За доверието и неизбежната конституционна промяна (КлубZ)

ВСС не е адекватен и проспива греховете на прокуратурата и съда

Христо Иванов, Бойко Борисов и Румяна Бъчварова обявяват, че започват да действат за промени в конституцията в съдебната сфера. Снимка БГНЕС

Даниел Смилов

Навръх празника на Конституцията – 16 април – дойде добрата новина, че правителството застава зад идеята за конституционни поправки в съдебната сфера. Този извод беше неизбежен – без тях смислена съдебна реформа не може да се случи поне при сегашната „констелация“ по върховете на съдилища и прокуратури. Накратко, упоритостта на Христо Иванов, добрата преценка на Борисов, и наличието на критична маса разумни фигури в правителството в други ресори – Бъчварова, Кунева, Калфин, Дончев и т. н., дадоха резултат. Много е важно добрата заявка да бъде доведена докрай, обаче: предпоставки и ресурси за това има, тъй като идеите, които се обсъждат са реалистични и полезни:
1) ВСС не може просто да продължи мандата си в настоящия си състав. Основният дефект на този орган се оказа неспособността му да осъществява сериозен контрол над висши магистрати – и по отношение на съда, и особено по отношение на прокуратурата. ВСС беше инертен и неефективен при скандалите със случайното разпределение на дела, а трябваше френският посланик да вдигне пелената зад явно систематични проблеми с рейдърство на фирми през съдилищата, за да се задейства по случая „Ченалова“. Още по-тежко стои въпросът с контрола на прокуратурата. Тези дни стана ясно, например, че „Костинброд“ е бил една голяма димна постановка, в чиято хореография прокуратурата взе дейно участие както в деня за мълчание, така и с последващи тв презентации на „грандиозна изборна манипулация“. Такава явна намеса в политически процес по време на избори е огромен „грях“ на ръководството на прокуратурата – дотук, обаче, ВСС няма адекватна намеса като разследване на случая и съответните дисциплинарни санкции. Същото важи и за прокурорските гастроли из КТБ (или около нея), които предшестваха фалита на банката (а някои дори биха казали, че го предизвикаха);
2) Новият ВСС ще бъде разделен на два панела, като в първия – съдебен - ще доминират съдии (6) спрямо (5) членове от парламентарна квота. В прокурорския панел – обратното:  парламентарната квота ще е с един повече от избраните от прокурори и следователи. Това е добро решение, но, за да заработи истински, необходимо е да се промени и начинът на избиране на членовете на ВСС: магистратите трябва да си ги избират пряко, като се намали влиянието на ръководните звена в издигането и селекцията. Съдии и прокурори трябва да номинират и избират своите кандидати в открит и публичен процес, в който качествата на предложенията са обект на аргументирана дискусия. По този начин самата гилдия ще поеме отговорността и ще се намали възможността за влияние от лобистки, масонски и всякакви други кръгове. Изборът на парламентарната квота също трябва да се случи след публични дебати – самата сложност на управляващата коалиция от тази гледна точка е добра новина, защото ще позволи да се огледат кандидатите от всички възможни ъгли;
3) Необходимо е да се прецизират и разширят правомощията на ВСС и Инспектората в областта на дисциплинарната политика, а защо не и в разследването на казуси на корупция. Тези органи и сега имат доста правомощия, но не ги използват – свенливи са по отношение на висши магистрати на принципа „гарван гарвану...“. Много е важно от парламентарната квота да бъдат избрани такива хора, които не страдат от подобна свенливост. В крайна сметка, не всичко опира до промяна в институции – човешката почтеност и смелост са основни добродетели, без които нещата трудно ще се случат;
4)  Възможно е Главният прокурор да представя годишен доклад в НС, който да става обект на дискусия. Още по-важно е в прокурорския панел на ВСС такива изслушвания на политиката на прокуратурата да стават редовно, а оттам да се дава публичност на приоритетите в наказателното преследване, ресурсите, насочени към определени видове престъпност и пр., и пр. Това би бил един „мини“ и индиректен парламентарен контрол, който в момента отсъства и създава впечатлението за безотчетност и произвол.
5) Разделянето на съда и прокуратурата има смисъл, защото най-накрая съдиите няма да могат да се оправдават, че някой им пречи. Едно внимателно вглеждане в т. нар. румънски модел навежда на мисълта, че там основната промяна се е случила не толкова в прокуратурата, отколкото при съдиите. И при нас, и при тях, има сходен на брой повдигнати обвинения за корупция по високите етажи на властта. Докато осъдените при тях са над 90%, при нас такива няма. Възможно е всичко да се стовари у нас като вина на следствие и прокуратура и да се твърди, че те внасят негодни обвинителни актове. Но обяснението е по-сложно. И в Румъния ситуацията е била същата, докато шеф на върховния им съд не става магистрат, който преди това е работил в антикорупционната прокуратура. И чудо! След това, обвинението започва да печели делата си масово. Без да се изпада във вулгарни опростявания, трябва ясно да се каже, че и от съдиите се изисква кураж, почтеност и компетентност, за да застанат срещу силните на деня. Нашите съдии ще получат още по-перфектни институционални възможности и предпоставки за такова поведение (не че и сега нямат достатъчно добри): да видим дали най-накрая ще се възползват от тях, за да си свършат работата.
Това е ситуацията откъм съдебната система. Политически нещата също стоят добре. Една конституционна поправка би консолидирала управляващото мнозинство и би поставила под натиск опозицията. Опозицията или ще трябва да подкрепи популярни и очевидни по своя характер мерки, или да им се противопостави с като цяло слаби, лобистки, масонски или направо задкулисни аргументи. Ето един подобен аргумент, който със сигурност ще бъде завъртян: „необходимо е Велико народно събрание“. Не е. Нищо в предложенията по-горе не нарушава балансът между властите, а просто внася ред в съдебната власт и осигурява по-добра вътрешна отчетност и форми на контрол. Но словосъчетанието „ВНС“ поне ще може да се използва като лакмус за контра-реформатори.
И накрая - за гражданската отговорност, но не тази за колите, а по-важната. Всеки има право, а често дори задължението да се съмнява в намеренията на управляващите. Обещаното не е като даденото и пр. Но това, което е добро като заявка, трябва да се окуражава и подкрепя. Тази подкрепа допълнително задължава и обвързва политиците, прави невъзможно или поне прекалено скъпо евентуално последващо отмятане. Ако при обявяването на определена мярка всеобщата реакция е скепсис и незаинтересованост, цената за политика от последващо отмятане от нея става нищожна: „е, щом пък толкова не ви е важно, и аз няма да заложа много на нея“. Това са нормалните механизми на управление, което зависи от обществена подкрепа – т. е. демокрация.
Тук има интересен парадокс – колкото повече не вярват на политиците, толкова по-лесно за тях е да се отмятат или просто да не вършат нищо. В крайна сметка, ако това е масовото очакване, защо политиците да „разочароват“ електората като вървят срещу него? Този парадокс може да бъде наречен „капан на ниското доверие“. Противодействието на този капан не се състои в бодрящина и инфантилни илюзии. Просто доброто – когато се появи - трябва да се окуражава, а това, което не е добро – да се критикува, отхвърля и пр. Останалото е търпение – при най-дългия вариант за три години и половина, считано от днес.

