Daniel Smilov for the Visegrad Insight

Quincy Cloet: Democracy under Quarantine

April 2, 2020

Emergency laws have become commonplace in most of Central and Eastern Europe. Without proportional restraints and a clear time-limit for such measures, they put democratic checks and balances at risk. Citizens and independent media should stand up to ensure that civil liberties and the rule of law are not eroded over time.

The immediate impact of the COVID-19 pandemic leaves little room for imagination. Healthcare systems are overburdened as the number of infections and deaths have ballooned in recent weeks in Europe. Most non-essential economic activity has come to a standstill as citizens have been ordered to restrict their movements outside of the house as well as interactions with others.

While these are palpable changes to the daily doings of citizens, the disease-induced crisis may cast a less obvious but longer shadow on civil liberties, the rule of law and democratic institutions within the region’s affected countries.

Governments may be tempted to give themselves a lot of leeway in the imposition of exceptional, emergency measures, arguably to contain the coronavirus. What if such measures are disproportional to their aim or become solidified in law once the situation returns to normalcy? Self-restraint may not be of particular concern to Viktor Orbán in Hungary and leaders with authoritarian tendencies elsewhere.

The challenge to free and democratic institutions in lockdown was the subject of this week’s V/I Breakfast discussion in partnership with the European Liberal Forum. The usual small-circle gatherings in Warsaw have moved online since a couple of weeks, to follow the restrictions in place but also to meet the growing demand of citizens to make sense of what is happening in member states of the European Union.

Trust in technology

Our first invited guest, Ann Cathrin Riedel from the Berlin-based association LOAD, speaks about the risks to civil liberties in the digital sphere. She refers to a recent proposal by German Health Minister Jens Spahn to use location-tracking smartphones as surveillance tools to restrict the spread of the COVID-19 disease.

Riedel speaks of surprise about the extent to which Germans (nearly 50 per cent) seem willing to accept such measures – especially when personal security is concerned. Thought-provokingly, she adds, “trust in technology outweighs deeply-rooted concerns about personal privacy in Germany.”

Nevertheless, the benefits of a tracking app may never materialise because there are doubts over its effectiveness.

The usage of GPS data would only give an approximation of contact between people – leading to uncertainty about potential exposure and spread of the virus. Also, not all German citizens have a smartphone and therefore the ability to make use of this technology.

As an alternative, Riedel sees a holistic approach – where technology can play a role – as a better way forward. This relies on extensive testing and the widespread use of protective gear to contain the coronavirus.

Overall, Riedel does not consider there is a major threat to democracy in Germany since every step of the government is subject to scrutiny and healthy debate.

More worryingly, however, is how disinformation spreads itself among citizens. While political disinformation spread by Russian bots is the usual suspect – and should not be ignored – Riedel emphasises the risks attached to fake health information being spread via messenger services.

“We always talked about Facebook and Twitter in terms of the spread of disinformation. But it’s mostly happening on WhatsApp. There is a totally different level of trust because of a friend or a family member is sharing information with you.”

No limitations

The second guest, Edit Zgut, who is a DemocraCE Fellow and a PhD Researcher at the Polish Academy of Science, gives the latest stay of play in Hungary with regard to an adopted bill that enables the government to rule by decree for an unqualified period without parliamentary oversight.

“A tremendous number of special laws have been signed and adopted in other countries, but none has gone as far as the Hungarian enabling bill on the protection against the coronavirus.” It also introduces new criminal offences for those who spread disinformation or interfere with quarantine measures.

Whereas the Hungarian government claims there are limitations to the bill, the newly adopted rules can only be overturned by a two-thirds majority in parliament – which Fidesz has – and a signature by the president.

Zgut sees dangers ahead because of the experience of authoritarian system transformation: “This Orbán government has rewritten the Constitution eight times, restricted freedoms of media and academia; it has taken over most of the democratic institutions. There are clear signs that the ruling party wanted to enforce a special legal order for political reasons.”

