Интервю БНР

Даниел Смилов: Идеята на ДПС за изцяло мажоритарен вот за депутати е изненадващ тактически ход

Реалният въпрос, който се задава на хората, е за смесена система, при която половината или повече от половината от депутатите са избрани мажоритарно

• Интервю на Веселина Миланова с Даниел Смилов

ДПС ще предложи редакция на въпросите за референдума, като ще настоява българските граждани да бъдат попитани, дали са съгласни всичките 240 депутати, а не само част от тях, да бъдат избирани мажоритарно, това съобщи вчера Лютви Местан. Първите реакции на политиците от различни парламентарни групи се чуха вчера следобед.
В предаването "Преди всички" политологът Даниел Смилов определи като изненадващ тактически ход идеята на ДПС за изцяло мажоритарен вот за депутати:
На мен ми се струва, че няма да се върви към такъв тип радикализъм. По-скоро, реалният въпрос, който се задава на хората, е за смесена система, при която половината или повече от половината от депутатите са избрани мажоритарно. Често говорим за немския вариант. Аз лично го предпочитам, защото той няма да създаде огромен шок за партийната система, няма да доведе до такива изкривявания, които биха изненадали избирателите. Това е и притеснението на реформаторите, за да искат те преференциална, пропорционална система, която има същия резултат – пак хората могат да посочат личност, но в крайна сметка пропорционалния резултат между партиите се запазва, каза Даниел Смилов
Цялото интервю на Веселина Миланова с Даниел Смилов можете да чуете от звуковия файл.

Schumann (Bernstein; Rostropovich)

Българи, роми и римляни ( КлубZ)

                    

Кризата в гетата и изходът от нея - всичко в 16 точки

Снимка БГНЕС

                      

Даниел Смилов

1. Еднакви етнически-оцветени инциденти, породени все от висока музика, е малко вероятно да се случат  спонтанно в късо време;
2. Намесени ли са агитки и качулки, със сигурност има намеса на заинтересовани други играчи – партии, бизнесмени, сенчести създания;
3. ДАНС би трябвало да следи много внимателно събитията. Тъй като службите със сигурност имат инфилтратори сред крайно-десните, радикалните групи и агитките, те явно знаят какво става. Въпросът е да не го толерират или, недай си Боже, подпомагат. А да го предотвратяват;
4. И в Орландовци, и на други места има социални проблеми, които са в състояние да мобилизират бързо големи групи хора. Тези протести са автентични, но сред тях лесно могат да се пратят провокатори с качулки, за да предизвикат насилие. И очевидно това се прави;
5. Полицията трябва да засили присъствието си в тези райони. Както в градовете, така и в селата. Очевидно за това ще е необходимо допълнително финансиране или поне оптимизиране на разходите в МВР;
6. Миграцията на хора не може и не бива да бъде спирана. Всеки има право на свободно придвижване. Ромите едва ли ще станат римляни – най-вероятно е да отидат при други роми. Важното е, обаче, държавата да не допуска създаването на гета от временни жилища без разрешения – те влошават жизнената среда не само на новодошлите, но и на останалите българи и роми в квартала;
7. Ако държавата години наред е допускала това, сега не може да го реши за един ден с булдозери. Социалните служби трябва да огледат внимателно къде тези хора ще отидат, защото иначе просто преместваме проблема от едно място на друго. Алтернативно настаняване, свързано с възможности за поминък, е необходимо и то преди да тръгнат булдозерите;
8. Тези полицейско-административни мерки – патрули, събаряне на постройки - не са заместител на дългосрочните мерки, най-важната от които е образованието;
9. За това също ще е необходимо съответното държавно финансиране. Правителството трябва да оформи специално перо „интеграция“, в което да има мерки по отношение на образование, професионално квалифициране, настаняване и т. н. Европейските програми трябва да се използват така, че да имат добавена стойност в това отношение;
10. Трябва да започне процес на назначаване на роми в полицията и администрацията. Това ще има и образователен елемент, ще стимулира общността да получава квалификация. Също така тази мярка ще намали потенциала от междуетническо напрежение, при което държавата е представлявана само от една общност;
11. Не е необходимо да се използват твърди „квоти“ за тази цел – при една адекватна политика резултат може да бъде постигнат и без тях. Законовата квота може да доведе до отпадане на много добри кандидати на формално основание. Ако полиция и администрация си поставят програмни цели в продължение на пет години (да речем) да имат определен процент представители от ромската общност – 3-4% - това ще е стъпка в правилна посока;
12. Без подобни мерки, маргинализацията на гетата и ромската общност като цяло ще продължава, което ще вдига цената на нужната полицейска охрана. И днес затворите са пълни с роми – ще е необходимо да строим още.
13. По-евтиният вариант за страната – да не говорим, че е и далеч по-хуманен – е осъществяването на дългосрочните мерки, за които стана дума;
14. Проблемите не са нерешими. Големи части от ромското население са вече почти напълно интегрирани, образовани и т. н. Фактът, че не знаем нищо за тях, е ефект и от уклона на медиите да се фокусират върху най-лошото и да го генерализират;
15. Всички, които обещават, че с репресия, полиция и булдозери ще решат „ромския проблем“, не познават математиката. Тук говорим за големи числа - стотици хиляди различни хора. Подходът към тях трябва да е комплексен, пропорционален, гъвкав. Както заради КТБ не вкарваме в затвора всички банкери (даже май никой засега), така и заради кражби и престъпления на едни роми, не трябва да страда цялата общност. Това е белег на цивилизованост и задължение, което сме поели към собствената си конституция и европейските партньори.
16. Може да има лява и дясна политика по ромския въпрос. Но не може дясната да е само основана на полицейско-наказателни мерки, а лявата – само на социално-образователни. Необходима е комбинация от двете и партиите е редно да се състезават за това чия е най-удачната комбинация. Крайните решения са просто форма на партизанщина и не водят на никъде.