Велико Търново в деня на Конституцията

Най-авторитетните медии и журналисти според Министерство на културата на РБ

1) Медии на Пеевски, които официално не са негови;
2) Медии, продадени от Пеевски на самия него;
3) Финансово зависими от Пеевски;
4) Финансово зависими от Василев (доскоро), но вече от Пеевски;
5) Такива, в които името на Пеевски не може да се споменава;
6) Такива, чрез които Пеевски говори;
7) Взели интервю от Пеевски в деня на назначаването му за шеф на ДАНС;
8) Подбрани ръководители на публичните медии, финансово зависими от правителството;
9) Патрачков;
10) Случайни други за камуфлаж.

Madeleine Peyroux: Don't Wait Too Long

Тинк танкове на кръстопът ( Вестник "Култура")

Благодарности на вестник "Култура" за представянето на изследването и дискусията! В момента ЦЛС финализира доклада, който ще бъде публикуван като малка книжка до края на април: тя ще съдържа обобщаваща част и пет глави върху тинк танковете в България, Гърция, Испания, Словакия, Полша и Белгия – с фокус върху тези, които работят по ЕС проблематика) 

 

„Политика и знание: ролята на тинк танковете в демокрацията” бе заглавието на семинар, организиран от Център за либерални стратегии на 30 март в София. Неговата цел бе да се обсъдят резултатите от изследователски проект, започнал през 2012 г. и фокусиран върху тинк танковете в Полша, Словакия и България, сравнени с тези в южната периферия – в Испания и Гърция, където ситуацията е сходна, и с тези в Брюксел, които са много различни от тях. По време на изследването са направени 40 интервюта с представители на различни мозъчни тръстове.