In her recent analysis, she explains how mayors already abused their special powers – before the general bill was adopted – for political revenge. Since the Hungarian Parliament voted on Monday to let Orbán to rule by decree, one pro-government businessman has already acquired control of a major independent news outlet, Index.hu.

It remains an open question to what extent other countries will follow down the same path. One could point to Poland, which appears willing at any cost to let the presidential election go ahead on 10 May to secure a second mandate for Andrzej Duda.

A degree of checks and balances

Daniel Smilov from the Bulgarian Centre for Liberal Strategies, the third speaker, narrates the recent chain of events in Bulgaria – also described in detail here. While there was unanimous support for the adoption of an emergency situation bill, with a time-restraint, there was some scepticism to the provisions of the new legislation.

Bulgaria’s president vetoed provisions that would criminalise the spread of fake news and the introduction of price controls as part of the economic response to the crisis.

“The very fact of a veto procedure shows there is a degree of checks and balances in Bulgaria,” indicates Smilov. This was also demonstrated when the Justice Minister suggested a derogation to the European Convention of Human Rights but backtracked on the idea soon after, because of public criticism.

The main challenges relate to the pressure exerted by populist parties on the government to impose even harsher restrictions. For instance, there is a risk that the Bulgarian leadership could apply discriminatory measures with regard to the Roma community.

“While some special policy may be justified, to contain the spread of COVID-19, this should not mean quarantine and sealing off these areas. Fortunately, the government has made use of Roma mediators to explain the situation.”

Democracy appears to be functioning, but time will tell the extent to which the Bulgarian government will abide by the rules. With most of the plenary sessions of parliament suspended until mid-April, there is little room for effective control of the executive power.

Meanwhile, other serious issues may be overshadowed by the health crisis – such as the beating of a journalist. Or following indications from other countries, there is likely to be rapid growth in cases of domestic violence.

Europe’s 9/11?

Daniel Kaddik, Executive Director at the European Liberal Forum, emphasises in his summary remarks how the virus not only affects people but also democratic processes – even in countries that do not belong to the usual suspects.

“We are observing a change of mindset, with Germans ending their resistance against electronic surveillance (while they pushed back against electronic IDs for years) and Poland restraining the opposition candidates in the presidential election race.”

In searching for analogies, Kaddik wondered whether this experience would be comparable to the aftermath of 9/11 in the United States. Is it realistic to expect a quick withdrawal of emergency measures in some countries? He appears concerned for some countries since it is hard to foresee how long the situation will last.

“Politics has not found a proper answer to this challenge. There are calls for strong men, to take care of the situation. Even though they may not solve anything, authoritarian measures have been praised as a solution.”

“In Germany, the Constitutional Court would step in, but it is an open question whether this would happen elsewhere.” Hence, Kaddik points towards a European dimension – and whether the EU has the capacity to deal with these digressions of democratic procedures.

In the subsequent discussion, Edit Zgut suggests the EU cannot any longer tolerate the democratic backslide in Hungary. However, because of the exceptional state of order, the Commission cannot do much at present. Rather, it should focus on existing infringement procedures related to the ombudsman and judicial independence.

Is Europe at risk of strengthening authoritarian populism with every criticism? “A crisis provides a rally around the flag, with people becoming more tolerable towards autocratic measures, because of fear of their own safety,” thinks Zgut.

However, it is important to consider alternatives.

Time to stand up

One possibility is to support independent media, so they continue to play a critical role in providing reliable information and posing a counterweight to those in power. The current virus-induced downturn risks a repeat of the financial-economic crisis of 2008-09 when many outlets ran into difficulty and set off a process of media oligarchisation in the following years.

For now, some newspapers have confirmed growth in subscriptions – since people are encouraged to read and support reliable journalism.

Another way may emerge during the period of economic recovery when the EU’s leverage – funds to support growth – will be sought after by these backsliding countries.

Finally, it is important for citizens and civil society to stand up. Freedom cannot be traded for security. At most, authoritarian recipes give a false sense of safety.

