http://clubz.bg/2173-za_mylchalivoto_syglasie_i_umorata
27 март 2014 г.
Само за последните дни се случиха следните неща у нас – изброявам без степенуване и претенции за изчерпателност:
На едно от лицата на протестите - Асен Генов - му бе повдигнато обвинение за хулиганство за боядисана статуя – акт, с който той изразява политическо отношение към действията на една партия. Преди това Антоанета Цонева – друг лидер на гражданското общество – бе привикана в отдел „Убийства“ на полицията, защото си позволила да потърси обяснение по телефона на журналисти, които непрекъснато се упражняват в очернянето й. (Вярно е, че убийството на свободата на словото у нас от подобни журналисти си струва да се разследва, но полицията не е имала това предвид).
Изтече срокът за назначаване на референдум заедно с евровота. Макар че за много краткo време бяха събрани над половин милион подписа, макар че желанието на инициаторите беше ясно за вот „две в едно“, макар че социологичеките проучвания демонстрираха, че хората искат да гласуват – референдум на 25 май няма да има. Това е така, защото ГРАО ще се възползва максимално от дългите срокове (три месеца) за безсмислени проверки (подкрепата за вота е ясна). Истинската причина е, че управляващите партии са решили да няма вот през май, защото референдумът бе ход на президента и опозицията, и защото управляващите може да загубят от по-висока избирателна активност (или поне от това се страхуват).
Изтече информация в медиите, че ДАНС привиква студенти да ги разпитва за „втората окупация" и слухти около преподаватели. За какво става дума още не е ясно, но и преди това полицията ходеше по домовете на протестиращите студенти, едва ли с цел да ги окуражи в отстояването на гражданската им позиция.
Бисер Миланов-Петното – разследвано лице, което подкрепяше открито правителството - бе използван като основен свидетел от парламентарна комисия, за да „докаже“, че летните протести били платени.
На общо събрание на СУ беше повдигнат въпросът за абсурдните рестриктивни мерки за допуск до сградите на университета. Тунелът откъм булевард „Цар Освободител“ е затворен и, както е модерно, в Ректората се влиза само през задния вход. На вратата на сградата се изисква студентска книжка или служебна карта, което означава, че никой външен не може да влезе, да речем да види изложбите на културния център на университета. Какво целят мерките не е ясно – ректорското ръководство се бои за материалните активи, за които отговаря, макар че при две окупации никакви материални щети не възникнаха. Спомената беше и опасност от внасяне на оръжие, която обаче мерките така или иначе не предотвратяват. Ако самите окупации трябва да бъдат предотвратени, ограниченият достъп за външни лица трудно може да го постигне (студентите влизат така или иначе), а и – най-важното - трябва ли на подобна цена да се предотвратява евентуална гражданска активност на студенцията, която е традиционна у нас?!
Общото по всички тези въпроси бе умълчаването, което се получи - от гражданите, университетските преподаватели, медиите и пр. стожери на българското гражданско общество. Нито протестиращи излязоха по улиците – било то заради действията на полицията или заради отложения референдум – а и около триста университетски преподаватели си замълчаха и на практика се примириха със статуквото. И това в университета, който винаги е бил водещ не само в научно отношение (СУ има повече цитирани публикации от БАН), но и като гражданска позиция.
Какво е това? Мълчаливо съгласие? Умора? Апатия и загуба на вяра?
Вярно е, че протестите се подновиха на екологични теми – за Странджа и Карадере излязоха хиляди хора. Но да не се залъгваме – мобилизацията по екологична тема, примесена със съмнението, че някой пак се готви да открадне нещо, е минимумът на активност на гражданската съвест. А тази тема и по-лесно може да се деполитизира, което води до опасност от създаването на стерилно гражданско общество, отдалечено от основните проблеми на деня. Политическата сфера изглежда е оставена сама на себе си, да се справя както може със своите проблеми. (Разбира се, работа на Зелените – която те вършат като цяло добре - е да включат по смислен начин тази зелена гражданска енергия в политическия процес, а да не я капсулират като илюзорна негова алтернатива.)