 

Изследването, представено от Даниел Смилов от ЦЛС, започва с дефинициите, в които тинк танковете са описани като хибридни: 1. те са или университети без студенти, или са инструменти за политическо предприемачество като интелектуална група за натиск; 2. те са автономни спрямо държавата и не са нито политически партии, нито консултантски фирми, нито лобистки групи; 3. тинк танковете привнасят експертно знание в политиката. Според неомарксисткия прочит, тинк танковете са инструменти за идеологическа хегемония или доминация. Според провелите изследването, идеалният тип тинк танк има две основни функции: да търси представителност чрез идеи, които са привлекателни за големи групи хора и са в състояние да мобилизират и да рационализира политическия процес чрез притежаваната от него експертиза. По отношение споровете дали тинк танковете наистина „мислят”, авторите на изследването посочват, че те не трябва винаги и задължително да извършват оригинална изследователска дейност, защото много често това, което правят, е пренасяне и рециклиране на идеи, произведени в академичните среди. По отношение типологията, изследването маркира три модела: западен периферен модел (Гърция и Испания), източноевропейски модел (България, Полша и Словакия) и брюкселски модел или т. нар. „балон на Брюксел”, който е коренно различен от другите два. По отношение на идеологията, западните защитават идеята за държавата на благоденствието, източноевропейските – малката държава с уклон към неолиберализъм; брюкселските - проевропейската идея. По начина си на финансиране трите модела сериозно се различават, като и при трите най-важна е претенцията за независимост. Ето защо западният (периферен) модел отстоява независимостта си чрез публично финансиране от държавата, източноевропейския модел – чрез частно финансиране, най-често от чужбина, тъй като той съзнателно не се ангажира с местния бизнес поради репутационен риск. При брюкселския случай финансирането е комбинирано – и публично, и частно, като там най-големият проблем е независимостта от лобистки интереси на наднационално ниво. По отношение влиянието си, тинк танковете от западния периферен модел не претендират за общ профил, а са специализирани или във външнополитически, или в икономически теми. В Източна Европа пък се появява особен вид животно - „тинк танк с общ профил”, който не е фокусиран в дадена ниша, а се занимава с политическия процес като цяло. При брюкселския случай влиянието е директно върху институциите на ЕС.

Авторите на изследването регистрират любопитно явление в българския контекст, където влиятелни организации в ляво не се разпознават като тинк танкове, а се представят като социологическа агенция със сериозно присъствие в политическото пространство или като пиар консултантска фирма. По-нататък изследването разглежда настъпилите промени в различните модели тинк танкове в резултат на ключовите промени от последните 5-6 години: финансовата криза и масовите протести.В брюкселския модел такива промени не се наблюдават. По отношение на идеологията, настъпва противоречие в тинк танковете от западния периферен модел и ако допреди тяхната идея за държавата на благоденствието на национално ниво и проевропейската им насоченост на наднационално ниво са били тясно свързани, то кризата ги сблъсква заради изискването на Брюксел за бюджетни съкращения. При източноевропейския модел започва да се наблюдава навлизане на леви тинк танкове, които се и самоопределят като такива. По отношение на финансирането, при западния периферен модел публичното финансиране започва да намалява, а при източноевропейския модел силната загриженост за независимост от държавно финансиране започва да отслабва поради сериозното оттегляне на западните донори. Друг резултат от настъпилите промени през последните 5-6 години е, че самата дейност на тинк танковете започва да се възприема като силно политизирана – така, при западния периферен модел те започват да бъдат виждани като конкуренти на политическите партии, а при източноевропейския - те самите започват да си поставят въпроса дали да настояват за по-голяма политическа представителност или за по-засилено експертно присъствие при делегиране на повече решения на специализирани органи. В крайна сметка, тези промени поставят сериозни въпроси за бъдещето на тинк танковете - те ги изправят пред дилемата: нишова специализация и в известна степен оттегляне от публичната сфера или силно политизиране, което ще ги направи по-видими, но и по-уязвими в дългосрочен план. Другите възможни опции са комерсиализация – тинк танковете да започнат да предлагат консултантски услуги, или радикализация - да се превърнат в активистки организации. Накрая представилият резултатите Даниел Смилов подчерта, че каквато и стратегия да изберат, за да запазят своята идентичност, тинк танковете трябва да запазят и двете си претенции – и за експертност, и за представителност чрез идеи.

