Дълг, чест, невежество и коалиция (от КлубZ)

В АБВ ще видим още малко театър по сценарий „препотвърждаване на сватбени обети“, без да се стигне до сериозни разтрогвания на връзки

В политиката има важни и драматични неща. Има и само драматични. Гласуването на споразумението с определени банки за вземане на външен заем беше от вторите. Генерира се голям шум, всеки получи възможност да изрази недоверието си в другите, БСП помисли, че може да изиграе сюжета „Бял автобус“, но този път без да е в него. А Сидеров заклейми всичко като „военен заем“ и наби чело пред Цар Освободител.
Накрая 159 депутати гласуваха за ратификацията на споразумението. Подкрепиха го и ДПС, и АБВ, и БДЦ, и голяма част от административния персонал на парламента. Има ли дълготраен смисъл всичко това? Показа ли някакви особени размествания в коалицията? Задлъжняха ли българите с поколения напред с много повече милиарди? Отговорът на всички тези въпроси е „не“. Въпросите възникнаха по три причини: парламентарно невежество, министерска арогантност и честта на пагона на малките коалиционни партньори.

Невежеството

Дълго време се обсъждаха компютри, а ставаше дума най-вече за компоти. Обсъждаха се бюджетните дефицити, например, чийто размер и характер ще се определя разбира се със закони за бюджета през следващите години. Интересно е, че никой не реагира, когато Горанов и правителството обявиха плановете си за бюджетния дефицит през следващите три години. Когато обаче същите сметки станаха основа на неговите изчисления за необходим външен дълг, се вдигна голяма олелия. Вярно е, че 8 милиарда евро е голяма сума, но тя не се разминава с прогнозните оценки за дефицити и настоящ дълг.
Всъщност се гласуваше не за бъдещите бюджети и дефицити, а за три-годишен инструмент за вземане на външен дълг в размер до 8 млрд., който би свалил цената на операцията и гарантирал ниски лихви.
Два аргумента, които са решаващи от икономическа гледна точка:
1) Защо заем в три-годишна рамка? Защото като България даде на пазарите сигнал, че следващите три години няма да взема непредвидими и неконтролирани кредити, че ще намалява последователно дефицитите си до под 3%, ще може да разчита на ниски лихви. Дава се ясен знак, че ще се води предвидима и отговорна политика. 8 милиарда като горна граница играят тази роля: че каквото и да става няма страната да вземе повече от тази сума. Ergo, при тези числа можем да се финансираме на по-ниски нива;
2) За какво ще се харчат парите? Правителството поема ангажимент да ги изразходва за стари задължения (превъртане на дълга на по изгодни лихвени нива) и финансиране на дефицит в рамките до 3% на годишна база – падайки до около 2% в края на мандата. Всичко това е под условие на гласуване на бюджета ежегодно. Т.е. средствата ще се харчат за това, за което се харчат и СЕГА. Т.е. ако някой е против дълга, трябва да каже откъде точно да се орежат разходи (или какво да се приватизира, да кажем), за да се избегнат подобни дефицити.
Истината е, че в момента можем да се финансираме на много ниски нива, а общото задлъжняване на страната (след 8-те милиарда) би било около 30% от БВП. Това е малка задлъжнялост в сравнителен план и в никакъв случай не могат да се правят паралели с Гърция. В крайна сметка, три-годишната кредитна програма се вписва в намерението на правителството да се свалят дефицитите на контролирано равнище – до около 2% в рамките на три години.
Много се изприказва също за това, колко точно ще бъдат дефицитите – дали ще са два или три милиарда евро през следващите три години. Опозицията веднага откри „грешки“ в сметките. Тук също има неразбиране или недобронамереност, обаче. Естествено е, когато се слага горна граница за това, колко пари ще се теглят, да се оставят„буфери“ за непредвидими ситуации. Тези „буфери“ могат да са (недай Боже) за банкова стабилизация, загубен арбитраж за "Белене", балансиране на енергетиката и т.н. Подобни рискове, за съжаление не са съвсем изключени, и няма какво да си затваряме очите. За тях е необходимо да има дебати. Тепърва ни предстои да чуем, как ще се реши ситуацията в енергетиката, да кажем. Посланието, което България иска да прати с настоящото конкретно споразумение с банки, е, че каквото и да става няма да вземем повече от 8 милиарда евро. Това е смисълът: колко точно ще се взема тепърва ще се разрешава от парламента с бюджетите и т.н. В този смисъл са и твърденията на Горанов, че 2 милиарда поне няма да бъдат използвани – той всъщност заявява, че правителството ще направи всичко възможно горните рискове да не се материализират и да не се налага да се използват „буферите“.
Разбира се, самата вероятност рискове от този род да възникнат е неприятна. Дано да не се изправим пред избор – външен заем или фалит на НЕК, да кажем. Точно за тези неща сега трябва да се внимава, и да се гледа под лупа как ще се справят управляващите с тях. Но това са въпроси, които не се решват с обсъжданото споразумение, нито пък правилното им решаване зависи от това споразумение.
Имаше и критики от противници на нови дългове по принцип. Защо да не се балансира бюджета, например? Това към момента изглежда като религиозно-фундаменталистка позиция, обаче. Около 3% бяха лихвените нива на последната ни емисия: това наистина е забележително ниско . Тъй като лихвените ни нива са близки до тези на много развити държави, има известна опасност да се „увлечем“, "отпуснем" и евентуално да влезем в дългова спирала. Но програмата за следващите три години, пак казвам, има амбиции да съкращава дефицита. А и има някакви позитивни сигнали във фундаментите на икономиката – ако започнем да отбелязваме по-сериозен ръст, сегашната задлъжнялост не би тежала никак на икономиката.

