ако тези държави не го искат много.) Веднага обаче у нас наскачаха поборници срещу „многото скорости” и се забърка обичайната хранителна каша от 50% неразбиране и 50% нежелание за разбиране. С тази фуражна смеска традиционно се угояват политическият опортюнизъм и патриотарството, но в този случай на същата ясла ще се наредят май и по-елитни породи.  
България трябва да е против изолацията й от бъдещи интеграционни процеси в ЕС – по това спор няма. Но за да се избегне подобно развитие, далеч не е нужно да се блокира всеки възможен опит за придвижване на интеграцията напред. А това, което изглежда възможно към момента, е единствено опция 3 от бялата книга: тези, които искат, правят повече. 
В капана на невъзможната промяна 
Големият проблем на ЕС е, че сега той не може да отговори с позитивна промяна на натрупаното недоволство спрямо него. Всяка по-значима реформа би изисквала предоговаряне на основополагащи споразумения от всички 28 държави (27 след напускането на Обединеното кралство). При тази консенсусна процедура се случва следното:
  • първо се водят тежки преговори, при които се работи на принципа на най-малкото общо кратно. В резултат се договарят минимални и често недостатъчни реформи;
  • те се подписват, но при ратификацията – било то в парламент, или особено на референдум – някоя от държавите (а в някои особени случаи и провинции като Валония), провалят цялото начинание като гласуват против.
Така пропадна конституционният договор, подписан триумфално в Рим през 2004 г. Така първоначално пропадна и наследникът му – Лисабонският договор – който „мина” едва на втори референдум в Ирландия. В настоящата ситуация е ясно, че ако се търсят консенсусни реформи за всички 27 държави, все ще се намери поне една да сложи крак на общото начинание.
Фриц Шарпф е нарекъл вземането на решения от много субекти с консенсус „капан” (joint-decision trap), който винаги работи в полза на статуквото – просто нищо не се променя. Резултатът е стагнация.
Краят на популистката игра 
Този капан е токсичен за ЕС по следната причина. Националпопулистите прокарват тезата, че ситуацията е нетърпима, а те са единствените, които предлагат нещо различно – екзит. Те структурират избора на хората по следния начин: или статуквото (проевропейските партии), или екзит (популистите, скептиците). Така целият „протестен вот” отива за тях, както стана на Брекзит референдума: те обраха гласовете на всички, които искат някаква промяна. В резултат всички граждани получиха най-крайното решение, за което далеч не бяха мечтали единодушно.
Популистката игра е проста като гореспоменатата фуражна смеска. Хвърляте бомбата, че ако не се „направи нещо”, еврозоната ще се разпадне, защото Италия имала 170% от БВП дълг. Не пречи, че това не е вярно (дългът е 132,7% и се обслужва). Ако допускането е, че нищо значимо не може да бъде направено, така или иначе „аргументът” вече е спечелил: създадени са страх и чувство на безпомощност на ЕС. Или пък настоявате при всеки терористичен акт да се „направи нещо”. Колкото повече терористични актове, толкова по-добре за популистите. Ако няма такива, се търсят бежански семейства или католически свещеници, за да се изгонят. А посланието пак е, че ЕС е безпомощен и единственото смислено действие е неговото разграждане, ренационализирането на политиките. „Смисълът” на всичко това е в наддаването на националпатриотично живо тегло.   
Ако „тези, които искат, правят повече”, на тази популистка игра ще се сложи край. Искате повече сигурност. Добре, тогава нека тези, които наистина искат това, да отидат напред в общото пазене на границите и създаването на обща армия. Да кажем, Унгария и Полша не искали (макар че Орбан е за обща отбрана). Добре, няма проблем. От 27 държави преговори ще започнат между 25. От тях крайния вариант могат да подпишат 24, а да го ратифицират 22. От отпадането на държави провал няма да има обаче: ако те размислят, ще се включат на по-късен етап.[i]
Ако това се случи, популистите с тяхната опция „екзит” ще си останат там, където им е мястото: маргинални. Истинският дебат ще е каква Европа искаме и колко бързо бихме могли да я постигнем. А това е много по-смислено от популисткия въпрос: дали Европа ще оцелее?
Каква да е позицията на България 