Меглена Кунева, зам.-министър председател по координация на европейските политики и институционалните въпроси, посочи, че българските тинк танковете трябва да се трансформират - да излязат от какавидата на измислянето и наблюдението и да започнат да показват пътя, тъй като държавата е удивително неефективна, пилееща, а в момента и на санитарния си минимум. Кунева подчерта, че личната й концепция е свързана с идеята за голямото общество и малката държава, добре обяснена от Дейвид Камерън в началото на мандата му през 2010 г. За да има голямо общество, тинк танкът е една от естествените носещи конструкции, абсолютно необходими за държавата. Кунева отбеляза, че в момента трябва да се появи посредник, с който тинк танкът да си взаимодейства, за да се запълни празнотата на правещите, защото самата администрация и изпълнителна власт нямат енергия и им трябва искра, за да протече реакция.

Припоследвалата дискусия Димитър Вацов от Фондация за хуманитарни и социални изследвания обърна внимание на идеята за „малката държава”, обяснявайки, че тинк танковете трябва да направят ясно разграничение, каквото масовото съзнание не прави, между минимална и слаба държава, позволяваща разграбване. Така те ще си възвърнат доверието и наново ще се легитимират като защитници на малката държава. Като обща мисия на тинк танковете Вацов определи създаването на либерална общност от европейски тип в отговор на засилващите се в цяла Европа комунитаристки леви и десни проекти, издигащи идеята за общност, която по своята същност е либерална.

Евгений Дайнов от Център за социални практики сподели личен опит, за да докаже, че няма нищо страшно тинк танкът да се превърне в активистко малцинство. Неговият център се занимавал с идентифициране и анализиране на проблеми, след което на място обучавал местната власт как да ги разреши, наблюдавал решението и пишел „папир” на държавата с молба решението да стане политика. Тази дейност обаче била прекратена, защото през 2006 г. финансирането от Брюксел било спряно с аргумента: „гражданското общество беше грешка и ние го закриваме”. Дайнов се върнал смазан от Брюксел след това „поредно предателство на нашите западни приятели”, но по-късно си дал сметка, че връщайки се към революционната си роля, при която вече не се прави на „костюмиран пич, висящ по коридорите на Брюксел”, пред него се отварят нови възможности за свързване с междувременно възникващи среди, като тук той имаше предвид и намиращата се в залата Антоанета Цонева от „Протестна мрежа”.

От своя страна, Тихомир Безлов от Център за изследване на демокрацията посочи, че с ограничаване на чуждото финансиране след членството ни в ЕС, неговата организация започнала да се конкурира на международния пазар на идеи и да печели проекти на големи консорциуми. В същото време обаче, за да могат да анализират български казуси, от ЦИД трябвало да отделят от времето си, платено за анализ на проблеми в други държави. Като реално влияние на ЦИД, Безлов отбеляза закриването на безмитните магазини – мисия, изпълнена за 7-8 години, изработването на карта за разпределянето на наркопазарите в България и драматичния спад на продажбата на цигари на черно, след като ЦИД сигнализирал европейските институции, че българска цигарена компания „държи” на черно 75% от вътрешния пазар. Никоя медия не споменала „така наречената „Пещера”, каза Безлов, добавяйки, че от 2004 г. и особено през последните две години във водещите медии протича уникално задкулисно режисиране и че в много отношения те подреждат „говорителите” от тинк танковете.

По отношение реалното влияние на тинк танковете, Красен Станчев даде пример с 11-годишната кампания на неговия Институт за пазарна икономика за въвеждане на плоския данък и 12-годишната реформа в бизнес администрацията. В сравнение с международния опит обаче, тези периоди са сравнително кратки, тъй като там обикновено този тип „кампании” продължават над 25 години. Според Красен Станчев, проблемът на тинк танковете е скуката, тъй като дори и когато статуквото се променя, се започва работа със забравени стари модели.