Обида и памет (КлубZ)

Защо не можем да спорим дори по второстепенни теми като паметника на цар Самуил спокойно и аргументирано, без излишен патос и персонални обиди? Снимка Веселин Боришев

Даниел Смилов

Вече е известен резултатът от наскоро проведеното всенародно състезание „Може ли да спорим, без да се обиждаме.“ В него взеха участие огромен брой хора. Като цяло, обществено одобрение от 73% получиха „национал-тъпанарите“ заедно с „новите консерватори простаци“ срещу 27% за „безродните либерали“ в съдружие със „соросоидните задници“. Честито на победителите!
Освен отборното състезание, персонални отличия за най-ефектно попадение би трябвало да получи и професор Божидар Димитров (за „задник“). Би трябвало да има и много поощрителни награди под формата на фосфорисциращи пластмасови статуетки на Самуил, чийто паметник бе основният фокус на състезанието.
Въпросът, който оставя горчив привкус на фона на цялата забава, обаче, е защо експериментът даде негативен резултат: защо се оказа, че не можем да спорим дори по второстепенни теми спокойно и аргументирано, без излишен патос и персонални обиди. Вярно е, че въпросният паметник породи у мнозина чисто спонтанна и разбираема негативна реакция от естетическа гледна точка. Като изпитал подобни чувства си признавам, че ми се струва крайно нелепа цялата конструкция под унгарската корона: доста младолик за възрастта си (според източниците към седемдесет годишен) старец, изразяващ с лицевата си мускулатура странен коктейл от емоции в страховития край на спектъра. (Да не забравим и светещите очи, разбира се). Но това, че дадена статуя не се е получила, не означава, че човек автоматично трябва да губи уважение към автора й. Или пък още по-малко към хората, събрали пари за статуята. А най-малко пък към тези, на които тя харесва, въпреки всичко.
Иронизирането на спорна статуя в едно нормално общество би трябвало да се приема като критика към нейните качества: критика, която може да е оправдана или не. Спонтанни реакции срещу паметника имаше много – включително позакъснял опит за подписка за отлагане на откриването му. На тези реакции беше обаче веднага отговорено с персонални обиди. Тук се появиха въпросните „задници“, „соросоиди“, „номенклатурни чеда“, тук се развихриха обвинения в заговор срещу националната памет от страна на „интелектуалстващи безродници“ и пр. и пр. На това пък бяха извадени контра-обиди, с което се стигна и до крайния резултат от състезанието.
Ако това беше изолиран случай, цялата история би могла да се подмине просто с насмешка: какво пък толкова, поокаляхме се малко – отръскваме се и продължаваме напред! Проблемът е, че неспособността да се водят смислени дебати, става хронична. Налага се персонализирането, личната обида, като цели издания се занимават точно с тази задача.“Скандал“, „бомба“, „шок“ са червените лампи, които подсказват на читателите къде ще видят поредното омаскаряване. И за съжаление хора, които са уважавани за свои качества, хора с професорски, докторски и всякакъв друг вид титли, с радост обслужват подобни издания. Примери:„Христо Иванов е професионално такъв“, „Плевнелиев е емоционално и идеологически онакъв“ и пр. и пр. Все изказвания, които нямат друг смисъл, освен персоналната обида. В тях няма аргумент – те са подмяна на аргумента и покана за ответно заяждане.