Арогантността

За политическата страна ПФ и АБВ бяха прави. Не може такова важно решение да се вкарва в парламента без да са водени нужните разговори с партньорите. Нещо повече, министър Горанов така и не можа да обясни достатъчно членоразделно политиката си. Много неща се изприказваха, имаше обиди към опозиция и партньори, високомерно се раздаваха оценки. А важното остана замръчкано, компотите се размесиха с компютрите.
Нещо повече, с хода си Горанов отново раздуха стари страхове, че се търси някакъв мост към ДПС, да се интегрира движението сред управляващите. Моята оценка е, че това беше страничен ефект на непремислено и нескопосано коалиционно поведение. Гласуването в зала показа, че когато правителството е под въпрос, подкрепящите го четири партии могат да го защитят и без ДПС. Така че тук става дума повече за спекулации, отколкото за реални увертюри към движението.

За честта на АБВ и патриотите

И двете формации промениха първоначалната си позиция. Аз очаквах, че в крайна сметка и двете ще подкрепят споразумението с банките, което по същество стана, макар че патриотите формално се „въздържаха“. Това беше символно гласуване което целеше да покаже, че не е бламиране на правителството, а просто че по подобен начин не може да се води коалиционна политика, да се поставят партньори пред свършен факт.
Голямата новина дойде от АБВ, обаче, и най-вече от президента Първанов, който пък се оказа реално бламиран от собствената си група. В резултат, той изрази намерение да подаде оставка, което всъщност е опит да потвърди контрола си върху групата, да получи официално извинение и обещание, че подобно разминаване между нея и него няма да се случва в бъдеще. Ако съм прав, и в АБВ ще видим още малко театър по сценарий „препотвърждаване на сватбени обети“, без да се стигне до сериозни разтрогвания на връзки.
И накрая, доста се изприказва за паралела между гласуването на този кредит и събитията от юли 2013 г., останали в историята като „нощта на Белия автобус“. Мнозина от ляво виждат в случващото се сега като опит за някакъв свой „реванш“. Не искам да отнемам поводи за радост и злорадство на никого: това е против човещината. Но все пак, ако операция „Бял автобус“ беше успяла, нямаше да сме в ситуация с разклатена банкова система и огромни дефицити в редица сектори: т.е. нямаше да е нужно да вземаме тези заеми. Ако опозицията беше успяла да блокира заема тази седмица, единственият ефект щеше да е, че трябваше да вземем подобно решение малко по-късно.

 http://clubz.bg/15241-dylg_chest_nevejestvo_i_koaliciq 

Апология на "Белия автобус"

Ако беше успял "атентатът" с БЕЛИЯ АВТОБУС - т.е. ако Орешарски беше подал оставка през юли 2013 г.:

1) Нямаше да загубим година и половина с едно ялово и делегитимирано правителство, а и то щеше да си спести доста резили;
2) Нямаше да се чудим защо Румъния ни изпреварва;
3) Можеше да избегнем инцидентния и неконтролиран фалит на четвъртата по големина банка;
4) Нямаше да обсъждаме дефицити над 3%;
5) Нямаше да мислим за буфери за банкова стабилизация;
6) Нямаше да мислим за буфери за милиарди дефицит в НЕК;
7) Нямаше да имаме систематична загуба на кредитен рейтинг;
8) Най-вероятно нямаше да вкараме още 200 млн. евро в Южен Поток, които сега да са някъде "по тръбата";
9) Нямаше да има толкова червеи;
10) Нямаше да добием слава на "троянски кон", а Сидеров щеше да се установи трайно в Крим;
11) Нямаше Костинбродската афера да се забрави;
11) Нямаше г-дата Пеевски, Василев и Бареков да се страхуват за живота си и да се обвиняват един друг в опити за убийство;
12) Нямаше един куп хора да се мятат между Василев и Пеевски, да "спасяват" КТБ и да компрометират себе си;
12) Нямаше да сме цъфнали и вързали, но щяхме да имаме година и половина повече за смислено развитие. Дали щяхме да се възползваме пълноценно от тази възможност - не знам.

Така или иначе, поздравления за "атентаторите": един малък, бял автобус, но потенциално голяма крачка за цяла страна!

Участие в предаването "Кой говори" на Дарик

Експерти: Режимът на Путин стои зад военните действия в този конфликт

Аудио: http://radio.dariknews.bg/?page=audio&id=265429

Rameau in water setting

 

 

 

 

 

 

Water Lilies, Kapaa, Hawaii
12x20 inch Palladium Print
Dick Arentz, 1987

 

 

 

 

 

 

И четирите партии в кабинета ще застанат зад заема – БНР Пловдив

 

публикувано на 23.02.15 в 17:06    

Автор: Елена Крушкова П

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Месец на политическите консултации стартира президентът Росен Плевнелиев като първите партии, с които се срещна бяха АБВ и Атака. 

 

Интервю с Даниел Смилов - ЦЛС           

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

 

По време на разговорите Плевнелиев ще  консултира и идеята си, заедно с местните избори, да се проведе и изборният референдум. 

Добре е президентът да сондира с партиите ключови въпроси за държавата, коментира политологът Даниел Смилов, който анализира и 100-те дни на кабинета Борисов - 2. 

Сега сме в период, в който емоциите около трудното съставяне на правителството се успокояват, смята политологът. Като вълнение на повърхността определи той шума около тегленето на заема от 16 млд. лева. Според него това е ключов въпрос, зад който и четирите партии в крайна сметка ще застанат. 

 

Звуков файл: http://bnr.bg/plovdiv/post/100525445/i-chetirite-partii-v-kabineta-shte-zastanat-zad-zaema

The Maidan: how it all happened

A description of the basic facts compiled from accounts of participants:

 

 

 

Events started in November 21-24, 2013 and were triggered by the failure of President Yanukovich to sign the EU-Ukraine Association Agreement. The protests were started by representatives of NGOs and students on Independence Square (Maidan) (2-3 thousand people every day). Several tents were put up with rotating young protesters constantly present. Meanwhile, on the closest square a rally began on the initiative of three opposition parties: Batkivshchyna (Yulia Tymoshenko), Udar (Vitaliy Klitschko) and radical-nationalists (Svoboda) – 2-3 thousand people. The opposition proposed they all unite, but protesters refused and invited the politicians to speak on Maidan without any political flags or symbols. From the very beginning, Maidan proclaimed itself a broad public movement.

 

 

The first massive rally was on November 24 in Kyiv (up to 100,000). On the same day large rallies were held in cities in the regions, while the government staged anti-Maidans under the slogan “No to homo-Europe!”. This marked the beginning of what is widely believed to be paid-by-the-government anti-maidan movement, less numerous than Maidan, but accompanying all protests.

 

 

On November 30, 2013, Saturday a small and purely peaceful rally of students and other young people takes place in Kyiv and it was brutally attacked at night by armed Berkut forces – a special unit of the internal troops. The young people were beaten and dispersed.

