Интервю за дефицита на независимост на регулаторите (БНР)

Д. Смилов: Политическите играчи не трябва да инструментализират независимите експертни органи

публикувано на 29.09.15 в 08:52 

Снимка: www.dnevnik.bg

•  
   
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Интервю на Силвия Великова със Даниел Смилов

Това са важни органи – има ги навсякъде по света, като от 80-те години започва един процес, при който част от правомощията на парламентите биват прехвърлени върху такива независими експертни органи, а целият проблем е как те да функционират добре. Това каза за "Хоризонт" в предаването "Преди всички" Даниел Смилов, програмен директор в Центъра за либерални стратегии, по чиято инициатива ще се проведе експертна дискусия в рамките на проекта "Проблеми на прехода. Насърчаване на независимостта и доверието в институциите на либералната демокрация". 
По време на дебата ще бъдат разгледани два аналитични доклада, посветени на темите за независимостта на регулаторите и други контролни органи, както и на недоверието и качеството на демократичните институции у нас.
Два проблема сме оценили, заяви Смилов и поясни:

Ключът към добрата работа се състои в две условия – въпреки факта, че правомощия на парламента биват предоставени на тях, връзката с него не трябва да се губи. Това означава, че парламентът не просто се разтоварва от отговорностите си, но той продължава да следи внимателно как тези органи функционират. Той не може да се намесва в тяхната ежедневна работа и не може да влияе на конкретни техни решения, но чрез своя надзор над цялостната им дейност, той трябва да зададе ясни критерии за ефективност, независимост и отчетност – да има смислени изслушвания в Народното събрание и да има реакция при провал на регулаторната дейност на даден такъв орган.

Според Смилов съществува известна слабост в българския модел, защото парламентът оставя често регулаторните органи да функционират в изолация или в "непрозрачна среда", както и че се намесва само в кризисни ситуации, като тази намеса е пожарна и често пъти силно политизирана.

Вторият елемент, над който се спираме, за да функционират добре тези органи – трябва да има негласно споразумение. В някои модели това се нарича "конвенция между политическите партии" – че политическите парии и различните политически играчи няма грубо да се намесват в дейността на тези органи и няма да поставят конкретни задачи. В това отношение нашият модел също се проваля, защото нямаме такава конвенция, допълни програмният директор в Центъра за либерални стратегии.
Анализът ни показва, че при смяна на правителство започва една промяна на законодателната рамка, която в един или друг момент води до промяна в състава на голяма част от тези комисии – това ясно показва, че разбиране в основните политически играчи, че няма да инструментализират тези органи, все още отсъства, подчерта още Смилов.

Цялото интервю на Силвия Великова със Даниел Смилов чуйте в звуковия файл.

Регулаторите са безразлични към недоверието на хората, показа изследване ("Дневник")

 Статия от "Дневник"

Недоволство от страна на обществото спрямо независимите регулаторни и контролни органи, въпреки подобрението на законодателна рамка, и цялостна липса на доверие в българските институции. Това са част от констатациите на Центъра за либерални стратегии, който днес представи предварителен доклад по изследване, което ще приключи до няколко месеца.

Само 16% от българите са напълно съгласни, че държавата управлява в техен интерес. Затова и хората са по-демотивирани и нямат желание за активно участие в гражданския живот. Това от своя  страна също задълбочава проблемите в работата на институциите, коментираха политолози и експерти.

За сметка на това българите са сред европейските граждани, които имат най­- високо доверие в международни институции като ООН и Европейският парламент.

Все пак анализаторите виждат възможност да бъдат преобърнати отрицателните тенденции. Основание им дават отделни действия на хора с висока обществена репутация, които да служат за пример.

Публичността, отчетността, високата репутация на членовете им и натискът на обществото са основните фактори за независимостта на регулативните и контролни органи.
Народното събрание е институцията, която според експертите има нужната легитимност, за да следи за отчетността на регулаторите. Персоналният състав на тези органи трябва да бъде от професионалисти и експерти, а не от партийни членове, за бъдат предпазени тези органи от политически вмешателства, препоръчват експертите. Необходима е обща конституционна уредба на материята, която засяга регулаторните органи, заявиха в своите презентации проф. Валери Димитров, бивш председател на Сметната палата и преповадателят в Софийския университет "Св.Климент Охридски" д- ­р Атанас Славов.

Според социолога Боряна Димитрова регулаторните институции трябва да бъдат реално свързани с политическата власт, за да може общественото мнение да влияе върху тяхното функциониране.
Фотограф: Цветелина Белутова

Политическият елит трябва да промени мисленето си за смисъла и начина на функциониране на независимите регулаторни органи, заяви политологът Даниел Смилов.

Не трябва да се стига до прехвърляне на функциите на изпълнителната власт към независими органи, тъй като това ще доведе до липса на политическа отговорност, коментираха от Института за пазарна икономика. Трябва да останат малък брой независими органи като Комисия за предотвратяване и установяване на конфликта на интереси (КПУКИ) и Сметната палата, които да се избират от Народното събрание с квалифицирано мнозинство и да имат еднолично упраление (в момента това не е така - бел. ред).

Изпълнителната власт трябва да осъществява само своите функции, а в случай на спор да се намесва съдът, а не орган като Комисията за защита на дискриминацията например, коментираха експерти от института.

За регулаторните институции не е от значение ниското доверие на хората към тях,

заяви социологът Боряна Димитрова. Според нея те трябва да бъдат свързани с политическата власт, за да може общественото мнение реално да влияе върху тяхното функциониране.

