http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2014/04/27/2288704_partiite_na_evrovota_reformatorskiiat_blok/
10 е хубаво число и май Ванга е казала, че спасението ще дойде, когато единицата и нулата се съберат върху интегралната бюлетина, когато кръгчето стане квадрат, и когато бюрекът изпече кебапче. Звездите явно са благосклонни към реформаторите, защото и Кобилкина сподели, че потентността на българските мъже спаднала драматично, което дава автоматично предимство на листа, водена от дама. Изследванията на Кънчо Стойчев и Андрей Райчев показват същото, когато сложите числата им в торба, разтръскате ги и след това ги изсипете направо в екселска таблица.
Като оставим подобни поличби настрана, Реформаторският блок (РБ) влиза в евровота
с надеждата да мобилизира групи от избиратели, разочаровани и критично настроени към сегашното управление
Тези избиратели искат да се видят представени чрез партия, която е силно проевропейска, не се възползва от популистки похвати в кампанията си и за която няма съмнение, че е зависима от корпоративни интереси. На фона на останалите политически субекти РБ естествено се позиционира по този начин, което е позитив в неговата стартова позиция.
Потенциалните негативи идват от две посоки обаче. Първо, много време беше загубено в конституирането на РБ и в изясняването на вътрешната му структура. Макар че към момента основните проблеми изглеждат решени, загубеното време трудно може да се компенсира. Още повече че кампанията съвпада с поредица от празници и неработни дни, което силно стеснява прозореца за интензивно общуване с избирателите. В този смисъл РБ трябва да разчита на изключително наситена, масирана кампания, в която основните му послания звучат не само на един глас, но често и отчетливо. Доколко такава кампания може да се организира и проведе в оставащото време е въпрос на ресурси, отношения с медиите и лидерска енергия: макар и трудни, коалицията има полезни ходове и в трите направления.
Вторият потенциален проблем идва от структурата на избирателите на РБ
видима на базата на социологическите проучвания. За блока ще гласуват основно два вида избиратели, които имат различни предпочитания за евентуален изход от едни предсрочни парламени избори. Те могат да се подредят (по степен на желаност) така:
Избирател А:
1) РБ да спечели мнозинство на избори
2) РБ да е най-голямата партия в парламента
3) РБ и ГЕРБ да имат мнозинство и да управляват на базата на коалиционно споразумение
4) Голяма коалиция с участие на РБ (пак със споразумение)
5) РБ е опозиция при всеки друг вариант.
Избирател Б:
1) РБ да спечели мнозинство
2) РБ да е най-голямата партия
3) Временна голяма коалиция или нещо като служебно правителство с подкрепа на РБ
4) РБ да е опозиция при всеки друг вариант.
И А и Б са за оставка на сегашното правителство и предсрочни избори, но те виждат бъдещия парламент по различен начин. За избирател Б изборите са необходими, макар че е вероятно те да приключат с резултат, не по-добър от сегашния: за него и ГЕРБ, и БСП са проекция на един и същ управленски модел.
Доколко разминаването във възгледите на А и Б е реален политически проблем? Едните избиратели биха предпочели да опитат вариант на коалиционно управление с ГЕРБ при определени условия, докато другите предпочитат да се премине директно към голяма коалиция/временно управление (с подкрепата на ГЕРБ, БСП, ДПС и др.) или пък опозиция (чисто като бройка А са може би по-многобройни, но това в случая е без особено значение).
Ако си представим реални следизборни ситуации
(разглеждаме хипотези за предсрочни парламентарни избори според очакванията, на които разделихме избирателите) обаче, различията между А и Б се стопяват почти напълно. Ето най-вероятните варианти към момента:
Вариант 1: РБ и ГЕРБ (като по-голяма партия) имат мнозинство и могат да сформират правителство. Тогава изглежда неоправдано РБ да иска направо голяма коалиция с ГЕРБ, БСП и ДПС за временно правителство. Защо да се дава бонус на загубили изборите партии (БСП и ДПС), които са се дискредитирали достатъчно с настоящото управление? Реалният избор за РБ би бил или да се съгласи на участие в коалиция с ГЕРБ, или да премине в опозиция. Тогава обаче защо да не се проучат възможностите за едно съвместно управление, като се обсъдят детайлни споразумения и пр.? И А, и Б допускат, че до коалиция може и да не се стигне при принципни различия – трябва да се види има ли ги и какви са. Да се отрича a priori възможността за разговори е арогантно, а и политически наивно и необосновано. Как ще завършат тези разговори е отделен въпрос.
Вариант 2: ГЕРБ и РБ нямат достатъчно гласове за мнозинство. Тогава е ясно, че отново между А и Б няма особени различия – предпочитаните варианти са или голяма коалиция/временно управление, или опозиция.