Първан Симеонов от института „Иван Хаджийски” и Галъп пък посочи, че, както и изследването го потвърждава, тинк танковете се занимават с онова, което е дефицит - в българския случай това е по-скоро уклон към неолибералното, макар че с течение на времето започват да се появят и леви звена, които постепенно ще станат модни. Той подчерта, че не иска да се „задълбочава” по темата ляво/дясно, защото именно телевизиите, които очакват от тинк танковете търговия с влияние, ги класифицират по този начин. По отношение бъдещето на тинк танковете, Симеонов препоръча повече решителност спрямо властта, подчертавайки, че когато става дума за неотложните болезнени икономически реформи, именно тинк танковете са призвани енергично да напомнят и ако трябва, дори да коригират властта, ако се отклони от очевидно полезните пътища.

Проф. Лиляна Деянова от Софийския университет отбеляза, че на дискусията големият отсъстващ е Румен Аврамов, тъй като той има сериозни изследвания върху икономическите тинк танкове и тяхната връзка с глобалните програми за промоция на демокрация, включително и в постсоциалистическата периферия. Според Деянова, големият проблем пред тинк танковете е как се мисли тяхната двойственост – едновременната свързаност и с неолиберални политики, и с глобални програми за поддържане посоката на реформи. Тук тя коментира, че това най-често става в конспиративен ключ, давайки пример с книгата на Достена Лаверн „Експертите на прехода” и последвалата реакция срещу нея. Деянова отбеляза, че не е коректно тинк танковете да се разглеждат само като „троянския кон” на неолибералната глобализация, защото те в действителност функционират на пресечната точка на различни полета в смисъла на Бурдийо, които, от своя страна, им налагат различни критерии. Ето защо тинк танковете не са интелектуални звена, независими от държава, политически партии и университет. Те са зависими от полето на властта, което представлява пространствено отношение между различни дейци и институции.

Доц. Румяна Коларова от Софийския университет пък бе категорична, че мозъчните тръстове изживяват криза, изразяваща се в загуба на експертна позиция: те заместват липсващата разследваща журналистика, като така стават злободневни и загърбват стратегическите си функции, а освен това правят ерзац разследвания, тъй като принципно разследващата журналистика следва правила, различни от правилата на мозъчните тръстове; освен това се опитват да се позиционират в алтернативните медии и дискусионните групи, разделяйки се с експертността си. В крайна сметка, загубвайки експертизата си, заради новата среда, в която попадат, тинк танковете губят връзка с експертите от публичните тела и от академичната среда.

Накрая Иван Кръстев от ЦЛС коментира, че за да има влиятелна среда от тинк танкове, те трябва да бъдат много различни и да са в някакъв смислен спор помежду си, тъй като единствено възможността да бъдат артикулирани различни позиции позволява на хората да се ориентират. Освен това, и проучванията показват, че изключително силният тинк танк „живее” кратко.

Теодора Георгиева

Българският Великден 2.0 (от КлубZ)

Днес въпросът е дали се възползваме достатъчно от предимствата, които историята и предците са ни дали

Снимка БГНЕС

Даниел Смилов

България – като политическа общност – е един от големите исторически успехи на последните век и половина. От територия в рамките на Османската империя с около 2-3 милиона население, тя става независима държава, част от най-развитите свободни народи. И последните 15-25 години са от особена важност в този процес – едва сега успяхме да постигнем неща, които никога в историята си не сме постигали. Вярно е, че пътят ни не е бил от най-правите, че сме вършили (и вършим) много грешки, че бихме могли да се развиваме по-бързо при по-добра организация и по-разумно целеполагане. Но въпреки всички тези уговорки, постиженията си струва да бъдат отчетени и припомнени. Хубавото е, че вече почти не ги забелязваме, защото ги приемаме за даденост – нещо, което е неизменно и ни се „полага“. Но те далеч не са такава природна необходимост и лесно можем да ги загубим, ако престанем да ги ценим и разпознаваме.