Усиленото участие на обществото в политическите процеси, включително професионалните организации и неправителствения сектор, са пътят към изграждането на по-демократично и успешно общество, заключиха участниците в срещата.

Lhasa de Sela - born on this day in 1972 and badly missed

Кои са лидерите на Европа: списък (портал "Култура", "Дневник")

Има ли Европа лидери и кои са те: това е въпрос, който бежанската криза поставя с много голяма сила. Този въпрос има и по-общ план: кои са лидерите на демократичния свят? На фона на агресивни регионални водачи като Путин и Ердоган, демокрациите в момента изглеждат неориентирани, тромави, неспособни да вземат адекватни и координирани решения. Защо се получава така?
По начало демокрацията е процедура, която би трябвало да работи независимо от това какви са конкретните изпълнители на публични роли. Тя разчита на колективния разум, а не толкова на персонални качества. Фактът, че демократичното управление може да „издържи“ странни личности, в чиито управленски (и не само) качества мнозина се съмняват, е атестат за устойчивостта на системата като цяло. Съединените щати, например, са „преживяли“ успешно президенти, които са били обект на сериозен и заслужен комедиен интерес: Джордж Буш втори е най-близкият ни по време пример. А и днес Сара Пейлин заема висок пост и е лидер на общественото мнение отвъд океана. Водачите в президентската надпревара на републиканската партия пък са Доналд Тръмп и човек, който, изглежда, смята, че Дарвин е бил повлиян от Сатаната.
Като се вгледаме в европейския политически пейзаж, картината не е по-обнадеждаваща. От Берлускони насам екстравагантността и поведението на ръба на общоприетото като че ли станаха желан плюс за политиците, за сметка на идеологическата последователност или моралния интегритет. Страните са различни, но дори и в по-пуритански северни общества се появиха одиозни фигури, като Фарадж, истинските финландци и пр. Този процес показва криза на политическия „авторитет“ – носителя на легитимна власт.
Авторитетът е проекция на фантазията на големи групи хора: в него те виждат себе си, виждат някого, който е способен да ги „представлява“. Фактът, че като цяло не харесваме лидерите, които излъчваме, – а за това има безброй емпирични изследвания – показва едно. Европейците не харесват самите себе си. В огледалото на политиката се отразява това, което те всъщност мислят за общността си и гледката не е лицеприятна. Да я разгледаме по-внимателно.
Първо, като цяло доверието в политическото представителство – партии и парламенти – е много ниско навсякъде. Това означава, че спрямо политиците има сериозна дистанция почти от момента на тяхното назначаване. Има пробиви тук и там, при които конкретни лидери се качват високо в класациите, но обикновено спадът след това е драматичен, както в случая със Симеон Сакскобургготски.
Второ, само малцинство от хората смятат, че, веднъж избрани, политиците се интересуват от тяхното мнение. Изследване на института Pew Research от 2009 г. показва, че тези малцинства са 14% от българите, 18% от чехите, 22% от словаците, 37% от поляци и германци, и 39% от британците. Тоест – политиците – в общественото въображение – не се водят от идеи за общата воля или общото благо, а от някакви свои, частни и пр. нелегитимни интереси. Неслучайно у нас по негативизъм на възприятията политиците като група са обикновно в най-долната категория заедно с престъпниците.
Този негативизъм може и да е здравословен, доколкото показва, че хората държат политиците „под око“, наблюдават внимателно техните действия, готови са да ги санкционират при нарушения. И наистина, съвременната демокрация е доста динамична и санкционираща: политиците все по-трудно и чрез все по-сложни коалиции могат да се задържат на поста си. В доскоро стабилни партийни системи – като Гърция и Испания – протичат радикални структурни промени. България на този фон е лидер по волатилност на електоралните нагласи. Партиите и лидерите им трудно стигат до втори управленски мандат: Борисов 2.0 изглежда като изключение, но и той е в достатъчно фрагментирана и флуидна парламентарна среда.
Този негативизъм има и проблематична страна обаче. Той демонстрира липсата на вяра във възможността за позитивна промяна на живота чрез публичната власт. Повечето от хората не се надяват на нещо по-добро, а просто не искат нещата да се влошат. Тоест мнозинството е станало консервативно, бои се, че всяка по-сериозна промяна е по-скоро в лоша посока. В този смисъл това мнозинство има интерес да излъчва лидери, които по-скоро лишават от възможност държавата да сменя политиката, които в крайна сметка „обезсилват“ публичната власт. И наистина, много политически сили в днешна Европа водят кампании за ограничаване на правомощията на демократично избраните органи, прехвърлянето на правомощията им на експертни институции „пазители“ – централни банки, независими регулаторни органи, съдилища, QUANGOs (квази-правителствени организации) и т.н.
И тук идваме до същността на проблема: много от „лидерите“, които европейците (а и американците) излъчват, са пратени – образно казано – с „подривна“ задача във властта. Тяхната цел е да „обезсилят“ републиканското, демократичното управление, като по този начин уталожат страховете от промяна на все по-консервативните мнозинства.
От тази гледна точка, политическата карта на лидерите в съвременна Европа добива следния вид:

Национал-спасители: Льо Пен, Фарадж, Вилдерс, Орбан…
Това са проекциите на най-параноичните страхове на залеза на нациите в Европа. Те обещават „ренационализация“ на политиката и виждат опасността в „прекалените“ правомощия на публичната власт да прехвърля права и привилегии на „чужди елементи“: бежанци, имигранти, мигранти, малцинства, мултинационалните компании и т.н. Ренационализацията не се търси с цел някаква драматична промяна, а по-скоро като защита срещу бъдещо влошаване на положението. Типичен е случаят на Фарадж в Обединеното кралство. Той няма алтернативен план за данъци, социални помощи, здравеопазване и т.н.: основното е, че не иска съществуващите системи да бъдат ползвани от „чуждите елементи“. Това разширяване на публичната власт според него става най-вече чрез ЕС и затова UKIP са за излизане на Великобритания от съюза. Това основно послание се примесва с различни степени на расизъм и ксенофобия в различните европейски държави, но то е идейната сърцевина на „националните спасители“ – то е и основата на техния „авторитет“.
Проблемът на „спасителите“ е в това, че проектират едно доста грозно и навяващо неприятни спомени лице на европейската политика. Бъдещето е запазването и възраждането на миналото, а в това минало има и доста тревожни обертонове. Та нали ЕС беше създаден, за да се избегнат катастрофичниtе конфликти на Стария континент. Никой не е оборил досега логиката на този аргумент и затова гласуването за „спасителите“ е по-скоро инструментално: „ние не ги харесваме, но те повдигат важни въпроси; те поставят теми, които са били табу“. С други думи, този вот е непрестижен – хората невинаги си признават, че биха гласували така – но това се оправдава като крайна необходимост. Като действие „под угроза“. Колкото по-голямо е раздухването на страхове, толкова по-голям е и този вот.
Виктор Орбан в Унгария е знаково изключение от общата тенденция в два аспекта. Първо, той единствен успя да се наложи като трайно управляващ от тази група. Тоест – той не е просто сигнал за определени страхове, а вече е самата система. Второ, докато е на власт, той се опитва да създаде алтернативна националистична програма, чийто най-пресен резултат беше скоростното ограждане на Унгария с бодлива тел. Опозицията на Орбан спрямо ЕС е все още от по-скоро реторичен характер, и в по-маргинални политики – той тества границите на възможното, без все още реално да мисли за излизане. Но така или иначе навлизането на такива политици има едно ясно последствие: то прави интеграцията на ЕС по посока на федерализация много трудна, ако не невъзможна.
В този смисъл, „националните спасители“ имат едно основно функционално предназначение: да са спирачка на евроинтеграцията, разбирана като разширение на способността на публичната власт да извършва политически промени.

Национал-опортюнисти: Камерън, Ципрас, Фицо, Борисов…
„Спасителите“ имат имиджов проблем. Европа е свикнала да мисли себе си като континент на разума, Просвещението, ценностите, които включват толерантност спрямо етноси, раси и вероизповедания. Европа също така свикна и със своите свободи, които са много повече от четири и от които тя няма да се откаже. Затова „спасителите“ – макар и нарастваща сила – са все още извън политическия mainstream и доста по-слаби от него. Да, броят на евроскептиците в ЕП, да речем, се увеличава, но все още доминиращите партии в него са други. Сред тези други, обаче, има много, които, без да влизат в непрестижния образ на „спасители“, са готови при случай да предложат на публиката същата услуга в „по-умерена“ опаковка.
Тези партии – за разлика от Орбан или Льо Пен – нямат претенции за алтернативна на либералната демокрация идеология. Те не предлагат цялостна алтернативна визия и не искат да бъдат вкарани в групата на „националистите“. Но тези партии стават ad hoc опортюнистични защитници на заплашени национални групи, като на практика възприемат (част от) позициите и аргументите на „спасителите”. Типичен случай са консерваторите на Камерън , които взеха на въоръжение много от аргументите и реториката на Фарадж, вкарвайки известни нюанси в нея. Това е трудна еквилибристика. От една страна, Камерън използва тази позиция, за да се опита да наложи натиск върху ЕС за промяна, която би уталожила страховете на неговите избиратели. От друга страна, обаче, той задейства политическа динамика, която не е ясно дали може да управлява и която води към един изпълнен с неизвестности референдум през 2017 г. Този опортюнизъм в крайна сметка може да изведе Велкобритния от ЕС, което ще е с дългосрочни непредвидими последици – негативни и в национален, и в наднационален план.
Подобен национал-опортюнизъм видяхме и в поведението на Сириза, която твърдо обещаваше на гърците да прехвърли задълженията им върху други – германците. В крайна сметка тук разумът надделя и след извличането на определени дивиденти от радикализма си, Сириза започна да се „укротява“ във варианта Ципрас 2.0. Това поведение е и типичното за национал-опортюнистите: временен радикализъм с цел моментна изгода в изборен контекст.
В Източна Европа редица популистки партии в центъра имат този профил. Те принадлежат по принцип на mainstream-a, но са склонни на ad hoc коалиции с националисти или към националистически забежки. ГЕРБ, наред със SMER в Словакия или PiS в Полша (като вторите се приближават до Орбан), са добри примери за тази тенденция: удържане в рамките на mainstream-a с моментни забежки в посока „национал-спасителство“.