България не трябва да блокира възможната промяна, защото бъдещето на ЕС зависи от способността му да излезе от стагнацията. На нас ни трябва динамичен, силен съюз и сега е моментът да допринесем за него. Особено когато българското председателство се задава и ще имаме възможност да влияем по-сериозно на дневния ред.
Разбира се, ако „тези, които желаят, правят повече”, за нас също би имало рискове:
  • Риск да се окажем на страната на нежелаещите по вътрешно-политически причини. Националпопулизмът се угои значително у нас и вече не може да бъде подценяван;
  • Риск да се превърне еврозоната в ексклузивен клуб, достъпът до който е перманентно затворен. Това е всъщност сценарият, който не бива да позволяваме. Още отсега трябва да направим стъпки за влизане в еврозоната и да „изтъргуваме” подкрепата си за Европа на много скорости срещу ясна пътна карта за приемане на еврото. По този въпрос има национален консенсус. Като цяло, общият принцип трябва да бъде, че всички държави, стига да пожелаят, могат да се присъединят към новите общи политики в сравнително кратки срокове и при ясни и възможни за изпълнение условия;
  • Риск интеграцията между желаещите да е за сметка на разграждане на някои от досегашните общи политики. Вариант 3 на бялата книга категорично отхвърля тази опция и настоява, че за всички 27 постигнатото досега ще се запази. Ние трябва да превърнем този принцип в абсолютен приоритет, отстъпление от който е недопустимо;
  • Риск да се самоизолираме и да сме пасивни по отношение опитите за интеграция в ключови области, където можем да сме сред „ядрото” от държави. Енергиен съюз, банков съюз, европейска прокуратура и обща отбрана са от жизнено значение за нас. Ако обединим военните си бюджети с останалите 27, например, със същите пари бихме могли да си позволим повече и по-качествено оборудване. Същото важи и за цената на енергийните източници. Това са области, в които ние активно трябва да търсим общи решения; 
Възможен ли е провал?
Да, Европа на много скорости може да се провали по един единствен начин: Франция, Германия или Италия да отпаднат от ключови политики. Ако една от тях излезе от еврозоната например, можем да говорим за тежък провал. Същото би се отнасяло и за повечето от останалите политики.
Европа на много скорости има нужда от лидерство – тя няма как да функционира, ако немско-френският двигател на интеграцията спре да работи. Затова изборите тази година изглеждат решаващи. Ако те преминат според очакваното към момента, ще можем да кажем, че „тези, които искат, правят повече”, е вече стартирала опция. Събирането във Версай на четирите големи държави в този смисъл беше символично: то показва, че в една бъдеща Европа идеите ще се стартират от група инициатори. Малките държави, ако имат добри идеи, могат да се окажат в изключително силна позиция при създаването на „коалиции на желаещите”. Техният глас, макар и не със сила на вето, често ще се оказва с огромна тежест. И като цяло, няма как решения да се вземат срещу интересите на малките държави – те ще запазят досегашните си права на вето в съществуващите общи политики. 
Най-важното е, че в един съюз, където желаещите правят повече, европейската политика ще се отърси от експертно-бюрократичния си облик и ще се превърне в реален сблъсък на идеи за бъдещето на обществата. Нещо повече, тя може да се окаже централната форма на политика на континента, малко по малко изместваща от първото място националната. А това е била мечтата на всички „федералисти”, за каквито в момента са се обявили повечето от българските политици. В духа на Моне и Шуман „Европа на много скорости” може да се окаже един по-пряк, нео-функционалистки път към федерализиране и по-дълбока интеграция. По-пряк в сравнение с опитите за моментално създаване на федерална държава, които така или иначе изглеждат обречени. 
Затова по-добрата метафора е „Европа на скорост”. В момента имаме една паркирана на луксозен паркинг Европа, представляваща возило от най-висок клас. Може би не е толкова лоша идея то да се покара. А пък ако някой иска каручка – проблем с недостиг на фуража, както стана ясно, няма.
_________________________
[i] Лисабонският договор съдържа възможност за засилено сътрудничество, така че Европа на много скорости не изисква предоговаряне на основните договори. В областта на външната политика и сигурността, решението за започване на такова сътрудничество се взема с единодушие в Съвета, което дава възможност на страните да защитят своите интереси.