Социално развитие

Нека вземем един авторитетен индекс – Индекса на социален прогрес*– който измерва способността на една политическа общност да задоволява основните нужди на хората си, да създава условия за тяхното благоденствие и възможности за личностно развитие. Картината, която се получава, е следната: България не е в челото на класацията по социално развитие в Европа, където традиционно на върха са скандинавските държави и други северни държави. Но пък сме там, където се очаква да бъдем – в средата на европейската таблица – и по-напред от от всичките ни съседи без Гърция, която все пак се е радвала на десетилетия напомпано от ЕС развитие. След нас остават държави като Сърбия, Румъния, Русия, Грузия, Армения, Молдова, Беларус и т.н. В световен мащаб по социално развитие сме близки до държави като Израел, Аржентина, Бразилия, Кувейт, което означава, че много малко страни извън Европа и Северна Америка са преди нас в класациите.
Вярно е, че над 2 милиона души напуснаха България, за да си търсят щастието в по-развити части от света. Това обикновено се интерпретира като „загуба“, макар че в един мобилен свят подобни тенденции лесно могат да се обърнат. Когато икономиката на страната започне да произвежда достатъчно работни места, мнозина от напусналите ще започнат да се завръщат, както се случи в Полша през последните години. Мобилността в този смисъл показва и наличието на „конвертируем“ човешки капитал, с който България разполага.
Може би за първи път в историята си вече имаме сериозни диаспори в САЩ, Испания, Гърция, Великобритания, Германия и т. н. Връзката с тези хора трябва да се поддържа и най-глупавото е те да се третират като „мъртви души“ в избирателните списъци: рискуваме за бълхата с изборните манипулации да изгорим юргана на общностните ни връзки с диаспората. Електронно гражданство, дистанционно гласуване, приобщеност чрез повече информация е политиката, която трябва да бъде следвана, за да бъде запазен този огромен човешки капитал.
В крайна сметка около 2 млн. българи извън страната могат и допринасят за нейното развитие и то не само чрез парите, които пращат на роднини (значителен обем сам по себе си), но и като градят репутация, създават връзки, поставят ни на световната карта. Вчера мрежите бяха пълни със снимката на българско момче, прието във всички колежи на Ivy League в САЩ. Преди седмица Соня Йончева имаше прекрасен концерт в зала „България“. Да се третират подобни хора като „загуба“ за страната, само защото реализацията им е извън нея, е глупаво и недалновидно.
И нещо повече – като държава в ЕС и с настоящите си нива на развитие, България е и ще става все по-привлекателна за 4/5 от човечеството. Вече строим стени по южната ни граница, което показва, че проблемът в дългосрочен план е за разумна имиграционна политика. Хора ще искат да идват, проблемът ще е да ги интегрираме така, че те да не създават капсулирани острови и гета, необщуващи с останалата част от страната. Образованието, очевидно, трябва да бъде променено така, че да може ефективно да социализира и хора, идващи от други култури. Това не са лесни въпроси за решаване, но това са проблемите, с които развитите общества се сблъскват.

Две десетилетия и половина без авторитаризъм, тоталитаризъм и политическо насилие

Това, което спъва най-много развитието на една общност, е насилието и гражданската война. Затова в момента сме изпреварили Сърбия, която към 1989 г. беше много по-развита от нас. Затова сме близко и до Хърватска, която исторически е била част от по-развитата Австро-Унгарска империя и има изключителни природни дадености. В историята ни на модерна суверенна държава такъв дълъг период на развитие без тежки политически сътресения и насилие не е имало. Комунизмът е единствен кандидат, но там уговорките са много. До средата на 50-те години в страната има сериозно насилие – лагери, горяни, насилствена колективизация и т. н. През 60-те години има известно омекване на режима, което приключва със „събитията“ в Чехословакия.  В началото на 80-те години пък започва насилието срещу българските турци със смяната на имената и „изгонването“ им от страната.
Дори да приемем, че комунистическият период дава 45 години непрекъснато и сравнително спокойно развитие на страната, то е ясно, че в него не може да става дума за никаква демокрация и самоуправление. Напротив, България е подчинена на Москва диктатура, която на моменти е тоталитарна, а през цялото време – авторитарна. Т. е. последните 25 години са първият толкова дълъг период в историята на страната, когато тя се е самоуправлявала на принципа на народния суверенитет и е отговаряла на дефиницията за демокрация. Единственият сравним период е този след Съединението до началото на Балканските войни. Но за подобно сравнение трябва да броим Стамболов за демократ, което би било нечестно към него. И трябва да изключим Фердинандовите авторитарни амбиции и тенденции, което също би било некоректно.