The next weeks will be crucial to avoid emergency measures from becoming solidified in the system. The continent may not come to the rescue, but citizens can.

Quincy Cloet

Judy asks Daniel Smilov: Carnegie Europe

DANIEL SMILOVASSOCIATE PROFESSOR AT THE UNIVERSITY OF SOFIA AND PROGRAMME DIRECTOR AT THE CENTRE FOR LIBERAL STRATEGIES

Еurope will either come stronger out of this crisis, or it will no longer be a credible political project. There are three problems that need to be solved:

First, the coronavirus needs to be contained within reasonable time and in a non-catastrophic way regarding the economy.

Second, the emergency situation should not be allowed to consolidate the authoritarian and illiberal tendencies especially prominent in the eastern part of the continent.

Last but not least, Europe—both the EU institutions and national governments—should act together to deal with the economic consequences of the crisis in a way which is both effective and seen by the peoples of Europe as fair.

These are difficult but not impossible tasks. They require a lot of good will and intelligent coordination of action beyond what is available as established institutions and procedures. Of special importance is the economic recovery—if national egoism wins the day, the EU project will be in existential trouble.

On the bright sight, these tasks give the EU a clear purpose in times when it is often accused of having lost its way.

(original link)

Human Rights in 21-st Century

Ben Ferencz is a most amazing man. He was a prosecutor at the Nuremberg trial. Now in his 90ies he is still an incredibly inspiring speaker. Proud to have an article published in an edited volume featuring an introduction by him.

Pena Tiranna

Brexit: the new extension request

PM Boris Johnson is taking contempt of parliament (and the court) to new heights.

First, he put some lipstick on Theresa May's withdrawal deal, made it slightly worse, and branded it a "New Deal". Understandably, the Westminster Parliament was not thrilled by this antic and tried at least to ensure that the necessary legislation for an orderly withdrawal was in place. Hence the need for another extension of Brexit.

Secondly, and crucially, in defiance of Parliament Johnson sent a letter to the EU, explaining why they should reject the parliamentary request for an extension.

In a constitutional model based on the sovereignty of parliament, this is not a trivial matter: such an act of defiance is in essence a violation of foundational principles. On top of that this act embarrasses the UK in Europe and the world, because effectively the country does not speak with a single voice. One does not expect from the oldest constitutional parliamentary model such an institutional schizophrenia.

The developments raise a larger point: the relationship between the Sovereignty of Parliament v. the Sovereignty of the People in the UK. Boris Johnson wants to portray himself as a defender of the People v. the Parliament. This is highly combustible political stuff. On the one hand, it puts into question the British constitutional model and calls for its revision. On the other hand, the presupposition that the hard Brexiteers' views are "the will of the people" is wrong: many people voted with the "softest" Brexit in mind in the 2016 referendum. The hard Brexiteers' hijacking of this agenda is actually a deformation of the "will of the people".

So far Brexit had put strains mostly on the unity of the United Kingdom: Scotland was increasingly drifting apart from Westminster. With the latest escalation of the Brexit drama, the very parliamentary setup of the UK is put sharply into question.

СПЕЦИАЛНО ЗА ДЕБАТИ.бг, Даниел Смилов: Избирателите на „Демократична България” ще изберат следващия кмет

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии. Той е доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.  

На прага сме на местните избори. Очертава се битката в София да е най-интересна. Възможно ли е Мая Манолова да обедини всички кандидати срещу Йорданка Фандъкова? 