Та към основния въпрос – какво става в политическата сфера, докато гражданството е уморено или, недай Боже, мълчаливо съгласно. Нещата там са си както бяха през лятото, с някои тенденции към влошаване. Управляващият тандем на БСП и ДПС още върти педалите, яхнат от групировката на г-н Пеевски и присъдружна клиентела. Поради големия товар возилото криволичи, върти се в кръг, и пада от време на време в канавката, но с дружни усилия и помощното колело „Атака“, отново бива пускано в ход. Да, протестите родиха РБ като политическа алтернатива, но по логиката на контрапротеста се появи и Бареков: костюмирано копие на Нина Гергова, зад което стои обаче доста по-сериозен финансов ресурс, отколкото се изисква за по 20 лева на ден и тромба със сгъстен въздух.
Ето ви един интересен парадокс. Хиляди протестираха през лятото и есента за несъразмерното влияние на една групировка в политиката. Сега същата тази групировка – която още си е във властта - пуска „нова“ партия, която за автентичност прибира всякакви политически номади и одиозни фигури, сипе обещания за манна и таблети, поучава другите по въпроси на хигиената на телесни части. С тази партия и ДПС въпросната групировка ще бъде още по-представена в българската политика. Кант би направил простата аритметика и би заключил, че щом основанията за даден протест са още по-големи, то той трябва да се случи и то в по-големи мащаби. Изискванията на политическия морал са императивни.
Да, ама не, би казал местният почитател на Хюм. Едно е какво ти казва разумът, друго е дали искаш и си готов да го направиш. А желанието може да идва от хиляди неща: да си сигурен в крайния или в краткосрочен успех (нови парламентарни избори); да виждаш, че партията ти ще ги спечели, да ти се занимава изобщо с обществени дела, когато можеш да прекараш времето си по по-смислен и приятен начин и т.н. (И да съм ясен, тук изобщо не става дума за наложилата се в определени медии теза, че всяко гражданско действие е плод на материална стимулация – теза, продиктувана от прекалено вглеждане във феномени като Петното, контрапротестите и ПР стратегията на БСП). Без да познава Хюм в детайли, гражданското общество като че ли възприема неговия прагматичен скептицизъм.
Този вид скептици трябва да обмислят внимателно следния аргумент, обаче. В недотам демократичните държави властта се крепи или на страх, или на отчаяние, или на умора. Моите приятели в Москва – изключително качествени, мили и образовани хора – знаят много добре какво става около тях, анализират го с вещина, дистанцират се чрез ирония. Зад тази ирония остава обаче едно неизбежно чувство за вина: като знаем всичко това, като сме наясно, защо сме толкова безпомощни? Наскоро изпитах подобно чувство, докато си говорех с мой студент, сега учещ в чужбина, за ситуацията у нас. На логичния въпрос „какво правим“, като знаем какво става, не ми оставаше нищо друго освен да се опитвам да остроумнича.
И да завърша философски, по Аристотел, чрез силогизъм:
1) Държавите в Евразийския съюз са недотам демокрации или дори са откровени диктатури;
2) В такива държави управлението разчита или на страх, или на умора, умълчаване, примирение;
3) България може да е първата страна, станала членка на Евразийския съюз с мълчаливо съгласие (и от умора).
четвъртък, 27 март 2014 г.
петък, 7 март 2014 г.
Формулата за разправа със Сметната палата
http://clubz.bg/1418-formulata_za_razprava_sys_smetnata_palata_
7 март 2014 г.
Управляващите поставят под свой контрол поредния независим, по идея, орган. Аргументите - изложени от Йордан Цонев в бТВ, както и по време на пеперудения цирк в НС - са смешни. Повечето се стремят да очернят проф. Валери Димитров - включително с подмятания за сексуален тормоз на базата на социологическа анкета?!
Сексуален тормоз не се бори със структурни промени в една институция, целящи да подменят ръководството й. Ако има сериозни проблеми, има си и начини за доказване, наказване и пр. (По принцип, сигурно всяка българска институция страда от лоша култура и среда в това отношение - сексуалния тормоз, но нещата няма да се променят, ако сменим на всички шефовете. Да, необходими са тук мерки, но това е друг, също сериозен дебат.)