Всъщност, разбира се, тези персонални атаки винаги имат и други, политически функции. Днес основната окаляща индустрия е впрегната – заедно със случайните гастрольори – да саботира политическите идеи на два субекта: Реформаторския блок и Протестна мрежа. Заданието е просто – да се развенчае опонента така, че каквото и да предлага, да не се приема сериозно. Някои го вършат съвсем съзнателно и целенасочено. Други, обаче, и за съжаление тук влизат и като цяло уважавани хора, почват да изпълняват тази функция спонтанно, водени от егото си или просто от грешна преценка.
Слава Богу, често машината за персонални обиди изпада в тежки перформативни противоречия, т.е. с действията си се самооборва. Например, в казуса със злополучния паметник тя се оказа служебно на страната на „националната памет“, докато в средносрочна перспектива единственото й спасение е в националното безпаметство. Защото ако днес плюеш срещу един, а утре срещу друг, ако днес назначаваш едного, а утре се отричаш от него, ако днес си от едната страна, а утре от другата – единственото ти личностно спасение остава забравата. И надеждата, че и другите ще забравят. Най-изгодно е за теб да живееш в безпаметна общност.
Това е сериозна настояща българска драма: най-големите борци за национална памет и свяст често са тези, които биха били уважавани само в една безпаметна и несвястна общност. Затова те са се самоназначили за стражари на обществената памет, зер някой да не си спомни какви са ги приказвали и вършили преди три месеца, три години или три десетилетия.
А най-перфидният аргумент е, че, видите ли, в страната зрее някакъв голям разлом между „либерали“, от едната страна, и „консерватори“ и „националисти“, от другата, като точно разчитащите на безпаметството са задължително за традиционното, консервативното и националното. Голямата „хитрина“ на тези разсъждения е да приравнят „либералното“ с „безродното“. Т.е. пак става дума за опит за обида. На тази импровизирана „политическа теория“ няма нужда да й се отговаря много задълбочено – просто изповядващите я да преминат някакъв базов курс по политически идеи, за да се поограмотят. Междувременно, обаче, хубаво е да се позамислят върху някои очевидности, за които голяма наука не е необходима:

• - Този, който не харесва статуя, която счита за калпава, не е задължително или поради този факт либерал. Нито пък е против националната си общност, ако въпросната статуя би трябвало да изобразява цар;
• - Тези, които харесват статуя само защото е на национална тема, не са поради този факт консерватори или националисти. Те просто бъркат естетическата преценка с политическа позиция;
• - Ако 70% от хората харесват една статуя, това не означава задължително, че тя е хубава, или че и останалите трябва да я харесват. По тази логика всички трябва да си подсвиркваме „Бяла роза“, а може би и „Радка пиратка“;
• - Добре е в едно общество да има разлика между висока и популярна култура. Интелектуалците, хората на изкуството, интелигенцията като цяло е призвана да удържа тази разлика. Тя не го прави заради либерално-гейски прищевки, а поради съзнание за обществена роля и дълг. А и поради физическата си непоносимост към определени естетически злоупотреби. Може човек да не е съгласен с дадени интелектуалци, може да спори с тях, но да ги обижда заради това, че са се осмелили да си кажат мнението точно по такива въпроси, е неуместно (да не кажа направо „идиотско“, макар че не ми се ще да свършвам текста с обида).