Аз не съм сигурен, че битката в София се свежда до тези две алтернативи. Много е важно какво ще стане на първия тур с кандидат като Борислав Игнатов, например. Много е важно какво ще стане с общинския съвет. Наистина върви се към балотаж и най-вероятният е между Фандъкова и Манолова, макар че, още не е минала кампанията, така че, не можем да правим категорични прогнози. Но това, което може да се каже е, че гласовете на „Демократична България” ще се окажат решаващи, защото нито Фандъкова, нито Манолова могат да се надяват да спечелят без тези гласове. Сега, за Мая Манолова ще е много трудно да убеди голяма част от избирателите на „Демократична България” да гласуват за нея. Някои ще гласуват тактически – чувал съм такива аргументи: за да се смени моделът на управление, трябва да има някакъв шок в системата и Мая Манолова изглежда като възможен шок за управлението на Борисов. Струва ми се, че това е аргумент, който няма да успее да убеди тези избиратели. Това обаче е аргумент, който може да ги разубеди да отидат да гласуват на втори тур, което също е важно. Мая Манолова не е кандидат, който да е очевидният избор за десният избирател. Политическата й биография е съвсем различна, свързана е с 2013г. и подкрепата за кабинета Орешарски, участие в една костинбродска афера, която остави най-различни съмнения в публиката. Тя каза, че намира поведението си тогава за грешка. Но първо, това е малко закъсняло. Второ – вярно е, че нейна евентуална победа ще е шок в управлението, но не знам дали това ще е позитивен шок. Мая Манолова е удобна и за голяма част от играчите, които стоят зад този модел. Все пак тя влиза в тази кампания като кандидат на левицата. Вярно е, че е гражданска кандидатура, но големият брой гласове, които ще дойдат на първи тур, са избирателите на БСП. В този смисъл, евентуален нейн успех ще е успех за БСП на Корнелия Нинова. Не знам дали десните избиратели биха били щастливи с един такъв резултат, тъй като Корнелия Нинова не води БСП в проевропейска посока. Десният избирател на първи тур има ясен кандидат – г-н Игнатов. Какво ще се случи на втория тур е малко по-проблематично. Там ще има разделение и не очаквам да има монолитно гласуване в едната или в другата посока. Проблемът на Йорданка Фандъкова е, че трябва да убеди десните да гласуват за нея. Един ключов момент в тази кампания е, че имаме партия Прокуратура, която е основен участник. Тази кампания, въпреки че е политическа, тя не само по време съвпада с процедурата по избиране на г-н Гешев за главен прокурор, но тя е и ключова в този избор. 

Няколко социологически проучвания отреждат на Борислав Игнатов третото място на първия тур. Но има ли шанс той да измести Мая Манолова? И какво ще направи „Демократична България” при евентуален балотаж между Фандъкова и Манолова? 

Кампания е. Поне от резултатите на европейските избори, за „Демократична България” в София бяха гласували около 14-15%. Ако можем да приемем това като ядро, от което се стартира кампания, очевидно е, че този кандидат има шансове. Много е важно как ще се развие кампанията и на Манолова, и на Фандъкова. По отношение на втория тур, вече описах дилемите на десния избирател. Някои представят това като проблем. Но всъщност, десните и „Демократична България” са в добра позиция в началото на кампанията. На практика, от тях зависи крайният развой. В този смисъл те могат да оказват влияние и върху позициите на големите партии и да се опитват да наложат своя интерес. Дали ще успеят и как, е отделен въпрос. Фактът, че и от двете страни се опитват да привлекат техния глас е от полза за „Демократична България” и е нещо, което те трябва да използват, за да наложат собствената си политическа марка и поне част от дневния си ред. 

Как ще раздробят вота т.нар. второстепенни кандидати като Волен Сидеров, Ангел Джамбазки и Десислава Иванчева, например? 

Ще има раздробяване на вота в София. Вече има много кандидати – Джамбазки, Волен Сидеров, Иванчева. Иванчева и на европейските избори успя да събере електорат. В нейния случай, сигурно ще дръпне гласове, които биха отишли и при „Демократична България”, и при ГЕРБ. Различен е този вот. Може би, част от хората, които имат протестен вот и биха наляли на Мая Манолова, могат да се реализират при Иванчева. Струва ми се, че там няма да има щета за една партия. Няма как да не Ви задам един въпрос, който и е, и не е свързан с кметските избори. Двама кандидати за кметове на София – Волен Сидеров и Ангел Джамбазки изграждат кампаниите си върху печално известния случай на Джок Полфрийман. 

Моля да коментирате уместно ли е политици да спекулират в кампаниите си със съдебни решения? 