Разликите между А и Б може би са важни за предизборната кампания. А биха искали да видят БСП и ДПС изведени като основен опонент (докато ГЕРБ е конкурент). За Б всички останали партии са опоненти и са еднакви. И тук ми се струва, че разликите са минимални и се стопяват в реална ситуация.
РБ е опозиционна партия и системно налага този профил
В този смисъл основните му опоненти са управляващите – всичко друго би било подвеждане и объркване на избирателя. Разбира се, РБ може и трябва да има своите критики към ГЕРБ, но да ги третира като основен опонент наравно с управляващите би било по-скоро недоразумение в сегашната ситуация.
Като цяло избирател А цели промяна на политическото статукво чрез смяна на управлението. Избирател Б цели по-цялостна ревизия на партийната система. Тези две цели не си противоречат една на друга в политическата ни реалност. Смяна на управлението е необходимо за по-дълбока партийна промяна. Да, тя може да не е достатъчна, но без нея така или иначе не може да се мине. Едва ли някой мисли, че след смяна на сегашното управление всички проблеми веднага ще се решат, но това не значи, че статуквото трябва да се крепи. И А, и Б със сигурност биха подкрепили една такава позиция.
В този смисъл
потенциалното принципно разминаване вътре в електората на РБ
е по-скоро псевдопроблем. Той е доста успешно използван от опонентите на РБ обаче, които системно го представят като раздиран от някакви дълбоки вътрешни противоречия по отношение на позиционирането си спрямо ГЕРБ. Тази ПР стратегия на управляващите е разбираема: по този начин те се опитват да предотвратят дори в зародиш възможностите за общ фронт срещу тях. Един такъв общ фронт е нещото, което наистина ги притеснява в момента, защото е ясно, че БСП–ДПС не е печеливш формат и няма да може да има мнозинство в един нов парламент.
В такава ситуация, ако РБ сам се затвори в ъгъла на политическото пространство като опозиция на всички (и съответно на никой конкретно), рискува да стане доста удобна опозиция.
неделя, 27 април 2014 г.
петък, 18 април 2014 г.
За срещата РБ-ГЕРБ и императивите на практическия разум
http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2014/04/18/2284599_za_sreshtata_rb-gerb_i_imperativite_na_prakticheskiia/
Загубени в кьорфишеци, или пак за коалиционната политика на Реформаторите - 27 юли
Партиите на евровота: ГЕРБ - 21 май
ГЕРБ и Реформаторският блок ще обсъждат днес енергийната политика на България - 14 май
Много искам да гласувам за вас, защо вие не искате (отворено писмо до Реформаторския блок) - 30 апр
Партиите на евровота: Реформаторският блок - 27 апр
Видео: Какво си казаха Реформаторският блок и ГЕРБ - 17 апр
ГЕРБ и реформаторите се разбраха само за едно – нужни са предсрочни избори (допълнена и видео) - 17 апр
ГЕРБ - 24 мар
След девет месеца протести и политическа нестабилност двете основни опозиционни партии седнаха за пръв път на една маса, за да обсъдят открито собствените си позиции и вижданията си за бъдещето.
Това само по себе си е забележително събитие – рядко нещо толкова елементарно, разумно и подразбиращо се в политиката е било отлагано толкова дълго. Още повече, че подобни срещи са в състояние да променят настроенията и атмосферата в страната в полза на опозицията. В момента има отчетлива тенденция на загуба на доверие в БСП, като някои агенции дават над 3% преднина на ГЕРБ. Правителството на г-н Орешарски не е произвело сериозна позитивна новина в близките месеци. Напротив, инвестициите са рекордно спаднали, трупат се трудно решими проблеми в енергетиката, проекти като "Южен поток" изглеждат обречени, а министър-председателят е канен основно в екзотични далекоизточни държави.