вторник, 28 февруари 2017 г.

Европа на различни скорости

Доц. Даниел Смилов, политолог: Има опасност да се стигне до Европа на различни скорости с един по-силно интегриран център и държави в периферията
26 Февруари 2017 | 16:33 | Агенция "Фокус"
Политологът доц. Даниел Смилов в интервю за Агенция „Фокус“.




Фокус: Г-н Смилов, след като освен за Брекзит, се заговори и за Грекзит, какво според Вас е бъдещето на ЕС? Има ли опасност той да се разпадне и все повече страни да решат да го напуснат?
Доц. Даниел Смилов: Непосредствена опасност специално от Грекзит за мен няма: гърците показаха, че не искат да напускат ЕС, а и немците едва ли ще искат точно сега да клатят лодката. Т.е. ситуацията в еврозоната е управляема. Обаче има опасност ЕС да премине към организация с променлива геометрия или това, което сме свикнали да наричаме – Европа на няколко скорости. Това е по-притеснително, защото може да се окаже, че тази наднационална организация ЕС се разделя на център, който е далеч по-силно интегриран, и периферия. Еврозоната може да стане този център. Затова страни като България, които все още не са член на еврозоната рискуват да останат в периферията. Все пак, за тези сценарии можем да говорим едва след тази година на важни избори в много ключови държави от ЕС. Изходът от тези избори ще покаже в коя посока ще тръгне съюза. Чуват се обаче все повече гласове за такава Европа на няколко скорости.
Фокус: Смятате ли, че Гърция ще успее да се споразумее с кредиторите си? Има ли риск страната да бъде изключена от еврозоната?
Доц. Даниел Смилов: Гърция не представлява като обем на икономиката системен проблем за еврозоната. Целият й брутен вътрешен продукт (БВП) е около 1% от този на ЕС. По принцип решението за Гърция е по-скоро не въпрос на наличие на ресурси (такива има), а на правило, което ще бъде прецедент за последващи казуси. Моята прогноза като цяло е, че ще има споразумение. Гръцкият дълг малко по-малко сигурно ще бъде и облекчаван, но това няма да стане преди изборите в Германия и няма да се случи с темповете, с които го желае гръцкото правителство. Напрежение ще има, но съм по-скоро оптимист, че то ще бъде управлявано правилно.
Фокус: Какви ще са последиците в ЕС в случай, че и други страни последват примера на Великобритания?
Доц. Даниел Смилов: Последиците най-вероятно биха били в преминаването към такава Европа на няколко скорости с различни форми на обвързаност с евентуалните "напускащи" държави. Самата Великобритания все още е неясен казус, който показва, че "напускането" не е проста и еднозначна работа. Дори и излизайки, Великобритания ще остане по един или друг начин тясно свързана с ЕС. Колкото и да е "твърд" този Брекзит, за който се говори, степента на взаимна обвързаност и на икономиките, и на политическите взаимообвързаности са много сериозни. В този смисъл, дори и с Великобритания ще има някакъв модус на съвместно съществуване, който е доста по-интегриран, отколкото между напълно отделни суверенни държави. Оттам нататък дали ще има следващи излезли държави, е трудно да се предположи. Ако се тръгне по този път, както вече казах, най-вероятното е да се стигне до Европа на различни скорости с един по-силно интегриран център и държави в периферията, които имат различен тип споразумения и обвързаности с ЕС.
Фокус: Възползват ли се страните от затрудненото положение, в което се намира ЕС? Какво според Вас се опитват да постигнат политиците, които лансират идеята за излизането на различни страни от ЕС?
Доц. Даниел Смилов: От моя гледна точка става дума и за политически опортюнизъм. Безспорно има такива настроения сред част от избирателите в европейските държави. Когато има такова търсене, се получава и политическото предлагане от страна на една или друга партия, която капитализира страховете и недоволството. Това, което предлагат тези партии като алтернатива е дълбоко неясно обаче. От една страна, неяснотата произтича от тези взаимообвързаности, които вече са факт. Виждате и с Брекзит какво става. Толкова време след референдума, всъщност малцина имат представа какви ще са точно формите на връзки между Великобритания и ЕС след евентуалното им излизане. Знаете, че в самата Великобритания има и съпротива срещу Брекзит. Наскоро и Тони Блеър, бившият премиер, дори излезе с идея за втори референдум, която в един или друг момент сигурно ще се появи на дневния ред. Този тип неяснота би се случил при всеки един последващ опит на държава да излезе от ЕС. Тази неяснота само подчертава факта, че няма реална, релефна алтернатива на сегашното състояние. Очевидно, Европа не може да се върне към ситуацията през 19 век или началото на 20 век, когато е имало силно конкурентни суверенни държави, които защитават с оръжие своите интереси. За да не се стига до това, пак ще трябват договори и в икономическо, и в политическо отношение. Дори в тази си форма ЕС да бъде отхвърлен от една или друга държава, тя трябва да го измисли на ново под друга форма, ако не иска да се върне в доста неприятна ситуация от историческа гледна точка.
Фокус: Кои са основните предизвикателства, които стоят пред ЕС оттук насетне?
Доц. Даниел Смилов: Първото, което ще определи курса, е да се види резултатът от изборите тази година във Франция, Германия, Холандия. Уплахът от Брекзит и избора на Доналд Тръмп в САЩ дават шансове на тези, които можем да наречем основни проевропейски партии. Вероятно е те да се представят добре на тези избори с малки изключения. Това би укрепило ЕС и би му дало възможност да мисли по-спокойно за различни реформи и изход от кризата. Иначе, нещата, които трябва да бъдат решени, са в няколко плана. Първият е еврозоната и евентуално укрепването на фискалната интеграция. Това няма да се случи лесно, а е по-скоро средносрочна задача. Стъпки към нейното решаване трябва да бъдат предприемани. Вторият проблем е миграционният и този с бежанците. Той до голяма степен е решен и това, което остава като предизвикателство е специално средиземноморският път и преговорите със страни като Либия, откъдето идва в момента големият поток от мигранти. Другата трудност е доколко споразуменията с Турция и Ердоган ще се окажат трайни. Това са двете чувствителни точки. Третата точка е дебатът за дългосрочното развитие на ЕС – визията за това какво ще се случи след евентуалното преодоляване на тези по-конкретни кризи. В момента ЕС е в един модус на оцеляване, което е слаба позиция. Очевидно тези, които биха искали да го запазят, трябва да бъдат по-амбициозни и да излязат с визия за европейското развитие, която да е атрактивна и за избирателите в държавите.