Наистина тук имаме крайна политизация на едно съдебно решение. Напоследък стана практика да се взимат изолирани съдебни решения и на тяхна база да се правят предложения за промяна на Наказателния кодекс, без да се направи систематичен анализ – доколко има тенденции, доколко това не е изолиран случай и прочее. Очевидно е, че в случая с Полфрийман политизацията е много силна и тя тече по две линии. Едната е чисто патриотична – става дума за чужденец, който е убил българин и това се използва от определени политически сили.  Втората е с Калин Калпакчиев – той е знакова фигура в дебатите за Съдебната реформа, случило се, че той е взел решението за Полфрийман. Много се изприказва как това решение върви срещу очакванията на хората за възмездие и справедливост. В правовата държава, съдът не винаги трябва да върви след общественото мнение. Разбира се, трябва да отчита какво мислят хората системно, но не могат конкретни казуси да се решават от напора на обществения строй или на емоциите на едната страна. Съдът трябва да отчита цялостната картина, той трябва да вземе предвид най-различни съображения, закона  и  да се стреми да излезе с такова решение, което да отчита всички тези факти, не просто емоциите и политическите настроение на една или друга група в обществото. Струва ми се, че върви по тази линия. Тя съвпада и с този избор на главен прокурор. Очевидно и прокуратурата се опита да инстументализира срещу своите врагове тези нагласи в обществото. Помните преди време имаше случай, в който един иконописец беше убил човек. Убитият беше ром. Тогава обществените нагласи бяха изцяло в полза на убиеца. Имаше брожения за пускането му, за условна присъда и т.н. Сегашният случай е леко огледален. Обществените нагласи са различни. Ако се плъзнем по тази пътека – да решаваме конкретни казуси на база на обществени нагласи – правосъдието ще пострада. Политизацията на съдебната власт у нас е факт. За съжаление, не само у нас. Виждаме дори в съдебни системи, като английската, съдилищата се произнасяха по въпроси, които досега се считаха за политически. Нека се опитваме да запазваме уважение към независимостта на съда и да отчитаме правото на съдиите да взимат решения, които не винаги вървят с обществените настроения. 

На финала искам да Ви върна към кметските избори. Йорданка Фандъкова управлява София вече няколко мандата. Какво ще стане, ако на тези избори, тя загуби? 

Трябва да си изкривя душата, ако не кажа, че София не се е променила към добро през тези 10 години. Въпросът не е в това колко неща са направени. Въпросът е дали може по-добре. И тук е голямото състезание. Тези, които опонират на Йорданка Фандъкова трябва да убедят хората, че те могат да се справят по-добре. Както е вярно, че много неща са направени, така е вярно, че София може да се развива по-бързо. И като бюджет, и като доходи на хората, София вече е на средното за ЕС ниво и тя трябва да изглежда като един средностатистически европейски град. Тя трябва да има абсолютно целият пакет от удобства, естетика, който има един средностатистически град. Едно сравнение, дори с градове от Полша и Унгария, ще ни покаже, че има какво да се желае, има какво да се направи, има къде да се наваксва. От моя гледна точка тук е разковничето и тук трябва да е борбата. Тези, които искат да сменят Фандъкова, трябва да покажат какво повече може да се направи и как евентуално те биха го направили.

копирано от: https://debati.bg/spetsialno-za-debati-bg-daniel-smilov-izbiratelite-na-demokratichna-balgaria-shte-izberat-sledvashtia-kmet/

Септември

София реагира правилно на руската провокация. Но май има скрит замисъл (DW)

От Русия държат да ни кажат, че са ни спасили. Само дето след това "спасение" прекарахме 45 години в инвалидна количка. София реагира много правилно на тази провокация. Но май го прави със скрита цел.