На този фон една консолидация на опозиционните сили е много лоша новина за управляващите, а срещи между РБ и ГЕРБ имат потенциала да постигнат точно това. От тази гледна точка е странно колко медийно време беше отделено на кафето между Борисов и Местан, което, колкото и да е важно, не беше нещо повече от договаряне на промени в Изборния кодекс, може би на кандидат за Съдебния инспекторат, а и опит на ДПС да направи БСП още по-послушна в коалиционната кохабитация. За разлика от ритуала на кафето, срещата РБ–ГЕРБ беше в по-рационален, прозрачен формат, но не беше адекватно отразено, при все, че последиците й може да са по-значими. Следните бележки ми се струват важни, когато се анализира подобно политическо общуване:
1) Инициативата на РБ да се говори открито пред всички за потенциално политическо взаимодействие, е отлична: макар и закъсняла, тя представлява силен ход. Крайно време е аргументите да се сложат на масата и да се обсъдят. Публикуването на видеото от срещата е показателно за това, че в подобни разговори много проблеми могат да получат конкретни, очевидни и рационални отговори;
2) Срещата и разговорите между страните демонстрираха, че и РБ и ГЕРБ имат интерес другият да се представи добре на предстоящи избори. За РБ е ясно, че извън ГЕРБ няма нито един дори потенциален политически партньор. Тъй като не може да се надява на мнозинство (и самостоятелно управление), изключвайки ГЕРБ, РБ автоматично се превръща в маргинализирана опозиция. За ГЕРБ пък РБ е също единственият реален партньор, ако, разбира се, не иска да прави невъзможни пируети и да се сдобрява отново с г-н Пеевски и ДПС, което би станало на цената на сериозна дискредитация. Плюс това ДПС би предпочело винаги да изолира ГЕРБ и да се коалира с по-слабите социалисти, на които лесно се налага. В ГЕРБ през 2013 г. се надяваха на подобен вариант и останаха горчиво излъгани – сигурно са си взели бележка за вбъдеще;
3) За добро или зло, на предстоящите избори гласовете на БСП-ДПС и ГЕРБ-РБ ще се броят заедно. Това единствено би дало някаква яснота за настроенията в страната. Повече гласове за РБ–ГЕРБ би било силен аргумент за предсрочни избори – и двете формации имат интерес от подобно развитие;
4) Различия в позициите на двете партии, разбира се, има; те са и конкуренти за определен електорат. Но това не значи, че те трябва да си затварят очите за общата стратегическа рамка на нещата към момента. В медийното отразяване на срещата бяха преекспонирани различията – да речем в областта на енергетиката. Внимателното изслушване на разговорите, обаче, показва, че особени принципни различия няма или са преодолими, чрез разумен компромис;
5) "Патериците" са пропагандно клише, което управляващите успешно използваха. Това е странно, защото никой не обвинява ДПС, например, че е патерица на БСП. Партии със сходни програми, ценности и интереси трябва да могат да работят заедно. Дали ще се стигне до коалиция и пр. е отделен въпрос, зависещ от резултатите на изборите. Но ако това стане, в него няма да има нищо лошо, ако е на базата на публични дискусии и ясно разписани ангажименти. Това е белег на разумното управление;
6) Част от електората на РБ изпитва естетическо притеснение от ръководството на ГЕРБ (което е ирелевантно) или пък са склонни да виждат Бойко Борисовата партия като "мафия". За да не отблъсне тези хора, ръководството на РБ явно се чувства длъжно да се дистанцира публично от ГЕРБ. Тук става въпрос за недоразумение, обаче. Заявката за евентуални координирани действия, признанието за общи политически интереси не е индулгенция за (към момента недоказани) мафиотски прегрешения на ГЕРБ и лидера му Бойко Борисов. Ако такива се докажат, разбира се, всякакво сътрудничество би било недопустимо. Дотогава, обаче, да се пази РБ от евентуална морална щета ми се вижда прекомерно пуританство. Особено на фона на сегашното правителство, което не отстъпва по корпоративни зависимости или по партизанска инструментализация на дъжавния апарат на никой от своите предшественици. И накрая, нещата, които РБ смята за проблемни - като политиката, символизирана от Цветанов в МВР, трябва да се казват и да е ясно, че каквото и да е сътрудничество без искрени и радикални промени от страна на ГЕРБ в този сектор не може да има.
7) И накрая, необходим е силен проевропейски блок в настоящата ситуация, в която европейската принадлежност на България е поставена под въпрос. Авторитетни агенции като Ройтерс и Дойче веле говорят за страната като най-слабото звено в ЕС, Барозу открито спомена наличието на "руски агенти" сред българските политици. В една такава изпълнена с рискове за страната атмосфера партиите, които са с ясна проевропейска ориентация – а ГЕРБ и особено РБ са такива - трябва да са склонни на съвместни действия, било то в опозиция или като управляващи.
Всичко това го казвам не като анализ от типа "Реалполитик – прагматични съображения за идване на власт на всяка цена". Мисля, че в ситуацията, в която сме, едно такова поведение се диктува от правилата на политическия морал и грижата за общото благо. Въпрос на политически/практически разум е да се подбере добрата алтернатива на съществуващото политическо безвремие. Доколкото няма категоричен морален принцип, който да се нарушава, дори и Кант не би бил против.
Загубени в кьорфишеци, или пак за коалиционната политика на Реформаторите - 27 юли
Партиите на евровота: ГЕРБ - 21 май
ГЕРБ и Реформаторският блок ще обсъждат днес енергийната политика на България - 14 май
Много искам да гласувам за вас, защо вие не искате (отворено писмо до Реформаторския блок) - 30 апр
Партиите на евровота: Реформаторският блок - 27 апр
Видео: Какво си казаха Реформаторският блок и ГЕРБ - 17 апр
ГЕРБ и реформаторите се разбраха само за едно – нужни са предсрочни избори (допълнена и видео) - 17 апр
ГЕРБ - 24 мар
След девет месеца протести и политическа нестабилност двете основни опозиционни партии седнаха за пръв път на една маса, за да обсъдят открито собствените си позиции и вижданията си за бъдещето.