 

 

This triggered the first really huge public rally in Kyiv on Sunday, December 1: after a spontaneous call to protest by the opposition and NGOs, up to 500,000 protesters from Kyiv and other cities gather by the monument to poet Taras Shevchenko in Kyiv. They walked to the Independence Square. The Berkut troops that were guarding the fenced in square fled. The Maidan mass movement began under the slogans: “For human dignity!” and “Down with the government!”

 

 

After the December 1 events, on the weekends large peaceful Maidan assemblies started to gather up to 200-350 thousand people. They are called “Viches” (popular assemblies held by medieval Slavs). A central stage is constructed where opinion leaders of the Maidan and opposition politicians that contend for leadership of the Maidan movement speak. The tent city grew in size. Protesters occupied the Trade Union Building, Kyiv City Administration and several other buildings near Independence Square.

 

 

The Maidan infrastructure was organized through the efforts of volunteers, NGOs and protesters: supply of food, warm clothing, equipment for tents, firewood, a medical brigade, fundraising, etc. Barricades were erected along the perimeter of Independence Square. There was evidence that certain Ukrainian oligarchs helped finance some of the Maidan infrastructure.

 

January 19, 2014 saw a serious escalation of violence. The government announced the start of an anti-terrorist operation. There were mass clashes between protesters, on one side, and Berkut and other special units of the Interior Troops brought in from other regions of Ukraine, including Crimea.

 

 

In the following days the government launched a major attack against the protesters. Court processes were held where protesters, including random pedestrians, were convicted without investigation. Many were detained. Protesters that sought hospital treatment were detained. Some activists were kidnapped and tortured. Several of them were killed.

 

In response, the opposition in parliament demanded the government’s resignation, and amnesty for all protesters. The draconian laws were revoked by parliament. On January 28 the president accepted the prime minister’s resignation. On February 12 the president formed a coalition government. On February 15 the government released all the detainees. EuroMaidans in the regions unblocked government buildings. The opposition demanded a return to the previous constitution, which significantly limits the powers of the president.

 

On February 18-21, 2014 the situation on Maidan escalated sharply. During clashes between protesters and internal troops, unidentified snipers killed 77 protesters. This changed the situation dramatically. President Yanukovych made further concessions: Berkut pullout from Kyiv, signing an agreement with the opposition on the return to the previous constitution within two days. On February 22, as a result of a decisive turn of events on Maidan in favour of protesters and the opposition, Yanukovych fled from Ukraine to Russia.

 

The situation at that time started to resemble civil war. The main combat forces of the Maidan included the so-called Right Sector and its leader Yarosh, who is an ultra-right nationalist. Because of the presence of the Right Sector, opponents of the Maidan accused its participants of fascism.

 

The consequences of the Maidan were extremely far-reaching. There was change of power, new elections for president and parliament, and internal strife in some of the Eastern regions which led to the intervention of Russia. First, by the annexation of Crimea, and secondly, with rather open support for the rebels in the Donbas region.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

These facts could be given different interpretations. Whatever these are, however, they cannot be a conclusive reason or a justification for an armed invasion by a foreign country, annexation of parts of Ukrainian territory, and the unleashing of massive use of violence.

Либерализъм, пазар и равенство: Роналд Дуоркин (мой текст от портал "Култура")