Обърнете внимание и на маниера на атака: събрани незнайно как лични имейли + масирана атака в Пеевски-прес.
Най-важното: обвинението, че обслужвал Цветанов. Понеже СП уж е била близка с миналите управляващи, ще я сменим, за да е удобна на нас - дори няма опит да се прикрият партизанските мотиви.
Най-тъжното е, че вече нямаме институции: останаха хора, персонални симпатии и антипатии. Василев, Пеевски, Станишев, Сидеров и Ментата срещу Плевнелиев, Борисов, Кънев, Димитров и т.н. Тук там се намесват Цацаров, Токушев, Светльо Витков, Бареков, като цяло на страната на първите.
Дали симпатизирате на Валери Димитров или на Данчо Ментата вече е второстепенно - стигнали сме дотам, че базираме всяко политическо решение на подобни симпатии. Формулата на властта: 1) сведи всичко до лични отношения; 2) контролирай масовите канали за очерняне на хора.
7 март 2014 г.
Управляващите поставят под свой контрол поредния независим, по идея, орган. Аргументите - изложени от Йордан Цонев в бТВ, както и по време на пеперудения цирк в НС - са смешни. Повечето се стремят да очернят проф. Валери Димитров - включително с подмятания за сексуален тормоз на базата на социологическа анкета?!
Сексуален тормоз не се бори със структурни промени в една институция, целящи да подменят ръководството й. Ако има сериозни проблеми, има си и начини за доказване, наказване и пр. (По принцип, сигурно всяка българска институция страда от лоша култура и среда в това отношение - сексуалния тормоз, но нещата няма да се променят, ако сменим на всички шефовете. Да, необходими са тук мерки, но това е друг, също сериозен дебат.)
Обърнете внимание и на маниера на атака: събрани незнайно как лични имейли + масирана атака в Пеевски-прес.
Най-важното: обвинението, че обслужвал Цветанов. Понеже СП уж е била близка с миналите управляващи, ще я сменим, за да е удобна на нас - дори няма опит да се прикрият партизанските мотиви.
Най-тъжното е, че вече нямаме институции: останаха хора, персонални симпатии и антипатии. Василев, Пеевски, Станишев, Сидеров и Ментата срещу Плевнелиев, Борисов, Кънев, Димитров и т.н. Тук там се намесват Цацаров, Токушев, Светльо Витков, Бареков, като цяло на страната на първите.
Дали симпатизирате на Валери Димитров или на Данчо Ментата вече е второстепенно - стигнали сме дотам, че базираме всяко политическо решение на подобни симпатии. Формулата на властта: 1) сведи всичко до лични отношения; 2) контролирай масовите канали за очерняне на хора.
четвъртък, 6 март 2014 г.
Путин завръща историята - тя се дърпа
http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/03/06/2256078_putin_zavrushta_istoriiata_tia_se_durpa/
Дали тече планово възстановяване на съветската империя? По-скоро си мисля, че кримската авантюра на Путин започна като паническа реакция, уплах от съдбата на Янукович. Да те изритат с протести е кошмарът на главата на всяка "управлявана демокрация" (managed democracy), при която с избори така или иначе нищо не може да се промени. Путин има интерес да преформатира конфликта в "етнически" и "геополитически" - руснаци срещу украинци, Запад срещу Изток и пр. По този начин
ще се поприкрие крахът на един режим, опитващ се да имитира неговия
Паническата реакция обаче показа, че конкретни планове за навлизане в Крим (а и останалата Украйна) е имало, разработени в голям детайл: от дислоцирането на войски на полуострова до преминаването на украински кораби и главнокомандващи на руско подчинение. Плановете бяха задействани по спешност дори преди края на олимпийските игри, което показва, че Путин е бил в извънредна ситуация.
Сила или слабост демонстрира Путин? Сила, прикриваща слабостта, или слабост към силата? Сигурно и от двете по малко. Ефектът дотук е по-скоро в негова полза – другите бързо си признаха, че няма да се бият за Украйна (което е правилно). Англичаните отидоха и по-далеч, издавайки се, че и сериозни финансови загуби не са готови да понесат по повод на Украйна. Това е доста късогледа позиция, която се надявам да ревизират, подръчквани от разгневения дух на Чърчил.