Това само по себе си е забележително събитие – рядко нещо толкова елементарно, разумно и подразбиращо се в политиката е било отлагано толкова дълго. Още повече, че подобни срещи са в състояние да променят настроенията и атмосферата в страната в полза на опозицията. В момента има отчетлива тенденция на загуба на доверие в БСП, като някои агенции дават над 3% преднина на ГЕРБ. Правителството на г-н Орешарски не е произвело сериозна позитивна новина в близките месеци. Напротив, инвестициите са рекордно спаднали, трупат се трудно решими проблеми в енергетиката, проекти като "Южен поток" изглеждат обречени, а министър-председателят е канен основно в екзотични далекоизточни държави.
На този фон една консолидация на опозиционните сили е много лоша новина за управляващите, а срещи между РБ и ГЕРБ имат потенциала да постигнат точно това. От тази гледна точка е странно колко медийно време беше отделено на кафето между Борисов и Местан, което, колкото и да е важно, не беше нещо повече от договаряне на промени в Изборния кодекс, може би на кандидат за Съдебния инспекторат, а и опит на ДПС да направи БСП още по-послушна в коалиционната кохабитация. За разлика от ритуала на кафето, срещата РБ–ГЕРБ беше в по-рационален, прозрачен формат, но не беше адекватно отразено, при все, че последиците й може да са по-значими. Следните бележки ми се струват важни, когато се анализира подобно политическо общуване:
1) Инициативата на РБ да се говори открито пред всички за потенциално политическо взаимодействие, е отлична: макар и закъсняла, тя представлява силен ход. Крайно време е аргументите да се сложат на масата и да се обсъдят. Публикуването на видеото от срещата е показателно за това, че в подобни разговори много проблеми могат да получат конкретни, очевидни и рационални отговори;
2) Срещата и разговорите между страните демонстрираха, че и РБ и ГЕРБ имат интерес другият да се представи добре на предстоящи избори. За РБ е ясно, че извън ГЕРБ няма нито един дори потенциален политически партньор. Тъй като не може да се надява на мнозинство (и самостоятелно управление), изключвайки ГЕРБ, РБ автоматично се превръща в маргинализирана опозиция. За ГЕРБ пък РБ е също единственият реален партньор, ако, разбира се, не иска да прави невъзможни пируети и да се сдобрява отново с г-н Пеевски и ДПС, което би станало на цената на сериозна дискредитация. Плюс това ДПС би предпочело винаги да изолира ГЕРБ и да се коалира с по-слабите социалисти, на които лесно се налага. В ГЕРБ през 2013 г. се надяваха на подобен вариант и останаха горчиво излъгани – сигурно са си взели бележка за вбъдеще;
3) За добро или зло, на предстоящите избори гласовете на БСП-ДПС и ГЕРБ-РБ ще се броят заедно. Това единствено би дало някаква яснота за настроенията в страната. Повече гласове за РБ–ГЕРБ би било силен аргумент за предсрочни избори – и двете формации имат интерес от подобно развитие;
4) Различия в позициите на двете партии, разбира се, има; те са и конкуренти за определен електорат. Но това не значи, че те трябва да си затварят очите за общата стратегическа рамка на нещата към момента. В медийното отразяване на срещата бяха преекспонирани различията – да речем в областта на енергетиката. Внимателното изслушване на разговорите, обаче, показва, че особени принципни различия няма или са преодолими, чрез разумен компромис;
5) "Патериците" са пропагандно клише, което управляващите успешно използваха. Това е странно, защото никой не обвинява ДПС, например, че е патерица на БСП. Партии със сходни програми, ценности и интереси трябва да могат да работят заедно. Дали ще се стигне до коалиция и пр. е отделен въпрос, зависещ от резултатите на изборите. Но ако това стане, в него няма да има нищо лошо, ако е на базата на публични дискусии и ясно разписани ангажименти. Това е белег на разумното управление;
6) Част от електората на РБ изпитва естетическо притеснение от ръководството на ГЕРБ (което е ирелевантно) или пък са склонни да виждат Бойко Борисовата партия като "мафия". За да не отблъсне тези хора, ръководството на РБ явно се чувства длъжно да се дистанцира публично от ГЕРБ. Тук става въпрос за недоразумение, обаче. Заявката за евентуални координирани действия, признанието за общи политически интереси не е индулгенция за (към момента недоказани) мафиотски прегрешения на ГЕРБ и лидера му Бойко Борисов. Ако такива се докажат, разбира се, всякакво сътрудничество би било недопустимо. Дотогава, обаче, да се пази РБ от евентуална морална щета ми се вижда прекомерно пуританство. Особено на фона на сегашното правителство, което не отстъпва по корпоративни зависимости или по партизанска инструментализация на дъжавния апарат на никой от своите предшественици. И накрая, нещата, които РБ смята за проблемни - като политиката, символизирана от Цветанов в МВР, трябва да се казват и да е ясно, че каквото и да е сътрудничество без искрени и радикални промени от страна на ГЕРБ в този сектор не може да има.