Все пак, тъй като е годишнина от юнските протести от 2013 г. е редно да си припомним, че персоналната обида не е необходима за воденето на принципен спор. Да, много се изприказва за г-н Пеевски от 2013 г. насам, но като цяло протестиращите успяха да се концентрират върху обществените му функциите, ролята му в управленския модел, проблематичните му връзки с политици и банкери и т. н. Личният му живот, душевно-психологическата му характеристики не е била обект на критика или атаки - поне на такива, каквито познаваме от медии, асоциирани със самия него. Тази способност да се разграничава личното от обществено значимото, според мен, е важно наследство на юнския протест и тези, които искат да съхранят това наследство, би трябвало да са особено взискателни към себе си и особено към езика си.

Европейски покер: Ципрас, Меркел, Камерън (портал "Култура" и "Дневник")

 


оригинален линк

Свидетели сме на последното действие на едно проточило се надлъгване между Гърция и ЕС, между Ципрас и Меркел, между Варуфакис и финансовите министри на еврозоната. Гърция е заложила всички свои чипове на последното раздаване: когато картите бъдат сложени на масата, тя или ще спечели някакво облекчение на дълга (т.е. възможност да взема нови чипове на кредит), или ще си излезе разорена и играта ще свърши. За съжаление, политиката в ЕС и еврозоната наистина започва да прилича на хазарт, в който всеки блъфира или опитва да упражни психологически натиск върху другите. И не става дума само за Гърция: Камерън в Англия, а дори и Меркел са седнали около масата за покер. Да разгледаме основните стратегии на играчите:
Гръцки трикове
Сириза се позиционира така, че да е невъзможно Ципрас да се върне с празни ръце от Брюксел. Крайно лявото крило в партията заплашва, че ще го бламира, ако приеме някои аспекти от програмата за остеритет (като намаляването на пенсиите, например). До края на месеца заплахите за бламиране ще се увеличават, което има за цел и да окаже натиск върху ЕС за отстъпки.
Гърция спечели досега почти шест месеца отлагане на решението на дълговата си криза. За мнозина това беше загуба на време и допълнително изостряне на ситуцията: междувременно и Варуфакис успя да вбеси всичките си колеги, та се наложи в последно време той да бъде държан на задна линия. Смисълът от всичко това, от гледна точка на Гърция, беше в продължилото финансиране на гръцките банки от страна на ЕС. Голяма част от това финансиране се превърна в „бягство на капитал“ обратно към банки в еврозоната. Тоест гръцки фирми и граждани – за да защитят спестяванията си от възможен фалит на Гърция – ги изтеглят и прехвърлят в банки в Германия или Франция. По изнесени данни това изтичане на капитал е достигнало 75% от БВП на Гърция.
В този смисъл Варуфакис и компания получават нов „коз“ в наддаването: едно евентуално излизане на Гърция от еврозоната не би изличило (като цяло) спестяванията на гърците, а по-скоро само публичния дълг на страната. Но този блъф също е много рискован, защото парите на гръцки граждани и фирми ще се окажат под контрола на ЕС в еврозоната: тъй като правилата за излизане от нея са неясни, не е изключено гръцката сметка да излезе без кръчмар и парите да бъдат „загубени“ по един или друг начин.
Всичко това подсказва, че рисковете от излизане на Гърция от еврозоната са твърде големи и за двете страни. За ЕС е важно да не допусне най-вече системен разпад на еврозоната. Опасността от такъв, дори при излизане на Гърция, е много малка, но пък репутационният проблем ще бъде сериозен. Еврозоната ще започне да изглежда като образувание с променлива геометрия, неясен брой участници, непредвидимо бъдеще. Мнозина твърдят, че Гърция може да бъде използвана като дисциплиниращ пример за останалите, но това не е сериозно: една гръцка катастрофа ще е просто много лоша реклама за еврозоната и ще създаде общо чувство за несигурност в гражданите на много държави, а и в инвеститорите от останалия свят.