Лидерите на „гузната европейска съвест“: Корбин, Подемос, Оланд…
Представете си сега какво вижда средният европеец в политическото огледало дотук: спасители и опортюнисти. Този среден европеец е сравнително високо образован, има претенции неговият начин на живот да е пример за другите, да е универсализируем (по Кант, Хабермас) и т.н. Очакванията му са Европа да разполага с „мека сила“: нейните ценности и норми да са привлекателни за всички. Огледалото създава друг образ, обаче – на загрижен за себе си и най-близката си общност човек, параноик в непрекъснат страх, че губи състезанието, че ще бъде изместен, че той и общността му са се запътили към изхода на историята.
Това нелицеприятно откритие води до феномена „гласуване с отвращение“, познат не само у нас. Но той води и до компенсаторни механизми, които изтласкават напред лидери от друго естество, които са израз на гузната съвест на просветения европеец, чувстващ се виновен, че е отстъпил от идеалите си. Избирането на Джеръми Корбин за лидер на лейбъристите е последният най-ярък пример за подобен род лидерство. Корбин е живото отрицание на основните постижения на левицата във Великобритания от последните две десетилетия. Той е известен и с подкрепата си за политики, които почти никой на острова не приема сериозно – като излизането от НАТО, да речем. Основното му предимство е, че през всичките си години на задните скамейки в политиката, той е бил последователен – с думи и действия – по отношение на ценности като солидарност, еманципация, равенство, пацифизъм: т.е. основния пакет просвещенски принципи.
Залитането по такъв тип лидерство е очевидно компенсаторен психологизъм. То не означава, че Великобритания ще излезе от НАТО, ще изостави ядрените си оръжия, ще възстанови мините, затворени от Тачър и т.н. Смисълът му е, че чрез Корбин част от европейците дават израз за вината, която чувстват, от изоставянето на просвещенските егалитарни идеали.
Избирането на Оланд във Франция имаше също този смисъл: той получи мандат да експериментира с определени политики, но те бързо бяха отхвърлени. Това, което остана, бе че той е цивилизованато френско лице като отговор на плашещата физиономия на „национал-спасителите“. Испанците от „Подемос“ – партия, която има за лидери професори по политическа философия – е същият опит за компенсаторен психологизъм на просветената/просвещенска левица.

Меркел и свиващият се остатъчен mainstream
На този фон пространството, което остава за европейски mainstream, значително се стеснява. Политиците в този център трябва да поддържат баланс между различните тенденции, да решават все повече уравнения със все повече неизвестни в тях – спасители, опортюнисти, компенсаторни механизми и т.н. Като добавим и развлекателни феномени, като Бепе Грило в Италия, картината съвсем се усложнява. Всичко това прави Европа да изглежда слаба и нерешителна, да изкарва на преден план „лидери“, които всъщност или целят да я обезсилят, или са просто проекция на усещане за колективна вина.
Меркел успя да се наложи като лидер от друг тип в кризата с еврозоната. Тя предложи основните решения, убеди останалите, осигури най-голямата част от ресурсите за тях. Това бяха решения, които не се водиха от базовите страхове на немския избирател – ако тя бе тръгнала по този път, Гърция щеше да е извън еврозоната, а ЕС пред разпад.
В настоящата бежанска криза тя опита да направи същото – да е лидер чрез пример, тъй като решения в ЕС не могат да се налагат силово. Съпротивата, която срещна, очаквано дойде най-вече от „национал-спасителния“ лагер, начело с Орбан. Вярно е, че Меркел можеше да подготви по-добре партньорите си за решението си да поеме голяма част от бежанците. Но все пак и тя действаше под натиска на времето, а и надцени солидарността, която останалите бяха склонни да предложат. В средносрочен план обаче планът „Меркел“ е отново без алтернатива: общи правила за прием, регистрация и контрол, солидарност в приема, помощ за най-слабите звена, разграничение между бежанец и икономически имигрант. Въпреки това обаче бежанската криза е един от първите тестове, който ще покаже дали политици като Меркел ще удържат европейския mainstream. Това най-вероятно ще се случи, но важното е с какво доверие ще излезе този mainstream от битката, ще може ли да спре ерозията на своите позиции.
В заключение, тази картография обяснява защо Европа в момента изглежда без ясно лидерство. Най-просто казано, огромната част от „лидерите“ са изпратени в политиката с особени мандати. Едни да обезсилват публичната власт, за да не може тя да извършва промени, други са проекция на комплекси за вина от егоизма на все по-консервативния европеец, трети са опортюнисти, които циркулират между mainstream-a и национал-популизма.
Европа трябва да направи избор на своите „авторитети“ като по този начин избере себе си – каква тя иска да бъде. Популистката мантра – народът е добър, но елитът е калпав – е всъщност дълбоко лъжовна в една развита демокрация, каквато е европейската. Истината е по-неутешителна: народът се проектира в своите лидери. Това, че образът не му харесва, не означава непременно, че представителят е лош: представляваният също може, а и обикновено носи вина. Да, корупцията изкривява образа, замътва го и допълнително го загрозява. Но от това не следва, че първообразът е бил красавец.

За конституционната поправка (БНР)

Д. Смилов: Отстъпление от разделянето на ВСС ще означава провал на конституционната и съдебната реформа

Не бива да се стига до там прокуратурата да контролира сама себе си чрез мнозинството в прокурорската колегия на Съвета

Участието на "Атака" в разговора за конституционните реформи беше изненада, както и поведението на АБВ, която все пак участва в управленския формат и има министър в това правителство.