7) И накрая, необходим е силен проевропейски блок в настоящата ситуация, в която европейската принадлежност на България е поставена под въпрос. Авторитетни агенции като Ройтерс и Дойче веле говорят за страната като най-слабото звено в ЕС, Барозу открито спомена наличието на "руски агенти" сред българските политици. В една такава изпълнена с рискове за страната атмосфера партиите, които са с ясна проевропейска ориентация – а ГЕРБ и особено РБ са такива - трябва да са склонни на съвместни действия, било то в опозиция или като управляващи.
Всичко това го казвам не като анализ от типа "Реалполитик – прагматични съображения за идване на власт на всяка цена". Мисля, че в ситуацията, в която сме, едно такова поведение се диктува от правилата на политическия морал и грижата за общото благо. Въпрос на политически/практически разум е да се подбере добрата алтернатива на съществуващото политическо безвремие. Доколкото няма категоричен морален принцип, който да се нарушава, дори и Кант не би бил против.
вторник, 8 април 2014 г.
Партиите: между какво избираме?
http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2014/04/08/2276291_partiite_mejdu_kakvo_izbirame/
Когато Липсет и Рокан въвеждат понятието "кливидж" (cleavage) в политологията, партиите са изглеждали стабилни формации, организирани около дълбоки социални "разломи": капитал vs работници; светски vs религиозни нагласи; център vs периферия и т.н. Днешните партии – особено тези у нас – са загубили претенцията да представляват толкова трайни и непроменливи социални различия. Те са се превърнали в леки като идеология и организация конструкции, чиято цел е да мобилизират електорална и политическа подкрепа чрез медийна презентация, PR, харизматично лидерство, а често и чрез откровено шарлатанство.
Протестите, започнали през 2013 г., подчертаха необходимостта от сериозна реформа на партиите. Към политическото представителство се натрупа много сериозно недоверие, което започва да застрашава управляемостта на страната: опасността е в това, че който и да бъде на власт, нe би бил в състояние да провежда трудни, дългосрочни реформи, просто защото хората няма да му вярват.
Предстоящите избори са шанс да се внесе повече яснота в разположението на партиите, да се отсее огромното количество плява от малкото рационални зърна. За да се случи това обаче, е необходимо да надникнем зад булото на номинално "лявото" и "дясното" у нас, защото те скриват повече, отколкото показват. Вярно е, че за "левицата" гласуват като цяло хора от по-малки населени места, по-ниско образовани и с по-ниски доходи. Но разликите между масовите "леви" и "десни" партии в това отношение не са толкова драматични, че да дават основания да описваме България като реално раделена на две. Точно поради слабостта на традиционните "кливиджи" – които сами по себе си не могат да гарантират ясна идентификация на партиите – у нас избуяват ситуационни, опортюнистични "миникливиджи", които обясняват по-голямата част от партийното разнообразие. Основните от тях са следните четири:
Представителство на граждани vs представителство на корпорации
Слабостта на "лявото" и "дясното", която стана особено видима след 2001 г., направи възможно директното навлизане на корпорациите в политиката. Формациите на Ковачки и Марешки бяха може би най-видимият пример, но по-важни са партиите, които възникнаха и възникват като представителство на медийно-корпоративни групи. Първи пример в тази посока беше "Атака", която се появи като производна на СКАТ. Днес моделът се повтаря с НФСБ (отново СКАТ), а и с Барековата формация, зад която стои далеч по-голяма "приятелска" медийна компания, която всячески я "промотира".
Нещо повече - корпоративното представителство започна да засяга и основните партии. Връзката между Пеевски и ДПС е водещият пример. Фигури, тясно обвързани с групировки, започнаха да доминират партийни ръководства, да определят ключови политики на партиите, да бъдат назначавани на отговорни държавни постове. Разбира се, бизнесът има право да участва в партиите, включително със свои представители – те могат да бъдат номинирани и за държавен пост. Но когато подобни представители станат водещи и доминиращи, имаме трайни изменения в политическата функция на партиите.
А у нас стана така, че правителство трудно може да бъде формирано и да оцелее без помощ от партии с медиийно-корпоративно представителство. По времето на мандата на ГЕРБ ролята на определени медийно-корпоративни групи нарасна неимоверно. С падането на правителството на Борисов тяхната роля не намаля, а, напротив, отново нарасна, защото се оказа, че тези групи имат силно влияние върху гласовете в НС, необходими за правителство и кворум (ДПС и "Атака").