Поради това, ако трябва да се залага, шансовете са в полза на оставането на Гърция в еврозоната с цената на компромис от страна на ЕС. Този компромис ще бъде малък, но достатъчен Ципрас и Варуфакис да могат да го опаковат като частична „победа“ за собствената си публика. Никой няма да е доволен – ЕС ще си създаде допълнителен проблем от типа „морален хазарт“: т.е. възможността други държави да използват гръцката стратегия в бъдеще. Но пък „печалбата“ от тази стратегия ще е като цяло минимална. Гърция също ще е недоволна, защото ще остане „неразбрана“ от своите партньори и няма да има никаква съществена промяна в общата финансова политика на еврозоната. Но всички ще почувстват облекчение.
Немският блъф
Меркел има един основен проблем и той е вътрешен: да убеди собствените си избиратели, че спасяването на еврозоната си струва и че то няма да доведе до загуба на фискален суверенитет от страна на Германия. Тоест – няма да струва скъпо и решенията ще се вземат най-вече в Берлин. Същевременно обаче Меркел трябва да има друго съобщение за останалата част от Европа – а именно, че еврозоната не е немски проект, че той има достатъчно механизми да стои на собствените си крака и да се самозащитава при криза. Външната и вътрешната задача на Меркел си противоречат. За да бъдат „решени“ и двете, е необходим театър и психологически драматизъм.
Да вземем реакцията на Германия на действията на Европейската централна банка и Марио Драги – нейният шеф – като пример. През 2012 г. Марио Драги „спаси“ еврозоната като съобщи на пазарите, че ЕЦБ ще осигури неограничена ликвидност (ще направи „каквото трябва“) за търговските банки, ако се наложи. Това означаваше, че Драги ще завърти европечатницата (грубо казано), ако системни банки в еврозоната започнат да изпитват трудности (да речем заради фалит на Гърция). За да бъде възможна подобна намеса, ЕЦБ създаде различни програми за изкупуване на държавен дълг от търговските банки, което си беше индиректно подпомагане на закъсалата европейска периферия (например, т.нар ОМТ – Outright Monetary Transaction – програма). Самото въвеждане на тези мерки намали натиска върху еврото и успокои лихвите по дълговите инструменти на Италия, Испания и т.н. Печатницата всъщност не се наложи дори да бъде използвана.
Въпреки че действията на Драги бяха безусловен успех, те представляваха сериозно увеличаване на властта на ЕЦБ за сметка на националните правителства и Берлин. Драги – де факто – декларира че може с решение на ЕЦБ да предизвика високи нива на инфлация. По този начин тежестта от кризата би се преразпределила – губят страните със спестявания (Германия), а печелят страните с дългове (Гърция, Испания и т.н.). Това – поне на пръв поглед – противоречи на мандата на ЕЦБ, който е банката да се грижи за „ценовата стабилност“ в еврозоната – т.е. да не предизвиква инфлация.
Какво трябваше да направи Германия в ситуацията? От една страна, Драги показа, че еврозоната е достатъчно жизнена да се справя с кризите си. От друга страна обаче това стана за сметка на загуба на контрол от Берлин. Ако Меркел се беше противопоставила на Драги, това би било краят на еврото. Ако му „признае“ новите првомощия, обаче във вътрешен план тя започва да изглежда слаба и да губи правомощия.
В тази трудна ситуация стратегията на Меркел бе следната. Първо, Германия оказа натиск върху партньорите в ЕС да подпишат т.нар. Фискален договор, чийто смисъл е основно да убеди немския избирател, че за в бъдеще държавите в еврозоната няма да изпадат в опасност от фалит. Тоест засилват се санкциите за нарушаване на маастрихтските правила за дълг и дефицит. Този договор не решава с нищо настоящата криза, но „успокоява“ немския избирател, че повторение няма да се случи. Второ, Германия започна поредица от съдебни процедури срещу действията на ЕЦБ и специално програмата ОМТ. Без да влизаме в детайли, посланието от окончателните решения на съдилищата най-вероятно ще е следното: действията на ЕЦБ не са незаконни, но те са извънредни и могат да се ползват само в изключителни обстоятелства. (В момента се очаква решението на Европейския съд в Люксембург, след което отново немския конституционен съд ще се произнесе.)
Ако трябва да обобщим, стратегията на Меркел е да проектира стабилност на еврозоната в международен план, а във вътрешен – запазване на максимално количество „суверенни“ прерогативи за Германия и ограничаване на ролята на ЕЦБ и други евроинституции. Тази стратегия е рискована: и немският избирател, и европейските граждани в един момент могат да се окажат „излъгани“. Първите, че немският суверенитет не е толкова еднозначен, а вторите – че еврозоната има достатъчно инструменти за доброто си функциониране.