В дългосрочен план обаче руската позиция е трудно удържима.
Русия не може да си позволи изолация от Запада и ЕС в икономическо отношение
Затварянето ще съсипе руската икономика, така както тя се е развила през последните две десетилетия: само опасенията за военни действия за часове изтриха немалка част от борсовата стойност на основните руски компании. Освен това самата Русия е сложна многонационална федерация, която няма особена полза от отваряне на международни спорове за граници. Съседи на Русия – като Турция например – също биха били крайно изнервени от подобно развитие.
В този смисъл Путиновата игра е много опасна. Русия има лостове и ресурси да съсипе Украйна, но едва ли може да плаща цената на дълъг конфликт и да дърпа (част от) страната на буксир. А и каква ще е ползата на Русия от една подялба на Украйна, която всъщност е доста бедна държава - в пъти по-бедна от нас? Руската икономика е значително по-мощна от украинската, но да не забравяме, че дори и тя е сравнима по обем с Италия или най-много с Великобритания (2 - 2,5 трилиона долара БВП, докато БВП на ЕС е 16 трилиона долара; за сравнение, БВП на Украйна е около 170 млрд., а на България - около 55). Каквито и суми да е готова Русия да отдели за евентуална по-тясна интеграция с Украйна, икономическата гравитационна сила на ЕС е много по-голяма. Ето защо украинците като цяло са прави да протестират срещу едно много тясно обвързване с Евразийския съюз за сметка на перспективите за икономически отношения с далеч по-богатия ЕС. Като добавим към това и факта, че в Евразийския съюз ще членуват режими, които са или диктатури, или управлявани демокрации (фасадна форма на фасадната демокрация) става ясно, че офертата на Русия обективно не е много атрактивна.
Дрънкането на оръжия досега обаче, изглежда, успява в едно: да мобилизира поддръжници на партията на регионите и други проруски сили, да реабилитира по някакъв начин политическия блок "Янукович" или проруските сили в страната. Също така то помага да излязат напред политици по-удобни на Москва, като Тимошенко например. Самият Янукович вече е бита карта: връщането му в политиката на Украйна не е възможно. Но самото му присъствие в Русия може да се използва за легитимирането на някакви форми на интервенция.
Като цяло основната цел на Русия към момента, изглежда, е
да има собствена квота в управлението на Украйна
Преговорите оттук нататък ще са за по-голямо участие на "руснаци" в управлението. Ако Русия си гарантира такава квота, тя ще има де факто вето върху украинската политика. Спорът в този смисъл, изглежда, не е толкова за границите на Украйна, а за политическата й душа, да използвам подходящ русизъм.
На какво скъсване със Запада е готов Путин, колко от историята на Студената война иска да върне? Едва ли е готов да изкара цялата история на сцената и би предпочел да й покаже само носа, да загатне, че тя чака наблизо зад завесата. Засега драматичният ефект се получава, както Иван Кръстев показва във Foreign Affairs. Спомените са силни, страхът е голям, всеки е готов на компромиси, когато e вкаран в съспенс (по Хичхок) във фабулата.
Компромиси с какво обаче? Ясно е, че в Украйна трябва да има избори – без тях нищо не може да се получи. Дотогава ще има временно правителство: един компромис би могъл да бъде включване на представители на партията на регионите и други проруски сили в него. Федерализация е друга възможност – по-голяма автономия за отделни региони, които да дадат вертикална руска квота в управлението. ЕС трябва да настоява за първия вариант, а не за втория: Босна показва, че тежката федерализация не води до нищо добро, само до парализа и де факто разделение. Затова при един позитивен вариант на развитие управлението до изборите, а и след това, трябва да се осъществява от някакъв вид широка коалиция, която се ползва с доверие и вътре в страната, а и от страна на ЕС, Русия и САЩ. Едно такова решение би уталожило притесненията на рускоговорещите, намалило влиянието на националистите: би дало шанс на стабилизацията на страната. Русия обаче ще трябва да се откаже от плановете за тясно приобщаване на Украйна в нейното икономическо пространство; ЕС пък ще трябва да поеме финансови ангажименти, което вече започна да прави.