Наскоро публикуван доклад на британската благотворителна организация Oxfam направи прогнозата, че богатството на най-заможния 1% от човечеството ще се изравни с това на останалите 99% в следващите няколко години.[i] Най-богатите 80 души ще притежават толкова, колкото най-бедните 50% от глобалното население. Вярно е, че в някакъв смисъл нашата епоха е отбелязала и сериозни успехи в настигането в материално отношение на т.нар. първи от третия свят: възходът на Китай, Индия, Бразилия и т.н. означава, че привилегированите богати градски общности не са концентрирани единствено в САЩ и Западна Европа. Нещо повече, общият брой на бедните по света намалява почти повсеместно – (с малки изключения за части от Африка). Но от изследването на Oxfam става пределно ясно, че вътре в отделните държави – дори тези от Запада – „ножицата” между най-богатите и средната класа се разтваря и днес средната класа има по-голям шанс да „изпадне” в бедност, отколкото да настигне най-богатите.
Какво е политическото значение на тези факти? Те станаха за момент обект на внимание, но – в глобалната медийна среда – всяко чудо е за три дни, че и по-малко. Още повече, че и Oxfam малко хитруват с данните – след две години всъщност ще се върнем там, където вече сме били през 2000-2001 г. – парадоксално, икономичеката криза от 2008 г. явно е имала някакъв изравняващ ефект.
В този текст аз ще се спра основно на един политически аргумент, който често ще се чуе при анализа на подобни данни: че те просто нямат значение. Първо, важно е дали световното богатство („баницата като цяло”) нараства. Второ, важно е дали и тези, които са най-зле – бедните, подобряват материалното си състояние (по Джон Ролс).[ii] Трето, ако първите две условия са налице, всякакво неравенство би било оправдано и политически приемливо. Тези аргументи обикновено идват от застъпници на либерални възгледи. Дали по дефиниция обаче либерализмът е слабо чувствителен към неравенството като социален проблем?
Роналд Дуоркин – един просветен, егалитарен пазарчик
Дуоркин е едно от най-важните имена в англоезичната политическа и конституционна теория. Той беше дълги години преподавател по юриспруденция и политически науки в Оксфорд, където наследи катедрата на Х.Л.А. Харт. До смъртта си през 2013 г. Дуоркин беше магнетичен преподавател, оратор и дебатьор. Освен множество ценни академичните трудове, той остави и огромно наследство от публицистични текстове – най-вече в New York Review of Books – в които с голям жар и умение защитаваше ключови либерални позиции: от правото на аборт до Obamacare (задължителната здравна застраховка в САЩ). Аз имах шанса да участвам в семинарите му през последните няколко години от неговата преподавателска дейност в Оксфорд и напълно споделям общото мнение – рядко (да не кажа никога) се намираше опонент, който да може да излезе победител в спор с Дуоркин.
Една от идеите, на която той изключително държеше, беше, че свободата и равенството са съвместими идеали и трябва да се преследват едновременно. Няма концептуално противоречие между тях, от което следва, че не е необходимо да жертваме равенството за повече свобода – или пък обратното. Основното е човек да има свободата сам да избира как да води живота си и да е отговорен за последствията от този избор. Ако тази отговорност е водещото в обществената уредба – ако се намалят ефектите от наследени различия и прост късмет – принципът на равенството (разбрано като равенство на възможностите) би бил защитен, без да са необходими ограничения на свободата на избор.
За да стане идеята по-ясна, представете си една изчистена ситуация: изхвърлени сте от морето на изпаднал от картите самотен остров заедно с група други пасажери и решавате да разпределите ресурсите, които новата родина ви предлага. Какво е решението, което най-добре защитава и равенството, и свободата? Отговорът е пазарът. Вместо всеки да заграби каквото може, би трябвало всеки да получи равен първоначален капитал под формата на мидени черупки, с които да участва в публични търгове за козите, банановите дръвчета и всичко друго, което на някого му изглежда като ресурс на злощастния остров.
Дотук всичко прилича на масова приватизация, но не бързайте със скептичните усмивки. Следва втора стъпка (много подходяща за нашите условия), която икономистите наричат „тест на завистта”. Като провери колко кози, дървета, ниви и т.н. всеки е получил след търговете и като се огледа наоколо, всеки има право да обяви, че не е доволен от резултата, тъй като му се вижда, че други са получили по-ценни ресурси. Търговете се повтарят, докато никой вече не желае пакета на някой друг –  това е моментът, в който тестът на завистта е преминат. От тази точка нататък започва свободният алъш-вериш и резултатът му може да доведе до всякакво социално неравенство. Тъй като оттук нататък възникналите неравенства ще са най-вече резултат на индивидуален свободен избор, те биха били политически легитимни и приемливи.
Нещата са по-сложни, разбира се. Най-малкото, хората имат различни таланти, а и различен късмет. Някои ще се окажат по-надарени за отглеждане на кози и банани от други, които може би са прекрасни компютърджии. Поради намокряне на хардуейъра обаче, да речем, че за таланта на вторите няма пазар на злощастния остров. При такива драматични ситуации Дуоркин предвижда нещо като вторичен пазар на застраховки. Всеки разумен компютърджия вместо да си купува само кози, би могъл да си закупи с известна част от мидените черупки дългосрочна застраховка срещу провал на животинската му ферма. Въвеждането на една такава схема, която да бъде финансирана с мидени черупки и периодични вноски от бъдещия доход на всеки застрахован, би допринесла още повече за примиряването на пазара с принципите на равенство на възможностите и максимално разширен достъп до него.