  В крайна сметка, резултатът е добър, защото мина на първо четене предложението за промяна на Конституцията.
Това каза за предаването "Преди всички" по "Хоризонт" политологът Даниел Смилов. Аргументът, с който "Атака" обясни поведението си, не издържа много задълбочен анализ, смята експертът, според когото партията, която се е маргинализирала в настоящия парламент, се опитва да покаже друго – по-конструктивно, лице.
Ясно е, че когато се тръгне на този вариант – максимално широко мнозинство, ще трябва да се правят компромиси към различни партии, особено в един парламент с 8. На практика, общо взето, всеки ще получи възможност да поставя определени свои искания. Важното е в този процес все пак да не "окапят" от централните идеи на реформата и да не се стига до компромиси, които я обезсмислят.
Очевидно е, че в този парламент не може да има конституционна реформа без участието на ДПС, заяви Смилов, който очаква партията да се опита да извлече максимална изгода за себе си от позицията си.
В международен план не съществуват изисквания за политическата квота в кадруващия орган за прокуратурата, отбеляза Смилов и изтъкна другата опасност:
Самата прокуратура е йерархичен орган и ако се окаже, че тя може да избира мнозинството от органа, който следи за законността на нейната работа и кадрува при нея, ще се окаже, че тя става безконтролна, защото самата прокуратура, най-вече в лицето на главния прокурор, ще се контролира от самата себе си. Това е разковничето.
Хората ясно разбраха, че разковничето на тази конституционна реформа е в разделянето на ВСС по определен начин, който дава възможност за по-голяма отчетност и отговорност на прокуратурата. Ако точно този принцип бъде разводнен, за мен това упражнение ще си бъде провал. И ми се струва, че Борисов го осъзнава. Ще се търси удържането на консенсуса от първото четене.
Интервюто на Борислава Борисова с Даниел Смилов можете да чуете от звуковия файл.

Reuters reporting on the constitutional reform

Bulgarian parliament passes judicial reforms to tackle graft

SOFIA | By Angel Krasimirov

The Bulgarian parliament approved reforms on Wednesday aimed at tackling corruption and streamlining the Balkan country's judicial system, including by beefing up the powers of a watchdog overseeing the behavior of judges and prosecutors.Bulgaria is one of the most corrupt countries in the European Union and, in contrast to its neighbor Romania, where a sweeping crackdown on graft is underway, has made scant progress in jailing senior officials and crime bosses.
Earlier in September, plans to set up a Romanian-style special agency to investigate high-level corruption were voted down by lawmakers, who said the agency could lead to a witch-hunt by prosecutors.
But parliament voted through the judicial reforms on Wednesday, despite the objections of a group of lawmakers mostly from the main opposition Socialist party. The changes were approved on a first reading and have to be voted on again.
"These changes are a good signal, they would help the judicial system to become independent and stronger. This is also a very important step because it is crucial to have a body to oversee the prosecution," said Daniel Smilov, a political analyst at the Center for Liberal Strategies.
The changes will reduce the term of the Supreme Judiciary Council (SJC) by one year to four, and the body will split into two specialist colleges - a 13-member college overseeing judges and a 12-member college overseeing prosecutors.
The parliament bill also scraps secret voting by magistrates in the council. It gives greater importance to the role of the judicial inspectorate, allowing it to make checks on possible conflicts of interests among judges, prosecutors and investigators.
"Mechanical constitutional amendments will not lead to better judiciary management," Socialist party leader Mihail Mikov said.
In July, the ambassadors of seven EU member states issued a joint statement, calling on the Bulgarian government to implement the judicial reforms.
"We believe these reforms are vital in order to ensure a real rule of law in Bulgaria and hence to tackle corruption and organized crime," the ambassadors said. "They are also necessary to create the right environment for increased investment in Bulgaria including from the countries that we represen

СИРИЗА 2.0: укротяването на опърничавата (КлубZ)

Основният резултат от изборите е, че гърците приеха споразумението с ЕС и дадоха мандат на партията на Ципрас да го изпълнява

Снимка ЕПА/БГНЕС

Даниел Смилов

Изборите в Гърция доведоха до парламент, който не се отличава съществено от предходния. СИРИЗА победи отново "Нова демокрация" и се приближи до абсолютното мнозинство. Социологическите прогнози за оспорвано състезание не се сбъднаха и левите се наложиха със сериозна преднина (35% на 28%). "Златна зора" – неофашистката партия – макар и трета по големина (7%), е изолирана и пренебрежима сила. Традиционната левица от ПАСОК затвърди своята маргинализация в рамките на около 6%. При това разпределение стана възможно съставянето отново на коалиция между СИРИЗА и "Независимите гърци" на Панос Каменос. В изявленията си след съобщаването на резултата лидерите на двете формации обявиха точно това решение. На пръв поглед изглежда, че изборите не промениха нищо. Изниква въпросът: "Бяха ли те необходими"?
Демокрацията не може да съществува, без известна непредвидимост и изненада. Ако всичко се знае преди изборите, много вероятно е да става дума за „управляема демокрация“ от пост-съветски тип. В гръцкия случай изненадата (и за социолозите) беше в това, че нямаше изненада - не се получи нещо ново и различно, въпреки голямата вътрешнополитическа и международна турболенция, която предхождаше и съпътстваше изборите.

От опърничава в партийна матрона

Още от един древен грък обаче знаем, че в същата река не може да се влезе два пъти. Основната разлика за днешна Гърция от преди и след изборите е превръщането на СИРИЗА от съюз на различни радикали в повече или по-малко mainstream партия, която се разполага по-трайно и устойчиво в центъра. С две думи, имаме случай на укротяване на опърничавата и превръщането й в партийна матрона. С този процес шансовете за вътрешносемейни гръцки скандали, както и за такива в разширеното европейско семейство намаляват. Или по-скоро, фокусът на евентуални напрежения се измества от екзистенциални проблеми като бъдещето на еврозоната към по-битови притеснения за пари и извънсемейни връзки.
По-конкретно, резултатите от изборите са следните:

1. СИРИЗА получи одобрение за цялостната си политика дотук, макар и тя да позагуби част от привлекателността си – в крайна сметка избирателната активност на тези избори беше с около 5-6% по-ниска от тази на предходните. Одобрението за СИРИЗА включва два елемента. Първо и най-масово – борбата й като лъв (по думите и на Ципрас, и на приятелите му от „Подемос“) срещу лошите европейски кредитори. Второ и не по-малко важно: приемането на спаситителния за Гърция план, създаден и финансиран от същите лоши европейци. Докато първият елемент беше безпроблемен, съществуваха съмнения как привържениците на СИРИЗА ще се отнесат към втория. Те обаче доста разумно преглътнаха перформативните си противоречия в името на TINA (There Is No Alternative): липсата на реална политическа алтернатива. В този смисъл, основният резултат от изборите е приемането от страна на гърците на споразумението с ЕС и мандатът, който СИРИЗА получи да го изпълнява, въпреки лъвската си борба срещу него;
2. Като страничен ефект от това решение на избирателите Ципрас разреши и вътрешнопартийните си проблеми. Отцепниците от неговата партия се провалиха и останаха под 3%-ния праг. Това ясно показа, че бунтът на радикалите в СИРИЗА бе неуспешен, което прави възможно и преместването на партията в политическия център.
3. Коалицията с "Независимите гърци"Коалицията с "Независимите гърци" на пръв поглед в момента е ненужна. Има много други партии – от "Потами" до ПАСОК – които биха могли да играят ролята на коалиционен партньор или дори да подкрепят правителство на малцинството на СИРИЗА. Заявката за продължаването на коалиция с партия от радикалната десница най-вероятно има следното обяснение. Първо, това е minimal winning coalition (минимална печеливша коалиция). От теорията за рационалния избор е известно, че такива коалиции максимизират ползата за участващите в тях – от гледна точка на СИРИЗА, тя ще трябва да прави най-малко компромиси, ако се коалира с най-малката възможна партия. Второ – и по-важно – изборът на радикална партия от дясно е символно важен. СИРИЗА не иска да прелегитимира ПАСОК или други традиционно леви партии, нито пък от опърничава веднага да се превърне в примерна матрона като се коалира с центристи.
4. СИРИЗА държи да запази радикалното си наследство и да приобщи наново неуспелите бунтовници. Затова посланието е: „Ние не сме нов ПАСОК, не сме центристка формация. Запазваме антиестаблишмънт реторика и профил. Запазваме претенцията си да не сме системата, а срещу нея.“ Ясно е, че всичко това са повече жестикулации; ясно е, че има и известна доза лицемерие в тях. Но все пак Ципрас правилно разбира, че една съвсем укротена матрона бързо ще бъде разлюбена. От тази гледна точка включването на "Независимите гърци" е удобно: то напомня на хората за радикалните корени на СИРИЗА, но реално не води до някакви тежки политически компромиси, които Ципрас да трябва да прави по посока на крайнодясното.
5. Запазването – доколкото е възможно - на усещане за радикалност е важно и от друга гледна точка. Тази радикалност се оказа печеливша стратегия в преговорите с ЕС почти до последния момент, когато Варуфакис преигра и вбеси абсолютно всички. Но дотогава Гърция успя да извлече доста дивиденти в преговорния процес, да стигне до доста отстъпки (част от които бяха загубени в последния момент). Като изключим грешката на Варуфакис в края (за която той си понесе отговорността), гърците все пак останаха с впечатлението, че с радикален преговарящ стигаш до по-добър резултат. СИРИЗА – в този смисъл – няма интерес да изглежда напълно укротена.
6. Макар че "Златна зора" се представи добре, за някаква особена фашизация на гръцкото общество не може да се говори. Това е впечатляващо на фона на трайното присъствие на големи маси бежанци в страната: в това отношение гърците дават пример и урок на повечето от останалите европейски държави и особено на тези от нашата черга. Решението на Ципрас да продължи коалицията с крайно десните "Независими гърци" може да издава и желание да се „обере“ малко подкрепа от наистина крайната, фашизирана десница (Златна зора). Тази игра на опити за опитомяване на (по-приемливи) радикали чрез приобщаването им в управлението се играе почти навсякъде в Европа. Интересното в Гърция е, че едни (бивши, леви) радикали се опитват да опитомят други (десни). По-сериозният въпрос е за дълготрайните ефекти от този процес. Мейнстриймингът на крайното (било то ляво или дясно) го укротява, но той трайно променя и политическия речник, и дневния ред на обществата. Европейският опит не е еднозначен. От подобно „укротяване“ Унгария изглежда залитна прекалено надясно с последици, които всички следят с тревога.

7. Дилемите на левицата

   Процесите в Гърция показват и дилемите на левицата в Европа. Очевидно е, че тази левица губи физиономия и се нуждае от нова стратегия за освежаване. Свидетели сме на края на „третия път“, на синтеза между ляво и дясно, който донесе толкова успехи на Блеър и компания не само в Обединеното кралство, но и в Европа. Блеъровата левица – от лейбъристите, през ПАСОК, испанските и немските социалдемократи, френските социалисти, та чак до нашето БСП (с всичките му ДС и съветски примеси) – е в криза. Гръцкото решение е терминално: край на старата левица и изместването й от радикална, но „укротена“ нова левица. Дотук нещата вървят повече от успешно за Ципрас и компания. Във Великобритания изборът на Корбин маркира друга възможна стратегия – запазване на старата партия, но радикална смяна на лидера с аутсайдер, носител на по-радикална енергия. И в двата случая, обаче, прави впечатление липсата на някаква реална идеологическа алтернатива: и Ципрас, и Корбин преминават и ще преминават през процес на възприемане на много от политиките, наследени от омразната им левица от Блеъров тип. По този път Оланд беше първопроходец – той опита няколко радикални жеста в началото, след което загуби и скорост, и посока. Ако има някаква поука за Ципрас и Корбин, то тя изглежда е да не се „укротят“ твърде бързо, което би довело до загуба на електорална енергия и подкрепа.
   