Успехът не е гарантиран – ситуацията е доста сложна и свързана с много рискове, но все пак решения има. Лошото е, че при подобни опасни игри не всичко може да се калкулира. Конфликти може да ескалират заради паника, емоции, преиграване и пр., както по време на Студената война.
Друго, което е важно, е
пропагандно-идеологическата борба между евразийския модел и демократичния, която започва да се разгаря
Путинистите искат да покажат демокрацията като задължително провалена, вървяща надолу, обедняваща населението и пр. България е и ще бъде използвана като пример за "провалена" страна въпреки ЕС. Родните евразийци вече нададоха вопли по студията за загиващата нация, за 25-те години "обедняване" и пр. Според фактите да започнем с това, че България никога не е била по-богата в историята си – колкото и шокиращо да звучи това за ушите, привикнали на родните медии. Да, ако не бяхме правили грешки през тези години, щяхме да сме много по-добре: но обърнете внимание, че ние вече се сравняваме с най-богатата част от света – нашите партньори в ЕС. Извън ЕС бихме били доволни, ако не сме в ситуацията на Украйна или Беларус.
Затова в тази тежка ситуация е хубаво да ценим европейската си идентичност. Никой няма полза от една нова Студена война, особено в страни, където традиционно действа Бонд – Емил Бонд или Джеймс Боев.
Дали тече планово възстановяване на съветската империя? По-скоро си мисля, че кримската авантюра на Путин започна като паническа реакция, уплах от съдбата на Янукович. Да те изритат с протести е кошмарът на главата на всяка "управлявана демокрация" (managed democracy), при която с избори така или иначе нищо не може да се промени. Путин има интерес да преформатира конфликта в "етнически" и "геополитически" - руснаци срещу украинци, Запад срещу Изток и пр. По този начин
ще се поприкрие крахът на един режим, опитващ се да имитира неговия
Паническата реакция обаче показа, че конкретни планове за навлизане в Крим (а и останалата Украйна) е имало, разработени в голям детайл: от дислоцирането на войски на полуострова до преминаването на украински кораби и главнокомандващи на руско подчинение. Плановете бяха задействани по спешност дори преди края на олимпийските игри, което показва, че Путин е бил в извънредна ситуация.
Сила или слабост демонстрира Путин? Сила, прикриваща слабостта, или слабост към силата? Сигурно и от двете по малко. Ефектът дотук е по-скоро в негова полза – другите бързо си признаха, че няма да се бият за Украйна (което е правилно). Англичаните отидоха и по-далеч, издавайки се, че и сериозни финансови загуби не са готови да понесат по повод на Украйна. Това е доста късогледа позиция, която се надявам да ревизират, подръчквани от разгневения дух на Чърчил.
В дългосрочен план обаче руската позиция е трудно удържима.
Русия не може да си позволи изолация от Запада и ЕС в икономическо отношение
Затварянето ще съсипе руската икономика, така както тя се е развила през последните две десетилетия: само опасенията за военни действия за часове изтриха немалка част от борсовата стойност на основните руски компании. Освен това самата Русия е сложна многонационална федерация, която няма особена полза от отваряне на международни спорове за граници. Съседи на Русия – като Турция например – също биха били крайно изнервени от подобно развитие.
В този смисъл Путиновата игра е много опасна. Русия има лостове и ресурси да съсипе Украйна, но едва ли може да плаща цената на дълъг конфликт и да дърпа (част от) страната на буксир. А и каква ще е ползата на Русия от една подялба на Украйна, която всъщност е доста бедна държава - в пъти по-бедна от нас? Руската икономика е значително по-мощна от украинската, но да не забравяме, че дори и тя е сравнима по обем с Италия или най-много с Великобритания (2 - 2,5 трилиона долара БВП, докато БВП на ЕС е 16 трилиона долара; за сравнение, БВП на Украйна е около 170 млрд., а на България - около 55). Каквито и суми да е готова Русия да отдели за евентуална по-тясна интеграция с Украйна, икономическата гравитационна сила на ЕС е много по-голяма. Ето защо украинците като цяло са прави да протестират срещу едно много тясно обвързване с Евразийския съюз за сметка на перспективите за икономически отношения с далеч по-богатия ЕС. Като добавим към това и факта, че в Евразийския съюз ще членуват режими, които са или диктатури, или управлявани демокрации (фасадна форма на фасадната демокрация) става ясно, че офертата на Русия обективно не е много атрактивна.