Накратко, икономическите групировки у нас прозряха, че с помощта на телевизия, пари, колоритни водещи и малко антикорупция и национализъм могат да произведат политически субекти, които да държат баланса на управлението между големите партии. Структурно условие, което спомага за реализацията на тази стратегия, е липсата на съдържателен медиен плурализъм и достатъчно конкуренция. У нас имаме де факто монопол на пазара на вестници, както и монопол при разпространението им. Не случайно медийната група в такава привилегирована позиция е с изявена проправителствена ориентация при последните три правителства.
Политизиране на наказателната политика vs гарантиране на независимост на институциите
Втората основна разделителна линия в новата ни партийна система е между партиите, които политизират наказателната политика, и останалите. Основните партии трябва по принцип да гарантират независимата и ефективна работа на регулаторни и съдебни органи чрез номинация и избор на професионалисти, доказали самостоятелния си начин на мислене, както и чрез отказ от упражняване на натиск върху решенията на подобни органи. През последните години у нас се наложи различна практика обаче. При ГЕРБ нещата започнаха да стават особено видими, когато полицейската и наказателната политика се превърнаха в основен медиен инструмент за генериране на обществена подкрепа. Започна откровено партизиране на наказателната политика, натиск върху независимостта на съда, натиск срещу политически опоненти през репресивните органи на властта. Феноменът доби публичност като "полицейщина".
Възникнаха и възникват партийни формации, които открито залагат на такава политизация, за да генерират подкрепа. РЗС и "България без цензура" са откровени примери: първата превърна лидера си Яне Янев в подвижна (макар и слабоефективна) антикорупционна агенция, нещо, което и Барековият проект се опитва да копира с героично-заплашителните пози на Росен Петров и непрекъснатото производство на сигнали и компромати (основно кьорфишеци за медийна употреба).
В резултат на общата политизация МВР, службите, дори съдилищата започнаха да приличат на патерица или бухалка в политическата надпревара. Всяко ново правителство води изцяло до нови екипи в ключови служби. Нещо повече - срещу предходните обикновено започват процеси, както в случаите с Цветанов, Алексей Петров и т.н. Партизанщината е и основна причина за депрофесионализацията на службите, която е очевидна.
Проевропейски партии vs националисти и проруски формации
На фона на надигащия се популизъм и национализъм в Европа основните български партии се разделиха на такива, които инструментализират национализма, за да генерират подкрепа, и такива, които настояват на проевропейската си ориентация. Кризата в Украйна доведе до странна амалгама между националисти и русофили, което внесе интересен нюанс в този кливидж.
Основни партии започнаха да се заиграват с исторически силните проруски настроения сред мнозина българи. Традиционните връзки с Русия – и културни, и енергийни – станаха аргумент против ясната принадлежност на България в европейското пространство, ЕС и НАТО. Това естествено отвори възможност и за по-отчетлива позиция на проевропейските партии, за които европейската принадлежност е завоевание.
За разлика от някои държави в Западана Европа основните политически партии у нас не успяха да изградят санитарен кордон дори срещу радикално-националистически формации, като "Атака" например. Нещо повече - стана така, че без такива формации не може да бъде създаден управленски формат. "Успехът" на "Атака" явно стана и вдъхновител на други подобни партии като НФСБ и ББЦ, които също инструментализират национализма. Познат ефект на подобно развитие е увеличаващият се натиск и върху най-големите партии – ГЕРБ и БСП – също да използват национализма, за да не губят гласове по посока на по-малките си и агресивни конкуренти.
Протест vs контрапротест
Последният кливидж, който структурира партийната ни система, е отношението към гражданското общество. През последните години политическият елит се научи да мимикрира "гражданска" активност и "протест". Разбира се, автентична гражданска активност съществува и през 2013 г. тя стана видима както през февруари, така и през лятото и есента. Но покрай тази автентична енергия се появиха партийни играчи, които се опитваха да я мимикрират. Тук шампиони станаха отново хората на Бареков, които организираха специално фестивално-политическо шествие из страната, съчетаващо развлечението с форми на гражданско участие. Автобусите и влакове с хора, които дори и не знаят за какво са извозени до столицата, беше другият белег на културата на "контрапротеста". Дори уважавани, стари партии – като БСП – не останаха равнодушни и се включиха ентусиазирано в масовото извозване и закупуването на тромби със сгъстен въздух.
Дългосрочният ефект от подобна мимикрия най-вероятно ще е силно негативен – той фрустрира хората и ги води до убеждението, че с демократични действия нищо не може да се постигне. Тираните идват на власт или при голям страх, или при голямо отчаяние. От тази гледна точка няма нищо особено добро във факта,че партиите, инструментализиращи мимикрията на гражданска активност, станаха важна черта на новата ни партийна система.