Твърдението на Дуоркин е, че след разпределението на ресурсите и създаването на необходимите пазари по този начин, на пустинния остров свободата и равенството няма да бъдат в конфликт. Всички ще могат свободно да разгърнат своите възможности, без да се тревожат от това, че участват в игра, в която по принцип нямат равни шансове. В този смисъл имаме основание да говорим за пазарен егалитаризъм.
От теория към практика
Може ли от историята с мидените черупки да бъдат извлечени някакви конкретни политики? Поуката е, че има смисъл да се разширява прилагането на пазарните принципи, които да динамизират икономиката, но по начин, който да не води до изключването на групи от хора от възможности за забогатяване и просперитет. Обикновено това става чрез схеми с ваучъри, бонове, със създаването на начална равнопоставеност на участниците в пазарните процеси, с включването на маргинализирани прослойки. За тази цел обаче ще е необходима и адекватна данъчна система, която да гарантира ваучъри, застраховки и т.н.
Нека да вземем един пример от нашите актуални дебати. Принципът „парите следват ученика”, както и идеята за ваучъри за образование са по принцип добри и те могат да съчетаят свободния избор и равенството по един ефективен начин. Тези механизми правят хората по-отговорни за собствения им избор, а и им дават равен начален шанс.
Но когато се прилагат, не бива да се забравя фундаменталната им логика. Например, сега е популярна идеята държавата да дава „на ученик/калпак” и в частните училища толкова, колкото и в държавните. Ефектът от една такава политика ще е просто допълнително субсидиране на средните класи, които искат по-ексклузивно обучение за децата си. Това е легитимно искане, но когато става дума за разпределяне на ограничен обществен ресурс, той трябва строго да се приоритезира. У нас основният проблем не е липсата на възможности за по-качествено образование на по-заможните – имаме разгърната система от елитни държавни и частни гимназии, която така или иначе те ползват. Това, което е проблематично, е отпадането на големи групи от образованието и ниското масово ниво в държавните училища. Това са реалните проблемни области, където ресурс трябва да се насочи, и този факт не трябва да се прикрива с криворазбрани аргументи за „дискриминация” – и по сегашната система всеки има право да прати детето си в държавно училище при равни за всички условия.
Лицемерие и популизъм
Средните класи, средният избирател е стожерът на либералното общество. Този избирател днес е раздвоен. От една страна, „стандартната” политическа теория му казва, че всичко е наред, че неравенствата са нормален ефект на една либерална икономика. От друга страна, тяхното нарастване го плаши, приближава го по-скоро до бедността и го отдалечава от свръхбогатите. Този феномен се описва с понятието squeezed middle class – притиснатата средна класа, страхуваща се от загубата на статус, страхуваща се, че нейните деца няма да запазят привилегированото си положение.
Този страх е фундаментална причина за „популизма”, който засегна най-либералните общества в последно време. Популизмът е самозащитна реакция на средната класа: той е отказ да се носи финансово бреме, особено когато става дума за преразпределяне към по-злощастни групи. Той е и вяра в чудодейни решения, които ще прехвърлят цената за запазване на твоя статус на някой друг. Този феномен има най-разнообразни проявления: гръцката Сириза убеди гражданите, че немците ще им платят дълга; Фарадж не иска да плаща за бедни европейски роднини във Великобритания, по подобие на Льо Пен във Франция и Вилдерс в Холандия. Виктор Орбан пък налага избирателно ретроактивни данъци върху конкретни компании, които или са „чужди”, или не работят за общото благо (според него). В най-чист вид феноменът се наблюдава в Чаената партия в САЩ: никакво ново преразпределение към маргинализирани групи (бедни, имигранти и т.н.), запазване на статуквото, колкото се може повече, връщане към laissez faire държавата на XIX в., но с всичките привилегии за средната класа, които XX век й е донесъл.
И тук идваме до политическия проблем, който растящото неравенство ражда за либерализма в развитите държави: неговата социална опора – средният избирател и средната класа – от прогресивна става реакционна, консервативна и егоистична. От двигател на обществото, тя се превръща в негова спирачка, от еманципатор – тя става защитник на привилегии и ексклузивност. Парадоксално, тя става всичко това, което сме свикнали да свързваме с илиберализма – с отрицанието на либерализма.
Битката все още не е загубена. Теорията на Дуоркин и много други автори ни дават достатъчна възможност за адекватна оценка на ситуацията, която да избегне подценяването на политическите ефекти на растящото неравенство. Либерализмът – като политическа идеология – има вътрешни ресурси да се преосмисли, да коригира залитанията си. Както стана ясно, има механизми, които едновременно да създадат и по-свободен, и по-равен свят. За да се въведат ефективно и масово, е необходим сериозен технически и принципен дебат за данъчната система, за отстраняването на ефектите на наследени привилегии или прост късмет. Дали това ще става с данъци за потребление, наследство, ваучъри и пр., е въпрос отчасти и на технология. Но оставайки извън тези дебати, либерализмът рискува да се превърне в лицемерна идеология на една средна класа, която го използва като знаме, но която се води най-вече от егоистичните си страхове и стратегии за запазване на привилегирован статус.
Нещо повече, оттегляйки се от дебатите за еманципаторска, прогресивна политика, която да изравнява шансове и да приобщава, либерализмът отваря огромно пространство за „революционни” теории – от леви и десни екстремизми до Ислямска държава – които не вещаят нищо добро.