Люба АЛЕКСИЕВА

събота, 11 февруари 2017 г.

Алхимия: от страхове – надежда! (портал "Култура")



Даниел Смилов

“Да превърнем страховете на хората в надежда за нацията!”

Най-после един честен лозунг за предстоящата кампания! Жалко че ГЕРБ го свалиха, но сега пък БСП може спокойно да им го вземат, защото те са се засилили да станат основните търговци на страх на едро, като изместят от пазара  амбулантните патриоти.

Страхуването стана доходоносен политически бизнес. Турци идват отдолу, бежанци-друговерци настъпват (в Широка Лъка даже), бомби гърмят навсякъде, краят на либерализма, капитализма, демократизма , мултикултурализма и астигматизма също вече се виждат зад ъгъла (или под някакъв ъгъл).

Всъщност не е важно край на какво, важното е, че идва КРАЙ. A краят плаши. Затова е хубаво да се сложи за водач на листа някой баш апокалиптик.

Апокалиптик-милиционер-политик; апокалиптик-милиционер- политик... Това явно се предлага като печеливша формула за изборите. А може дори и без политик в листите.

“България умира – гласувайте за мен!” е също хубав слоган.

***  
Основният апокалиптик на западната левица в момента е иначе уважаваният  немски професор Wolfgang Streek. По неговата теория капитализмът си отива, защото не може вече да се справя със собствените си противоречия - на изучавалите Маркс това сигурно звучи познато. Новото е в механиката на краха. Според Щрейк, навлизаме в режим на нисък растеж, засилващо се неравенство и нарастващ дълг на държавите, който започва да става неуправляем.[1]

Графика 1: Правителствен дълг като процент от БВП за основните западни демокрации



Традиционно демокрацията и капитализмът са съжителствали добре, когато има висок икономически растеж, равномерно разпределение на благата и достъп до кредит, който не води до натрупване на невъзможен дълг. Според Щрейк нищо от това в момента не е налице, което е и причината за неминуемия крах. За да видите КРАЯ по-добре професорът ще ви покаже и други апокалиптични графики:

Графика 2: Създаването на “дълговата държава” на Запад



Капитализмът “откупува” време до своя край като трупа дългове по най-различни начини. С тези пари напреженията временно се успокояват, но само временно.