Заключение
Този анализ показва, че зад привидното "ляво" и "дясно" на партиите в страната картината е далеч по-пъстра. Реалното състезание тече по четирите разломни линии, описани по-горе. Макар че трудно ще откриете тези линии в официалните програми на партиите, те са реалните маркери на тяхната идентичност. Затова, когато избираме на 25 май, е добре да сме наясно за какво точно гласуваме.
Графиките по-долу са опит да се позиционират основните български партии по набелязаните четири разделителни линии, като към тях е добавена и петата ос – ляво/дясно. Всяка партия получава позиция на скала от 1 до 10 по всеки един от петте показателя.
Графика 1. Основните девет партии
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Графика 2: ГЕРБ, БСП, ДПС
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Графика 3: РБ, ББЦ, АБВ
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Графика 4: "Атака", НФСБ, Зелените
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Когато Липсет и Рокан въвеждат понятието "кливидж" (cleavage) в политологията, партиите са изглеждали стабилни формации, организирани около дълбоки социални "разломи": капитал vs работници; светски vs религиозни нагласи; център vs периферия и т.н. Днешните партии – особено тези у нас – са загубили претенцията да представляват толкова трайни и непроменливи социални различия. Те са се превърнали в леки като идеология и организация конструкции, чиято цел е да мобилизират електорална и политическа подкрепа чрез медийна презентация, PR, харизматично лидерство, а често и чрез откровено шарлатанство.
Протестите, започнали през 2013 г., подчертаха необходимостта от сериозна реформа на партиите. Към политическото представителство се натрупа много сериозно недоверие, което започва да застрашава управляемостта на страната: опасността е в това, че който и да бъде на власт, нe би бил в състояние да провежда трудни, дългосрочни реформи, просто защото хората няма да му вярват.
Предстоящите избори са шанс да се внесе повече яснота в разположението на партиите, да се отсее огромното количество плява от малкото рационални зърна. За да се случи това обаче, е необходимо да надникнем зад булото на номинално "лявото" и "дясното" у нас, защото те скриват повече, отколкото показват. Вярно е, че за "левицата" гласуват като цяло хора от по-малки населени места, по-ниско образовани и с по-ниски доходи. Но разликите между масовите "леви" и "десни" партии в това отношение не са толкова драматични, че да дават основания да описваме България като реално раделена на две. Точно поради слабостта на традиционните "кливиджи" – които сами по себе си не могат да гарантират ясна идентификация на партиите – у нас избуяват ситуационни, опортюнистични "миникливиджи", които обясняват по-голямата част от партийното разнообразие. Основните от тях са следните четири:
Представителство на граждани vs представителство на корпорации
Слабостта на "лявото" и "дясното", която стана особено видима след 2001 г., направи възможно директното навлизане на корпорациите в политиката. Формациите на Ковачки и Марешки бяха може би най-видимият пример, но по-важни са партиите, които възникнаха и възникват като представителство на медийно-корпоративни групи. Първи пример в тази посока беше "Атака", която се появи като производна на СКАТ. Днес моделът се повтаря с НФСБ (отново СКАТ), а и с Барековата формация, зад която стои далеч по-голяма "приятелска" медийна компания, която всячески я "промотира".
Нещо повече - корпоративното представителство започна да засяга и основните партии. Връзката между Пеевски и ДПС е водещият пример. Фигури, тясно обвързани с групировки, започнаха да доминират партийни ръководства, да определят ключови политики на партиите, да бъдат назначавани на отговорни държавни постове. Разбира се, бизнесът има право да участва в партиите, включително със свои представители – те могат да бъдат номинирани и за държавен пост. Но когато подобни представители станат водещи и доминиращи, имаме трайни изменения в политическата функция на партиите.
А у нас стана така, че правителство трудно може да бъде формирано и да оцелее без помощ от партии с медиийно-корпоративно представителство. По времето на мандата на ГЕРБ ролята на определени медийно-корпоративни групи нарасна неимоверно. С падането на правителството на Борисов тяхната роля не намаля, а, напротив, отново нарасна, защото се оказа, че тези групи имат силно влияние върху гласовете в НС, необходими за правителство и кворум (ДПС и "Атака").
Накратко, икономическите групировки у нас прозряха, че с помощта на телевизия, пари, колоритни водещи и малко антикорупция и национализъм могат да произведат политически субекти, които да държат баланса на управлението между големите партии. Структурно условие, което спомага за реализацията на тази стратегия, е липсата на съдържателен медиен плурализъм и достатъчно конкуренция. У нас имаме де факто монопол на пазара на вестници, както и монопол при разпространението им. Не случайно медийната група в такава привилегирована позиция е с изявена проправителствена ориентация при последните три правителства.