---

[i] http://www.theguardian.com/business/2015/jan/19/global-wealth-oxfam-inequality-davos-economic-summit-switzerland

[ii] Виж текста ми за Джон Ролс: http://kultura.bg/web/%d0%b8%d0%b7%d0%b3%d1%83%d0%b1%d0%b5%d0%bd%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%b2-%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b2%d0%be%d0%b4%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%bb%d0%b8%d0%b1%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bb%d0%b8%d0%b7%d0%bc%d0%b0-i/

• Коментари
• FACEBOOK КОМЕНТАРИ

"Университет" под прикритие (Дневник)

Владимир Писанчев
Фотограф: Анелия Николова

Докторски дисертации на шефове в ДАНС са засекретени - 20 фев
Едно наум: Главният библиотекар за сарайско-библиотекарската мафия и ДПС - 17 фев
Методи Андреев: В ДАНС сериозно са навлезли тайни общества - 28 ное

Бившият шеф на ДАНС Цветлин Йовчев, който беше в правителството "Орешарски", и сегашният ръководител на агенцията Владимир Писанчев са защитили докторски дисертации в Университета по библиотекознание и информационни технологии. Защитите обаче били в ДАНС. Дисертациите пък са били засекретени. Ректорът на библиотечния институт Стоян Денчев е получил допуск до секретна информация, за да чете научните трудове, се видя от репортаж на Би Ти Ви. Политологът Даниел Смилов коментира във "Фейсбук". "Дневник" помества мнението му с негово разрешение

Ако сме нормална държава, нАучното заведение с г-н професор Димитър Иванов, известен като Митьо Гестапото, за лице и професор Стоян Денчев за президент трябва веднага да бъде затворено, ако не от друг, то от ХЕИ. Причини:

Засекретена дисертация с незасекретен, официален доктор не може да има - това е абсурд. Ако ще си раздават конспиративни звания, нека не го правят публично: да си се знаят, че са доктори в собствения си библиотекарски кръг. Хем така могат направо да си дадат "голям доктор под прикритие".

Не може шеф на ДАНС да пише дисертация за ДАНС - това също е абсурд.

Не може Цветлин Йовчев да е рецензент на Владимир Писанчев, Денчев на Йовчев, а Денчев да е с допуск за секретна информация.

Това е конспиративна ядка, не е академична институция.

Който иска да си играе на властови конспирации, да си направи клуб "Монтерей", масонска ложа или нещо подобно. Но да се развява това нещо като "университет" е особено вредна перверзия.

Не може господин Гестапото - бивш шеф на Шесто - пък да е директор на "институт за лидери" към конспиративното гнездо, финансиран с държавни пари. Все пак сме в ЕС, 25 години след падането на комунистическия режим.