Щтрейк няма алтернатива на капитализма. Това, че нещо няма алтернатива, не означава, че то няма да се срути.

Той е носталгик по класическата социалдемокрация, която е успявала да сложи “юзда” на неравенството със силни профсъюзи, колективни договори и социално-икономически права. Но след Блеър професорът загубил надежда, че политиката може да контролира “комодификацията” на труда. Дори днес част от тезите му звучат леко конспиративно: например, че миграцията е капиталистически план за доставка на евтина работна ръка, която да снижи работническите заплати на Запад.

Какво да прави левицата е една пред-апокалиптична ситуация? Щрейк няма ясно решение. Възторгва се от протестите. Те “плашат властта до ... (тук той използва разговорна дума за дефекация). Повече такава уплаха трябва да се случва. Властта трябва да разбере, че са нужни специални усилия, за да се накарат хората да си траят”.[2]

Щрейк пък създава такава уплаха не с протести, а с графики.

***
Методът на Корнелия Нинова в генерирането на страх и уплаха е друг: той е разработен в предизборната програма на БСП. Социалистите вече се наместиха в нишата на антимигрантското говорене и засенчиха останалите там “патриоти”.

Новото е, че в програмата на БСП влиза създаването на неконтролируема “дългова държава” (по Щрейк). Милиардите започнаха да се се трупат на дузини, а обещанията на БСП не престават. Характерното за програмата е следното:

Първо, парите няма да дойдат от повече данъци. БСП планира да въведе само козметични промени в данъчната система, от които на практика няма да има съществени бюджетни постъпления.

Второ, новите милиарди остава да дойдат от дълг. Вярно е, че България е под прага на “правилото” от 60% дълг от БВП. Но в малка по размер икономика като нашата, то бързо може да се наруши. В крайна сметка при около 50 милиарда евро БВП, ако построим АЕЦ “Белене” за 12 милиарда – това са още над 20% дълг. Добавете още 4-5 милиарда за нов реактор в АЕЦ “Козлудуй”, още толкова за “директна газова връзка с Русия”, един милиард за “Бургас-Александрупулис” или нещо подобно, добавете 500 милиона на година за развитие на изостанали райони и дребни суми за повишаване на заплати и гарантиране на кредити за жилище на младите... Какъвто и калкулатор да ползвате, сметката с милиардите започва да не излиза.

Трето, дългът, който предлага да натрупа Нинова и компания ще отиде основно за руска инфраструктура на българска територия. Под “руска” имам предвид произведена и обслужвана от Русия. Възможно е един ден българските граждани да започнат да печелят от тези инвестиции. Възможно е и обратното. Но така или иначе това няма да стане ясно по време на един евентуален мандат на БСП след март 2017 г.

Четвърто, обещанията за повишаване на доходите са сравнително малка част от предложената “дългова държава”. Нинова признава за 1.9 млрд. лева на година, което за мандат е  “само” 7,6 млрд. Само “Белене” ще е двойно повече, обаче, така че тук има известна неяснота. Но най-важното е, че парите ще отидат или за 1) руски инвестиции , или за 2) вдигане на пенсии и подпомагане на фирми от БСП доминирани региони. Повече за 1) отколкото за 2).

***
Какво целят социалистите с тази програма? Изберете си от следнитевъзможности:
-       да съсипят капитализма, използвайки вътрешните му противоречия;
-       да уплашат привържениците на демокрацията и капитализма (до “дефекация” по Щрейк);
-       да поуправляват и натрупат облаги, докато капитализмът си “купува” време с нови дългове;
-       да убедят още повече свои привърженици, че КРАЯТ идва;
-       да отложат КРАЯ с някоя друга година;
-       да превърнат страховете на хората в надежда за нацията.

***
Щрейк е високо ценен от сегашното ръководство на лейбъристите във Великобритания. С този апокалиптичен светоглед не е чудно, че партията на Корбин е на път да се превърне в най-безполезната и безсмислена левица в ЕС (а скоро всъщност извън него). БСП може да се поучи от този печален опит и да поукроти малко емоционалния си нагон към КРАЯ. Да поеме дълбоко въздух и да спре да дава вид, че се готви да управлява като за последно!

Тези, които са й опозиция, също могат да й помогнат вместо да се делят на жълтопаветници и чепове за зеле.