Къде е нашата левица спрямо тези процеси? Назад и встрани от тях. БСП реши да запази структурата и лидерството си като завие (реално или по-скоро реторично) в проруска и по-лява икономическа посока. При проруския завой на социалистите им се получава по-естествено, докато при икономическите политики заявките са по-скоро на книга: управлението на Орешарски, например, следваше общите макрополитики на предходни управления.
В този смисъл, кризата на лявото може да е общоевропейска, но решенията са локални, а понякога и идеосинкретични.
Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от Даниел Смилов може да прочетете ТУК.

Криза на доверието: бежанците и популизмът (портал "Култура")

Кризата в Европа е криза на доверието в политиката – убедеността, че чрез колективни действия животът на всички може да се подобри. А политиката умира без идея за общото благо, без вяра от страна на хората, че управлението работи не само в свой собствен интерес. Още Аристотел е дал тази дефиниция за политическото и тя е все още валидна: ако дадено управление не обслужва общия интерес, то то е фундаментално сбъркано, порочно. Днес бихме казали корумпирано.
Бежанците ясно демонстрираха разклатената вяра на европейците в политическите им институции и на национално, и на наднационално ниво. На пръв поглед, проблемът не е нито нерешим, нито толкова тежък. Няколко стотици хиляди бежанци трябва да бъдат приети от европейските държави от хуманитарни, а и от чисто егоистични съображения. Хуманитарните са ясни – задължението да се помогне на хора в беда, което би трябвало само по себе си да е достатъчно като рационален аргумент. Особено за европейците, които се кълнат в идеалите на Просвещението и в християнското милосърдие. Егоистичните мотиви са, че струпването на огромни маси бежанци в съседни на ЕС страни – като Турция, както и в периферни държави членки – като Гърция и Италия, е бомба със закъснител, която в един момент ще избухне. А тогава от криза можем да преминем към катастрофа.
Решението също е ясно. Задължителна част от него – наред с възможни военни мерки – е обща схема за действие, която комбинира правила за контрол на границите, регистрация, отсяване на бежанци от икономически мигранти, задължителното им разпределение по страни и т.н. Германия, като разполагаща с най-много ресурси, се ангажира да поеме и най-голямата тежест. Това съобщениие обаче беше разчетено като знак за другите да отворят границите, за да могат бежанците да стигнат до Германия. Потоците от хора уплашиха първо транзитните държави, а после и самите германски власти признаха, че са били неподготвени. И започна верижно затваряне на граници, което вече достигна Хърватия. Унгария пък надмина всички с грозни спектакли със сълзотворен газ и водни оръдия. Проблемът е обаче, че Гърция не може да затвори границите си, защото има огромно крайбрежие. Ако Турция пък ги затвори, всички заедно ставаме съучастници в убийствата на Ислямска държава – ни повече, ни по-малко.
В този смисъл затварянето на границите и Орбановите стени и водни (засега) оръдия не са решение – те са отлагане на решението, което все пак – надявам се – ще бъде взето. Но подобно паникьорство, което има опасност да се превърне в сериозен колективен провал, се случва за втори път в рамките на годината (а тя още не е изтекла). Първият беше кризата в еврозоната с гръцкия дълг. Отново – по една или друга причина – до очевидното общоевропейско решение се стигна много трудно и направо болезнено. При кризата с бежанците истерията, която се раздухва, е още по-голяма. Медиите са пълни с катастрофични сцени от библейски характер, говори се за „преселение на народите“, очакват се „тълпи и орди“, които ще променят начина ни на живот и „идентичността“ на Европа. Размива се и границата между терористи и бежанци („защо са само млади мъже без жени и деца?“), правят се „изчисления“, че вълната ще достигне сто милиона (а защо да не ги закръглим на милиард направо?!) и пр. Всичко това е признак на паника и страх, на който, както знаем, очите са му големи.
Този страх може би е нормална обществена реакция в нова и непозната ситуация. Но проблемът е, че той издава и се храни от едно базово недоверие в политическите структури, с които разполагаме. А това недоверие е системно, структурно – не е продукт просто на сегашната ситуация. И то се отнася както до наднационалните институции на ЕС, така и до националните политически органи. И особено парламентите и политическите партии.
Европейците като че ли свикнаха да живеят с тези ниски нива на доверие в политическото. Тези нива започнаха са се приемат за черта на животa в „късната модерност“. Различни обяснения са давани за корените на това недоверие. Професор Хартмут Роза беше тази седмица в София, за да представи книгата си „Ускоряване“.[i] В нея той изследва социално-политическите последици от едно налагащо се усещане за „ускоряване“ на живота на хората, за непрестанна надпревара с времето с цел на постигане на все повече и повече. За да остане същият, за да се запази, модерният човек трябва да е все по-бърз и ефективен, да насища дните си с все повече и повече дейности. Изискванията към политиците са подобни – те трябва да гарантират един непрекъснат растеж и възход, който никога не е достатъчен. В този смисъл и базовото отношение към тях е перманентно разочарование и недоверие. И става така, че колкото българите, толкова и англичаните – да речем – са разочаровани от своя „политически елит“.
Доверие в партии/парламент, Евробарометър 76, 2011 г.