Балансирана и принципна външна политика

В своята модерна история България или е била де факто без суверенитет (при комунизма), или е била оплетена в странни пактове и алианси срещу своите съседи. След 1989 г. и особено след членството в НАТО, нещата се променят и за пръв път се развиваме в среда, в която съседите не са ни врагове. С Гърция и Румъния вече сме членки на ЕС, с Турция сме в един съюз за колективна отбрана (НАТО). Сърбия и Македония са потенциални членки и на двете организации. За първи път, също така, ние не сме принудени да правим тежък избор между европейските ни партньори – Германия, Великобритания, Франция и пр. Няма и особени напрежения между САЩ и ЕС, от които България да страда или да се налага да заема конфронтационна позиция.
До 2014 г. по подобен начин стоеше и ситуацията с Русия, макар че Путиновата политика в Украйна създаде сериозно напрежение в отношенията с ЕС. Но дори и тези напрежения – неизбежните санкции, последствията за газовите проекти и пр. – не са причина за остра и дългосрочна конфронтация, която да постави България в особено трудна ситуация. Военни действия на НАТО в Украйна няма да има и кризата ще се разреши, когато цената на продължаването й за една от страните – Русия или ЕС – стане непосилна. С оглед на ресурсите, с които разполагат, това ще е Русия.
България не трябва да взема някакви драматични решения по този въпрос. Тя трябва просто да следва правилата в ЕС и НАТО, и да настоява и другите да ги следват. Натискът за единна ЕС позиция само ще се засилва в рамките на съюза – отмяната на визитата на чешкия президент Земан в Москва за 9-и май е ясен сигнал в това отношение (той ще бъде на визита в Москва, но няма да присъства на парада на Червения площад на 9 май б.р.). От изключителен български интерес е тази криза да се използва за по-добрата енергийна интеграция на страната в ЕС (интерконектори и пр.) Също така ние трябва да настояваме и другите държави да спазват общите правила и да не сътрудничат на Русия в желанието й да „накаже“ България чрез газова изолация. Сигурен съм, че външно министерство ще получи много сериозна подкрепа и от Брюксел, и от ключови европейски държави нещо подобно да не се случи. Но, извън тези подразбиращи се действия, България не е сложена на някакъв коловоз за конфронтация с Русия, както мнозина си представят: всъщност и в туризма, и в други области нищо не ни пречи да продължаваме традиционното си сътрудничество.
С две думи, за първи път в модерната ни история дългосрочно е ясно къде стоим, имаме възможност за предвидима, принципна позиция и не се налага андрешковски да хитруваме между една или друга велика сила. Ако решим все пак да го правим, ще е по манталитетни причини.
На фона на тези размисли е ясно, че – без фарфаронски залитания и самозабравяне – България има с какво да се гордее и на какво да стъпи за едно сериозно и икономическо, и социално развитие. Това, което ни спира, не е макро-рамката и външната среда – основните фактори са вътрешни: корупцията и слабостта на партийната система, недостатъчната отвореност на икономиката, проблемите с върховенството на правото, консервативната културна и езикова затвореност към Европа и света. Тези са факторите, които ни отличават от Полша и Естония, и ни доближават до съседите ни. Разбира се, става дума за исторически и социални натрупвания, които не могат да бъдат отстранени за година, две. Но в никакъв случай не става дума за съдбовни проблеми, които ще ни висят на шията во веки веков. Румъния, например, по свой самобитен начин е на път да промени нещата по отношение на корупцията. Гърция – с всичките й проблеми – е пример за отвореност към ЕС и добра интегрираност на индивидуално ниво в него: гърци ще срещнете на всяко равнище и в ЕС администрацията, и в европейските университети и т. н. Така че пътят и за България е ясен – просто трябва да се огледаме за успехите на тези, които са в ситуация сходна на нашата, и да анализираме внимателно техните политики.
Каквото и да правим, едно не бива да продължава – мрънкането и воят, че „нацията загива“. Пророци на апокалипсиса е имало винаги и дори в най-добрите времена – Савонарола се появява във Флоренция, когато тя все още е световен политически и културен център. Не бива да се забравя, че някои предсказания са самосбъдващи се – ако всички много повтарят, че нещата са все по-зле, нещата стават все по-зле. Дори в периоди на реално влошаване и кризи, не е добра политика апокалиптиците да са водещият обществен глас. Още по-абсурно е те да са такива във времена, в които една политическа общност безусловно върви напред. В крайна сметка става дума и за отговорност: ако през 1860 г. проблемът е бил дали България изобщо ще възкръсне, днес въпросът е дали се възползваме достатъчно от предимствата, които и историята, и предците ни са ни дали.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

* http://www.socialprogressimperative.org/data/spi#data_table/regions/spi/dim1,dim2,dim3

В очакване! Светли празници!

Balthus, Patience,1954-55