Оригинален линк

    

Коментар от Даниел Смилов:

Пешеходец пресича натоварено кръстовище. Към него отдясно застрашително лети кафяв Опел, но преди да го блъсне, отляво го помита червен Москвич, който потрошава и него, и Опела. Пешеходецът е тежко контузен и прекарва следващите 45 години в инвалидна количка. След още 30 години новият шофьор на Москвича прави изложба за инцидента под надслов “Как Москвичът спаси пешеходеца от Опела”.

Истината за "спасението"

Описаната ситуация е аналогична на “освобождението” на България и Източна Европа, извършено от Червената армия през 1944-1945 година. Вярно, едно тоталитарно зло е изтласкано - нацизмът е разгромен. Но за източноевропейския гражданин цената е много висока - в региона се настанява друго тоталитарно зло, което причинява много нещастия в следващите десетилетия: политически репресии и масови убийства, отнемане на базови свободи и собственост, сериозно икономическо изоставане спрямо свободния свят. Някои държави - като Полша например - са тежко блъснати и от Опела, и от Москвича. Но докато наследниците на Опела се извиняват за стореното, сегашните собственици на Москвича не само отказват да признаят каквато и да е вина на предшествениците си, а и все повече се придържат към тезата за “спасението”.

Един от важните аспекти на случващото се касае Русия. Как става така, че там Сталин и тоталитарният му терор все по-усилено се реабилитират и дори сe превръщат в централна опора на новия руски национализъм? Нима милионите загинали в лагери, скалъпените процеси, чистките и държавно произведеният масов глад са вече забравени? Нима имперското разрастване на една страна е достатъчно оправдание за всевъзможните безобразия, извършени в нея? Вероятно това е надеждата на днешния режим в Кремъл, който се стреми да “компенсира” очевидните си демократични недостатъци с имперски походи към Украйна. Мащабите може да са различни, но логиката е същата.

"Щиковете на Съветската армия донесоха половин век репресии"

По-интересен за нас е българският поглед към проблема: политическите реакции на руското тълкуване на историята, което изкристализира покрай заглавието на една още неоткрита изложба в Руския културно-информационен център в София.

РЕДАКЦИЯТА ПРЕПОРЪЧВА

9 септември: най-голямата трагедия в новата българска история

България нямаше да я има, ако не беше освободена от СССР - такива реакции се чуват от Москва след позицията на МВнР. Но има и друг възглед: 9 септември поставя началото на най-позорния период в новата българска история. (04.09.2019)

Този път Борисов много се заблуждава

Няма "сини" и "червени" - пукнатината в България е между хората и властта

9 септември: когато ликвидираха елита на България

България след 9 септември: възходът на необразованите

В сравнително остра декларация министър Захариева - от името на правителството - обяви: "Без да отричаме приноса на СССР за разгрома на нацизма в Европа, не трябва да си затваряме очите, че щиковете на Съветската армия донесоха на народите в централна и източна Европа половин век репресии, заглушаване на гражданската съвест, деформирано икономическо развитие и откъснатост от динамиката на процесите в развитите европейски държави. МВнР няма никакво отношение към тази проява и съветваме руското посолство да не заема позиция в подкрепа на съмнителна историческа теза ("освобождение"), която привилегирова само някои политически среди в България, тъй като е намеса във вътрешнополитическия дебат в страната ни”.

Това са силни думи, за които българското правителство трябва да бъде поздравено. Тук не става дума за патриотарско перчене и биене в гърдите, а за уважение към базови политически принципи. И към историческата истина. Вярно е, че и Западна Германия е окупирана от съюзниците и остава дълго време без суверенитет. Но след това става независима държава, образцова либерална демокрация и икономическа супер сила. Източна Европа нито възстановява суверенитета си (Унгария през 1956 и Чехия през 1968 са достатъчни доказателства, както и васалното положение на България, която за малко не става 16-та република на СССР), нито гражданите ѝ се сдобиват с политически свободи, нито регионът просперира - разликата между Източна и Западна Германия е показателна за икономическия потенциал на двата модела. Накратко: докато Западна Германия наистина е била наистина освободена от нацизма, в Източна Европа имаме изтласкване на един тоталитарен режим от друг.