Политизиране на наказателната политика vs гарантиране на независимост на институциите
Втората основна разделителна линия в новата ни партийна система е между партиите, които политизират наказателната политика, и останалите. Основните партии трябва по принцип да гарантират независимата и ефективна работа на регулаторни и съдебни органи чрез номинация и избор на професионалисти, доказали самостоятелния си начин на мислене, както и чрез отказ от упражняване на натиск върху решенията на подобни органи. През последните години у нас се наложи различна практика обаче. При ГЕРБ нещата започнаха да стават особено видими, когато полицейската и наказателната политика се превърнаха в основен медиен инструмент за генериране на обществена подкрепа. Започна откровено партизиране на наказателната политика, натиск върху независимостта на съда, натиск срещу политически опоненти през репресивните органи на властта. Феноменът доби публичност като "полицейщина".
Възникнаха и възникват партийни формации, които открито залагат на такава политизация, за да генерират подкрепа. РЗС и "България без цензура" са откровени примери: първата превърна лидера си Яне Янев в подвижна (макар и слабоефективна) антикорупционна агенция, нещо, което и Барековият проект се опитва да копира с героично-заплашителните пози на Росен Петров и непрекъснатото производство на сигнали и компромати (основно кьорфишеци за медийна употреба).
В резултат на общата политизация МВР, службите, дори съдилищата започнаха да приличат на патерица или бухалка в политическата надпревара. Всяко ново правителство води изцяло до нови екипи в ключови служби. Нещо повече - срещу предходните обикновено започват процеси, както в случаите с Цветанов, Алексей Петров и т.н. Партизанщината е и основна причина за депрофесионализацията на службите, която е очевидна.
Проевропейски партии vs националисти и проруски формации
На фона на надигащия се популизъм и национализъм в Европа основните български партии се разделиха на такива, които инструментализират национализма, за да генерират подкрепа, и такива, които настояват на проевропейската си ориентация. Кризата в Украйна доведе до странна амалгама между националисти и русофили, което внесе интересен нюанс в този кливидж.
Основни партии започнаха да се заиграват с исторически силните проруски настроения сред мнозина българи. Традиционните връзки с Русия – и културни, и енергийни – станаха аргумент против ясната принадлежност на България в европейското пространство, ЕС и НАТО. Това естествено отвори възможност и за по-отчетлива позиция на проевропейските партии, за които европейската принадлежност е завоевание.
За разлика от някои държави в Западана Европа основните политически партии у нас не успяха да изградят санитарен кордон дори срещу радикално-националистически формации, като "Атака" например. Нещо повече - стана така, че без такива формации не може да бъде създаден управленски формат. "Успехът" на "Атака" явно стана и вдъхновител на други подобни партии като НФСБ и ББЦ, които също инструментализират национализма. Познат ефект на подобно развитие е увеличаващият се натиск и върху най-големите партии – ГЕРБ и БСП – също да използват национализма, за да не губят гласове по посока на по-малките си и агресивни конкуренти.
Протест vs контрапротест
Последният кливидж, който структурира партийната ни система, е отношението към гражданското общество. През последните години политическият елит се научи да мимикрира "гражданска" активност и "протест". Разбира се, автентична гражданска активност съществува и през 2013 г. тя стана видима както през февруари, така и през лятото и есента. Но покрай тази автентична енергия се появиха партийни играчи, които се опитваха да я мимикрират. Тук шампиони станаха отново хората на Бареков, които организираха специално фестивално-политическо шествие из страната, съчетаващо развлечението с форми на гражданско участие. Автобусите и влакове с хора, които дори и не знаят за какво са извозени до столицата, беше другият белег на културата на "контрапротеста". Дори уважавани, стари партии – като БСП – не останаха равнодушни и се включиха ентусиазирано в масовото извозване и закупуването на тромби със сгъстен въздух.
Дългосрочният ефект от подобна мимикрия най-вероятно ще е силно негативен – той фрустрира хората и ги води до убеждението, че с демократични действия нищо не може да се постигне. Тираните идват на власт или при голям страх, или при голямо отчаяние. От тази гледна точка няма нищо особено добро във факта,че партиите, инструментализиращи мимикрията на гражданска активност, станаха важна черта на новата ни партийна система.
Заключение
Този анализ показва, че зад привидното "ляво" и "дясно" на партиите в страната картината е далеч по-пъстра. Реалното състезание тече по четирите разломни линии, описани по-горе. Макар че трудно ще откриете тези линии в официалните програми на партиите, те са реалните маркери на тяхната идентичност. Затова, когато избираме на 25 май, е добре да сме наясно за какво точно гласуваме.
Графиките по-долу са опит да се позиционират основните български партии по набелязаните четири разделителни линии, като към тях е добавена и петата ос – ляво/дясно. Всяка партия получава позиция на скала от 1 до 10 по всеки един от петте показателя.
Графика 1. Основните девет партии
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Графика 2: ГЕРБ, БСП, ДПС
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Графика 3: РБ, ББЦ, АБВ
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Графика 4: "Атака", НФСБ, Зелените
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Абонамент за:
Публикации (Atom)