Британски импас
Най-лошият играч засега се оказва Кармеън обаче, който успя да се вкара в почти невъзможна ситуация с антиевропейските си заигравания. Референдумът за излизане на Обединеното кралство от ЕС е вече неизбежен и резултатът му е трудно предвидим, макар че все още шансовете за запазване на статуквото са по-големи. Камерън стигна дотук в желанието си да отнеме гласове и влияние от антиевропейските популисти от UKIP, като за целта даде прекомерна тежест на посланията на собствените си евроскептици. Неговата надежда беше след изборната победа да си даде достатъчно време, за да може да гарантира един позитивен вот за продължаване на членството в ЕС. Проблемът е обаче, че популистките настроения и политическата динамика, която бе създадена, изглеждат неуправляеми и непредвидими. Основният коз изглежда ще е позицията на лондонското Сити – финансовото сърце на Великобритания – което ще получи аритмия, а може и да спре при евентуален Brexit. Така или иначе, очакват ни две години на изнервеност със сериозни последици не само за Обединеното кралство, но и за целия ЕС. Защото не бива да се лъжем – евентуално излизане на Лондон би било шок върху ЕС многократно по-сериозен от едно напускане на Гърция. Вярно е, че Великобритания е труден член на съюза, но тя е и член с огромен принос в него и като икономика, и като политическа и военна тежест. Излизането на ключова държава не само би отслабило ЕС, но би повдигнало и екзистенциални проблеми – най-малкото формирането на групи от държави „на различни скорости“ ще започне, което може да предизвика множество непредвидени последици. Подобно на Ципрас, Камерън разбира, че за самото Обединено кралство излизането – макар и не катастрофално – ще е със силно негативни последици. Затова са и неговите почти отчаяни опити да договори с партньорите възможни поправки на основните договори, които да продаде у дома като „победа“. Проблемът е, че засега самият той не знае какви трябва да са тези поправки: предложенията за ограничаване на правото на придвижване например са абсолютно неприемливи и са „non-starter”. А за промяна на политиката по социалните помощи, да речем, не са му необходими промени в договорите. Всичко това поставя правителството в Лондон в неудобно положение и не предвещава нищо добро на идващия референдум.
За по-хазартните по природа описаното по-горе може би изглежда нормална политическа игра. Но когато съдбата на цели народи зависи от високорискови стратегии, нещата стават проблематични. В игрите трудно могат да се предвиждат много ходове напред – вярно е, че с развитието на компютрите сложни досега игри –като шахмата – станаха до голяма степен изчислими. С политиката, обаче, не е така и поемането на прекомерни рискове с надеждата за „случването“ на най-добрия вариант е обикновено рецепта за катастрофа.

Дочуто в Солун

"Екскурзоводката - симпатична гъркиня - повтаряше непрекъснато "османското присъствие" (presence). Патриотично й направих забележка, че не може те да са били под присъствие, а ние - както е известно -"под иго" (yoke). Тя присветна със Самуилов поглед и само дето не ми каза "задник".

И доста странните восъчни фигури от родната къща на Ататюрк, но ние да си гледаме нашите паметници:

Докато чакаме да се мръкне

Нов вампир открит в София: на откриването присъстват президента и други официални лица.

Граждани се оплакват, че при негативни коментари за естетическите му качества нов паметник присветва с очи и казва "Задник!".

Владата в Македония се клати и обмисля безусловна капитулация, изненадана от монументалния ход на София.

На фона на текущите дебати по телевизията, професор Юлиян Вучков започна да изглежда адекватно.

ЕРП-тата оценяват позитивно новите тенденции в монументалното изкуство и искат съответно повишаване на цената на тока.

БАН определи новия стил в скулптурата като "закъснял лунапарков класицизъм".

Професор Близнашки предотврати заговор срещу единството на нацията с призив за естетическа дисциплина: "Ако си патриот, харесваш!"