Страна	Доверие	Недоверие	Не знам
ЕС	14/27	81/66	5/7
България	14/25	76/66	10/9
Естония	20/40	75/57	5/3
Румъния	8/9	86/83	6/8
Полша	18/25	78/68	6/7
Чехия	9/11	88/87	3/2
Словакия	16/25	81/71	3/4
Унгария	15/28	80/66	5/6
Гърция	5/12	94/86	1/2
Австрия	30/46	64/47	6/7
Германия	15/42	78/51	7/7
Великобритания	11/24	86/70	3/6

„Ускорението“ може би наистина е заложено в модерността със самата идея за конкуренция. Ако допуснем, че егоистичното желание да си по-добре от другите може да се превърне в основа за добре функциониращо общество (както Адам Смит е смятал), надпреварата, непрекъснатото желание да си по-известен, по-успешен, по-богат се превръщат в универсален идеал. Този идеал стига до собствените си парадокси: ставаме свидетели как бежанци и мигранти не искат да са просто в Европа, а държат да са в най-богата й част, като Германия, Швеция и Норвегия. От тази гледна точка, те са толкова модерни, колкото и гражданите на самата Европа.
Друг парадокс на тази нагласа за състезателност и конкуренция ни дават възприятията за собствените възможности на модерния човек. В САЩ, например, огромна част от населението смята, че има шанс да попадне сред най-богатите. 60% мислят, че ако работят здраво, ще се издигнат до тях. Като цяло, модерният човек надценява възможностите си за социална мобилност и шансовете си да се окаже по-способен и умен от останалите. Проучвания системно показват, че около една трета от интервюираните инженери (да речем) смятат, че са сред горните 5% в своята професия, 60% от хората смятат, че са по-добри от средния шофьор и т.н.[ii]
Тук идваме до темата със съвременния популизъм, който обслужва това самонадценяване на модерния човек. Популистът е този, който разпалва подобни грешни самооценки, който се носи на вълната на патологично обществено самочувствие и свързаните с него страхове. Посланието на популистът е: „Вие ще се справите, вие ще постигнете американската, европейската и т.н. мечта, но за целта трябва да се разтоварите от ангажименти към изоставащите, към тези, които ви дърпат назад“. Те може да са мигранти, бежанци, национални и религиозни малцинства, полски водопроводчици, българи и румънци, роми, просто мързеливи и неамбициозни и т.н. Популистката политика – в този смисъл – е политика на самоограничаване на политическото и на изключване на групи хора от калкулацията на „общия интерес“.
Кас Муде дефинира популизма като идеология, която противопоставя хората на корумпирания елит. Но тази дефиниция е непълна, защото тя изпуска „свиването“ на обхвата на публичните институции само до интересите на „конкурентната“ и „състезателната“ част от модерните общества, свиване, което е конститутивно за модерните форми на популизъм. Така стават възможни феномени като „Чаената партия“ и Доналд Тръмп в САЩ, за които популизмът няма никакви еманципаторски амбиции. Политиката не цели да „включва“ нови групи, а напротив, да „изключва“ – имигрантите – или да свива обхвата си до най-продуктивната и конкурентна група (като отрича универсалната здравна застраховка, например).
В Европа този вид популизъм има много и разнообразни форми. При кризата с бежанците ставаме свидетели на едно от най-грозните му лица. Но почвата за настоящата паника е подготвена отпреди. Европейците живеят в непрекъснат страх, че стават неконкурентно способни спрямо Китай , БРИК и т.н., или че се товарят с „непосилни“ разходи за изоставачи като тези от Балканите или Полша. Ето най-пресните примери само от тази година:
-  Успехът на Камерън във Великобритания на вълната на тежък евроскептицизъм, базиран на страх, че ЕС „дърпа“ британците назад като ги товари с бюрокрация и социални проблеми;
- Дебатът за дълговете на „мързеливите“ гърци, които дърпат всички назад и без които ЕС „ще е по-добре“. Подобни аргументи за малко не срутиха еврозоната с непредвидими последици за всички;
- Аргументите на Сириза в Гърция, че публичният дълг на страната трябва да бъде опростен, защото друг носи вина за него – банки, ЕС, корумпиран елит и пр. Към тях трябва да се добавят и призивите Гърция да излезе от ЕС, за да се справи сама по-добре с кризата.
Общото зад всичко това е популистичната мантра, че хора и държави, оставени сами на себе си и разтоварени от ангажименти към „неконкурентни“ и „изоставащи“ партньори, ще се справят „по-добре“. Тази мантра подбива доверието в институциите, които са призвани да пазят общите интереси. Тя ефективно възпрепятства, забавя, а може и да направи невъзможни политически решения, които са жизнено важни за всички. В крайна сметка, съвременният популизъм обезсилва и отслабва държавността и управляемостта. Прави ги неподготвени, мудни и неадекватни във време на криза, защото поставя под съмнение всяко решение, изискващо общи усилия и участие на всички.
Кризата с бежанците най-вероятно ще намери адекватно разрешение – макар че със сигурност ще сме свидетели на още излишни и нелицеприятни сцени. Просто в ЕС има твърде много ресурси и демократична и просвещенска култура. Но популизмът – разбран като болест на доверието в общите решения и политики – подрива устоите на Европа и бавно я тласка към неуправляемост. Поуките, които би трябвало да извлечем от тази криза, са наистина фундаментални и дългосрочни. Аристотел все пак е прав – не може да има политика и управление в частен интерес, пък било това и интересът на най-конкурентните и напористите. А и да не забравяме и фактите – все пак само 1% от населението ще попаднат сред най-богатите 1%, въпреки че половината от хората могат да си мислят, че имат добър шанс да се присъединият към тях. На английски „мечта“ и „сън“ са една и съща дума – това придава особен смисъл на словосъчетанието „американска мечта“. С други думи, добре би било Европа да се събуди от популистките си сънища.

---

[i] Издателство „Критика и хуманизъм“, София, 2015 г.

[ii] http://www.scientificamerican.com/article/economic-inequality-it-s-far-worse-than-you-think/