Остротата на българската декларация се разминава с досегашния обтекаем език на Борисов по отношение на Русия. Само преди време ГЕРБ се бяха заиграли със злощастната фраза “Винаги с Германия, никога против Русия”. Много по-значимо бе обаче, че България подкрепи руската позиция в казуса “Скрипал”, което беше странна проява на сервилност и затваряне на очите за фактите. Тази сервилност може би се обясняваше със смътното, но силно желание на Борисов да прави газов и ядрен бизнес с руснаците.

На фона на тази предистория следва да се запитаме: какво обяснява втвърдяването на тона спрямо Русия - и то по повод на една малозначима изложба, която би могла да мине и незабелязано?

Догадки

Тук по необходимост изпадаме в догадки. Една от възможните посоки на размисъл е развитието на руските енергийни проекти. Може би идва времето, когато българската страна трябва да признае, че от “Белене” нямаме полза, въпреки вече купените реактори. Защото ако тя все пак бъде построена, има голям риск загубите от реакторите да ни се струват като сладко бонбоче: едно е да загубиш 3 милиарда, друго е да заровиш над 20.

По отношение на газовия “хъб” нещата също не изглеждат особено атрактивни. Последната руска оферта бе да инвестираме печалбата си от транзита за следващите десет години в построяване на нова тръба, паралелна на сегашната. Къде е българската полза в този сценарий - не е особено ясно.

Но тъй като няма официални промени в правителствената политика нито по “Белене”, нито по “хъба”, би трябвало да се търси друго обяснение за острата декларация на българското правителство. Това обяснение е вътрешнополитическо и е свързано с предстоящите избори в София. Борисов знае, че без гласовете на “Демократична България” и т.нар. градска десница, победа на Фандъкова в столицата е малко вероятна. Затова ГЕРБ започват да излъчват послания, които се харесват на тази десница. Фандъкова каза добри думи за кандидата на ДБ арх. Борислав Игнатов. А Захариева защити историческата истина. Това са правилни стъпки, дори и да имат ясна тактическа цел. Но ако каже “А”, Борисов би трябвало да каже и “Б” - тоест, да се откаже от назначението на главен прокурор с манталитет на бухалка. Но произнасянето на буквата “Б” се оказва много трудно. И то не заради някакъв логопедичен проблем.

Политическите употреби на историята

Тази година ще отбележим 30 години от падането на комунизма. Но в главите на мнозина комунистическите интерпретации на историята още не са паднали. Нещо повече: както ни показва случващото се в Русия, тези интерпретации дори могат да се радват на ренесанс. Все още се спори за очевидни неща - например за това, че Германия и Русия си поделят Полша като агресори в началото на Втората световна война. Защитници на Русия отбелязват, че тя е нахлула по-късно - след като полското правителство било напуснало страната. Все едно този факт отменя агресията или я оправдава…

Същото е и с “освобождението” на Източна Европа. Професионални историци сериозно защитават тезата, че Москвичът ни е спасил от Опела, като ни е помел от кръстовището на историята. Подобна професионална и човешка слепота се нуждае от обяснение. А то поне отчасти е поколенческо - хора са инвестирали живота си в защитата на подобни абсурдни тези и все още не могат да се разделят с тях. Смятат раздялата за лична обида.

Даниел Смилов

Но и немалко млади хора, които не са живели по времето на комунизма, също са склонни да защитават подобни тези. Може би става дума за младежки бунт срещу “поколението на прехода”, което така и не успя да интернализира ценностите на западните либерални демокрации. Или пък е част от ренесанса на национализма и националпопулизма, който се случва както на Запад, така и на Изток.

Така или иначе, историята не е затворена страница. Интерпретациите продължават, споровете - също. В което всъщност няма нищо лошо. Но каквито и да са тези спорове, едно е ясно: масовите репресии, политическите убийства, отнемането на свободите и икономическото малоумие не бива да бъдат оправдавани. И в никакъв случай не бива да се превръщат в нещо хубаво. По това поне трябва да постигнем консенсус.