Дрънкането на оръжия досега обаче, изглежда, успява в едно: да мобилизира поддръжници на партията на регионите и други проруски сили, да реабилитира по някакъв начин политическия блок "Янукович" или проруските сили в страната. Също така то помага да излязат напред политици по-удобни на Москва, като Тимошенко например. Самият Янукович вече е бита карта: връщането му в политиката на Украйна не е възможно. Но самото му присъствие в Русия може да се използва за легитимирането на някакви форми на интервенция.
Като цяло основната цел на Русия към момента, изглежда, е
да има собствена квота в управлението на Украйна
Преговорите оттук нататък ще са за по-голямо участие на "руснаци" в управлението. Ако Русия си гарантира такава квота, тя ще има де факто вето върху украинската политика. Спорът в този смисъл, изглежда, не е толкова за границите на Украйна, а за политическата й душа, да използвам подходящ русизъм.
На какво скъсване със Запада е готов Путин, колко от историята на Студената война иска да върне? Едва ли е готов да изкара цялата история на сцената и би предпочел да й покаже само носа, да загатне, че тя чака наблизо зад завесата. Засега драматичният ефект се получава, както Иван Кръстев показва във Foreign Affairs. Спомените са силни, страхът е голям, всеки е готов на компромиси, когато e вкаран в съспенс (по Хичхок) във фабулата.
Компромиси с какво обаче? Ясно е, че в Украйна трябва да има избори – без тях нищо не може да се получи. Дотогава ще има временно правителство: един компромис би могъл да бъде включване на представители на партията на регионите и други проруски сили в него. Федерализация е друга възможност – по-голяма автономия за отделни региони, които да дадат вертикална руска квота в управлението. ЕС трябва да настоява за първия вариант, а не за втория: Босна показва, че тежката федерализация не води до нищо добро, само до парализа и де факто разделение. Затова при един позитивен вариант на развитие управлението до изборите, а и след това, трябва да се осъществява от някакъв вид широка коалиция, която се ползва с доверие и вътре в страната, а и от страна на ЕС, Русия и САЩ. Едно такова решение би уталожило притесненията на рускоговорещите, намалило влиянието на националистите: би дало шанс на стабилизацията на страната. Русия обаче ще трябва да се откаже от плановете за тясно приобщаване на Украйна в нейното икономическо пространство; ЕС пък ще трябва да поеме финансови ангажименти, което вече започна да прави.
Успехът не е гарантиран – ситуацията е доста сложна и свързана с много рискове, но все пак решения има. Лошото е, че при подобни опасни игри не всичко може да се калкулира. Конфликти може да ескалират заради паника, емоции, преиграване и пр., както по време на Студената война.
Друго, което е важно, е
пропагандно-идеологическата борба между евразийския модел и демократичния, която започва да се разгаря
Путинистите искат да покажат демокрацията като задължително провалена, вървяща надолу, обедняваща населението и пр. България е и ще бъде използвана като пример за "провалена" страна въпреки ЕС. Родните евразийци вече нададоха вопли по студията за загиващата нация, за 25-те години "обедняване" и пр. Според фактите да започнем с това, че България никога не е била по-богата в историята си – колкото и шокиращо да звучи това за ушите, привикнали на родните медии. Да, ако не бяхме правили грешки през тези години, щяхме да сме много по-добре: но обърнете внимание, че ние вече се сравняваме с най-богатата част от света – нашите партньори в ЕС. Извън ЕС бихме били доволни, ако не сме в ситуацията на Украйна или Беларус.
Затова в тази тежка ситуация е хубаво да ценим европейската си идентичност. Никой няма полза от една нова Студена война, особено в страни, където традиционно действа Бонд – Емил Бонд или Джеймс Боев.
Абонамент за:
Публикации (Atom)